На уморените майки не се гледа с добро око в академичния свят

Текстът по-долу ни беше изпратен от една майка, която едновременно с това е и докторант. По изрична нейна молба няма да разкриваме самоличността ѝ. Личната ѝ всекидневна програма включва всичко, което включва всекидневието на майка на малко дете, но също и лекции пред студенти, презентации, писане и конференции. Как се справя една жена, която едва си казва името от умора и често не може да сглоби просто изречение с глагол, ще разберете от текста по-долу. А апелът на нашата авторка е – майки, грижете се за психичното си здраве и търсете помощ, когато ви стане прекалено трудно, защото стресът и умората в дългосрочен план не водят до нищо добро. И не забравяйте – Следродилното изтощение може да трае и 10 години!

********************

Истината е, че в България не се говори за психичното и емоционалното здраве на МАЙКАТА. Тя, от своя страна, също не говори и не следи за него, защото има бебе, пелени, храна, дрехи, лекарства, къща и мъж, който с повече късмет (или като моя- огромен) – ще ѝ помага повечко.

А сега си представете освен всичко това да имаш и ангажименти, които не можеш да отложиш, но с които не можеш и да се справиш?

Постоянно чета истории за майки, които са толкова уморени, че не могат да сглобят просто изречение с глагол. И това е не само много често срещано, но и абсолютно нормално. Кога, по дяволите (без извинение), да сглобите правилното изречение?

Между соченето на картинка, на която има крава, произнасяйки отчетливо, но провлачено „Муууу“ (или бау-бау, мяу, па-па, пи-пи ..all day long if you know what I mean), надявайки се детето ви да запамети тези сложни конструкции, когато за 673839-и път се опитвате да го приспите, а то дори не е формулирало тази идея в съзнанието си, когато се опитвате да накарате съзнанието си да приеме крясъците, виковете или плача за част от атмосферата, или когато междувременно вършите някак си домакинската работа?

И не, не говорим за стерилна среда, а просто за една здравословна за детето чистота. А в този момент се виждате и в огледалото, случайно минавайки през него, и се питате, клатейки глава – какво стана?

Хей, това изречение стана много дълго. Знаете ли, че пишейки този текст, смених шрифта поне пет пъти? А знаете ли защо?

Защото аз съм една от тези майки и мозъкът ми е спрял да разчита на мен самата, взел е нещата в свои ръце, а това явно е неговият начин да се разсее.

Та, аз съм една от тези майки, да, майка, която обича безкрайно детето си и му се радва във всяка секунда, в която може, и която има най-прекрасния съпруг във Вселената, но съм и майка, която се бори с емоциите, фрустрациите, вината и умората (което също е нормално), НО (за втори път) съм и докторант.

Няма да споменавам къде, нито по какво. Нека само кажа, че децата не са ми чужди.

Само дето докторантите нямат право да са майки.

Никой не говори за законовото право, разбира се, защото този въпрос дори не е обсъждан. Говорим за „академичното право“.

Тоест, никой няма да ти каже, че да имаш дете не е удачно, но когато се случи, никой няма да ти каже и „да, разбирам, че е трудно“. Да спомена ли, че безразсъдно изпуках патрона си за прекъсване, докато бях бременна, и не знаех какво ме чака след това?

И нека сега се върнем към сглобяването на просто изречение с глагол в домашна среда, където не само че не го можем, но влачим думите, забравяме думите, заекваме, не знаем къде са ни ключовете и кога за последно се чувствахме нормални.

И нека пренесем това в работна среда, където на никой не му пука как си, защото има срокове, има ангажименти, има хора, които очакват от теб, има хора, които искат работата да бъде свършена, които имат амбиции, които не разбират какво значи думата дете. Което от своя страна също е нормално, без последното.

И сега, представете си ситуация, в която съм в най-съществената част от докторантурата, където тепърва ми предстоят експерименти, конференции (да, с презентация, с публика, пред която трябва да сглобя просто изречение с глагол), студенти, лекции, писане.

Писане, писане.

Междувременно не съм сигурна как беше ЕГН-то ми, чувствам се отчайващо изстискана, на ръба на нервна криза (или по средата , вече и аз не знам), не зная кой точно ден е, но имам бегла представа за месеца, защото го чакам да свърши, а с него и семестърът, годината и нея я бъркам все още.

В ума ми се блъска въпросът КОГА (в 6:00, когато започва денят ми, или вечерта, след като заспи синът ми?), и успешно се разбива в НЯМАМ ВРЕМЕ, НИКОГА, ТРЯБВА.

Но дори да има кой да ти помогне (както е в моя случай) идва вторият от много въпроси – КАК?

Как се прави, когато дори не си на себе си? Което е нормално в света на майките, но се гледа с лошо око в един академичен свят.

Оставям размислите на вас, с една молба. През каквото и да минавате, скъпи майки, следете за своето състояние. Обръщайте си внимание, и винаги, винаги, винаги, когато имате тази възможност, си помагайте – с приятел, с билково успокоително, с чай, с кафе, с пътуване, с разходка, с душ с по-голяма продължителност, с писане (на мен ми стана една идея по-леко след като написах тези редове).

А когато сте сами, бъдете наистина сами, на тихо. Няма да е за дълго… Хей, и имам предвид билково успокоително, не хапче със зелена рецепта!

Успех, усмивки, и това ще мине! (ах, как ги мразя тези фрази!)

Post Views: 545