Не пипаш без позволение

Всеки втори гражданин в България се изказа по казуса с Кобрата и „срещата“ му с Джени Суши – журналистката, която той целуна в ефир. И това значи само едно – че темата вълнува силно обществото ни, защото за съжаление… не е обговорена.

И няма съзнателно възприета единна обществена позиция по „инциденти“ от този вид. Затова нека погледнем на тази случка обективно, без да се вълнуваме, да веем българския флаг или да привнасяме повече, отколкото се съдържа в нея.

Едно просто правило

Има само едно просто правило – първо и последно, по което трябва да се ориентираме, когато става въпрос за подобни „недоразумения“ и следващите кратки, но практически напътствия могат да служат на мъжете и дори на жените, за да съобразят поведението си спрямо ситуацията.

„Ако нямаш разрешение – не пипаш.“ Няма значение дали това тяло е в скафандър или е чисто голо, обсипано с перли. Не пипаш, когато това тяло е застанало в неприлична поза или когато танцува предизвикателно по къса пола без бельо на дансинга. Просто не го докосваш без позволение.

Звучи елементарно, но на практика се оказва, че не е. Отношенията между хората не са прости като фасул, защото „сигналите“, които получаваме или мислим, че получаваме на дансинга или на улицата, не са толкова ясни.

Имаме ли втора сигнална система?

Много пъти облеклото или поведението на дадено лице могат да означават точно това „Ела и ме целуни“ или „Ела и ми бръкни под полата“, но разликата между нас и животните е, че ние като същества с първа и втора сигнална система можем и трябва да се съобразяваме само с онези сигнали, които са ни присъщи – тоест, сигнали, произлизащи от способността ни да формираме волеизявления и да ги изразяваме по един уникален за живите същества начин – словото.

Недвусмислена, вербално изразена покана под формата на съгласие, защото това е, което законът счита за валидно.

И за да не се уверите, че не говоря ей така, помислете. Има ли договор, който можете да сключите, докато си въртите задника по къса пола? Или да изтеглите кредит. Или да се ожените. Не. Навсякъде се изисква пълнолетно съгласие – къде вербално, къде писмено, но конкретно.

Дори в някои случаи, в които законът изрично посочва, че дадени действия са знак за съгласие, то тези действия също са изброени, а не се тълкуват спрямо слънцестоенето, Кабала или Корана.

Затова сме светски граждани в светска държава. За да получаваме вербално съгласие за действията си върху дадено човешко същество. И то даже само в случаи, че лицето е над 14. Ако е по-малко дори това не стига.

От тази уж проста теоретична постановка произлизат два проблема, които терзаят емоционално обществото ни.

Два “проблема”

Първият е, че хората се чувстват сякаш губят някаква спонтанност. Сякаш вече не можеш да се приближиш вихрено до някоя дама, да я сграбчиш в обятията си и двамата да потънете във взаимна страст. Трябва да се пита, да се подаде молба – образец и къде, по дяволите, отива онази страстна първичност, върху която се гради добрият секс?

Е, ще ви разочаровам. Спонтанното сграбчване няма общо с добрия секс, дори с добрата целувка. Ако чак толкова искате да запазите някаква първичност в отношенията, можете да я вербализирате за по-голямо удоволствие. Приближете се към съответния обект на вашето внимание и кажете „Искам да те сграбча и да те целувам до припадък“ и ако чуете „О, Господииии, това е супер. Сграбчи ме“, сграбчете я тази жена и давайте.

Този прийом е добър и за отсрещния пол. В края на краищата и жените имат страстни, спонтанни мисли, които е добре да могат да изразят вербално и да чуят съгласие отсреща. Вербализирането на желанията ни ги удвоява, не ги убива.

Вторият проблем, обаче, се очертава като по-сериозен. Чувството, което се поражда у повечето мъже, че новите правила ги ограничават. Че поведението просто да седиш на стола и нищо да не правиш, е навлизане в личното пространство на мъжете и жертване на част от правомощията, които някога са имали.

Сякаш бонбоните на бюрото във всяка банка, които винаги са били комплимент, вече са платени. Сякаш вече трябва да искат позволение от общината, за да си изхвърлят боклука в кошчето на улицата. Сякаш не могат да легнат на тревата в парка, а са принудени да стоят прави на асфалта, докато жените се пекат по бански на 2 метра от тях.

Чувства на фрустрация, на обида и загуба. „Но как така ще питам?“; „Чак пък да питам, то не е ли ясно?“; „Та тя не си ли е сложила тази къса пола точно заради мен, за да ме предизвика, защото точно това иска?“.

“Защо си облечена така?”

И наистина изглежда така. Жената се облича предизвикателно и то е ясно, че не се облича за леля си или за най-добрата си приятелка. В голям брой от случаите иска да е секси, да е привлекателна, да е желана. И то не от кого да е, а от мъжете наоколо.

Да се оценяваме физически, да се привличаме и провокираме един друг е заложено в природата ни и е една чудесна, вълнуваща игра. Стига един от двамата да не си мисли, че притежава другия.

Тук идва най-трудното за разбиране. Разголените жени не са се съгласили априори да бъдат притежавани. Те не са се съгласили на нищо. Просто са се разголили. И това може да е вбесяващо или възторгващо, но голямото деколте не е съгласие. То може да е незададен въпрос или неизказано желание, може да е професия, манипулация, предумишлено деяние или приумица. Но не е съгласие.

Съгласието идва само с думи. Конкретни думи, изказани по ваш адрес за определени ваши действия.

Ако един мъж види жена, която танцува пред очите му по бельо на дансинга, може да се поласкае, може да я пожелае, да се умили, но това, което не може да прави, е да приема съгласието ѝ за даденост. И затова просто трябва да попита. Не е толкова страшно. В края на краищата, ако е сигурен, че всичкото това танцуване или разголване е предназначено за него, то значи няма как да се обърка, нали?

В обобщение: субективната страна на казуса Кубрат – Джени няма значение. Тя можеше да е ученичка, той можеше да е професор по латински. Тя можеше да е навлечена със сто пуловера и с акне, а той – слаб и с очила. Тя може да е користна, а той невинен. Това няма значение. Героите могат да се сменят до безкрай, но единственото правило (въпреки неговите субективни изражения) остава непокътнато: „Не пипаш без позволение“.

Не знам дали някой се е замислял, ако Кубрат беше попитал в ефир и му беше отговорено „Да“, колко по-различно в момента щяхме да разглеждаме този инцидент.

Щеше да е нещо като лейди Гага и българския Брадли Купър и щяхме да викаме „Ей, това нашето момче неустоимо, бе!“. Но не стана точно така…

Още от Елисавета Белобрадова: