Невидимата работа на майките

Любимият въпрос на всяка майка със сигурност е “Какво правиш по цял ден?” с лек укор и хапливо допълнение “Няма от какво толкова да си изморена, нали си си вкъщи”…

Всеки родител, посветен на отглеждането на децата, особено докато са съвсем мънички, ще ви каже, че това е адски несправедлив и гаден въпрос, който освен да засрами, смути и агресира една майка, няма какво друго да направи.

Затова не е хубаво да го задаваме. Джон Шнек обяснява по-подробно защо, а ние няма как да сме по-съгласни.

“И… какво толкова прави цял ден?”

Вдигнете ръка, ако са ви задавали този въпрос в качеството ви на майка, гледаща децата си вкъщи.

А сега използвайте тази ръка, за да зашлевите питащия.

Аз самият като баща, който не си стои вкъщи, съм задавал такъв въпрос.

Виновен съм.

Виновен съм, че смятах бъркотията за бездействие.
Разхвърляните играчки са признак, че детето си е играло.

Виновен съм, че смятах мръсните чинии за бездействие.
Мръсните чинии в мивката ознават добре нахранени деца.

Виновен съм, че смятах разхвърляното антре, пълно с учебници и якета, за бездействие.
Разхвърляното ни антре ни показва, че си имаме място, което можем да наречем “свое” – дом, който ни посреща ден след ден.

Едва два часа от началото на съботната ми сутрин и двегодишното вече се е изакало под масата, а синът ми плаче, защото го помолих да си оправи леглото. Домът ни е взривоопасна арена на писъци и ревове.

Дадох си сметка, че това се случва на съпругата ми всеки ден.

Човешкото общуване, пред което съм изправен, е трудно и изключително физически изтощаващо. В мига щом подредиш нещо, и трите ни деца вече са разхвърляли друго. Родителят е слугата, детето е свиреп, омазан в кисело мляко, господар.

Проблемът с майките, които гледат децата си вкъщи, е, че обикновено са оценявани по същата скала, по която и другите, които работят извън дома си.

От работата, която върша, има реални, материални резултати. Мога да покажа таблица, фиш за заплата, доклад, да преброя срещите си и да направя всичко това с гордост. Мога да кажа “Това правих днес”. Майките, оставащи вкъщи с децата, обикновено са оценявани по същата скала, макар че резултатът от тяхната работа невинаги е осезаем. Няма таблици, няма доклади и често резултатите са контраинтуитувни на схващането как изглежда един успешен ден.

Трябва да си напомням, че изграждането на характер обикновено не се вижда. Думите от прочетената приказка не се виждат. Състраданието, прегръдките, успокоението, топлината и пълните коремчета са скрити под покривало от несгънати, но все пак чисти, дрехи.

Проблемът при жените по майчинство вкъщи е, че ги оценяваме по повърхностни стандарти.

Много често бъркаме парите, предприемачеството и социалния статус за базова линия на продуктивността. Крайно време е да спрем да оценяваме майките спрямо това колко е чист домът им и да започнем да ги ценим заради себеотрицателното им посвещаване на другите.

Минимализмът ми напомня, че най-важните неща, които правим, обикновено са невидими. Най-важните неща не са “неща”. Създаването на свестни хора е най-важният завет, който можем да оставим. Иска ми се да приветствам с усмивка разхвърляните резултати от един добре прекаран ден.

Вече няма да питам “Какво прави цял ден?” с укор, а с желание да науча наистина какъв е бил денят ѝ.

И вече наистина трябва да отида да избърша под масата.