От съвсем малка бях зверче. Но не такова, каквото съм сега. Бях като бебето на Пришълеца. Неприятно, но все пак умилително по някакъв особен начин.
С годините не улегнах, а само станах по-зла и с по-остри зъбки. Опърничава, като коза. Ни се водех, ни се карах. Любимата ми фраза беше „Кой си ти, че ще ми казваш какво да правя?“
Бях млада, високомерна и не разбирах как има жени, станали системни жертви на домашно насилие. Как търпят побой с десетилетия. Бях слушала разкази, но не познавах нито една жертва, та си позволявах да философствам по темата без да имам никаква представа.
После превалих трийсетте и започнах да научавам за приятелки. За близки. Жени с образование, с възможности. Жени, които бачкаха като луди и отглеждаха деца.
Жени, които не смееха да излязат сами, бяха изгубили повечето си приятели, изяждаха по някой и друг шамар. Или ритник. Или просто много силно стисване за ръката. И така с години.
Силни, самостоятелни жени, на които нищо не им липсваше. Нито ум, нито дързост, нито сърце. Жени, които не са предполагали, че ще се случи тъкмо на тях.
Започнах да разпитвам, за да разбера, и все чувах фразата „Ти не разбираш“. Започнах да се чудя защо не разбирам. Исках да разбера, наистина. След сериозни разговори с много жени и тяхното минало, започнах да обследвам собствения си живот.
Върнах се назад във времето. По начина, по който съм отгледана, за да разбера . Какъв беше този късмет, който ме беше сполетял. Този миниатюрен шанс, че не бях попаднала в капана, в който се намират толкова жени днес.
И мисля, че моят шанс беше баща ми.
Татко не беше по целувките и прегръдките, но беше по разговорите. Винаги се обръщаше към мен като голям човек и отговаряше на всеки един от въпросите ми. Разказваше ми приказки и ми пееше пиратски песни.
Никога не ме нарече „момиче“. Никога не ми каза да се държа като момиче. Казваше ми „Дръж се като човек“, защото аз бях от онези буйни деца, които тичаха и крещяха по цял ден, та съвсем нормално му се налагаше да ме усмирява.
„Кога ще започнеш да се държиш като голям човек?“, говореше той, докато аз правех цигански колела по улиците.
Моят баща разбираше от всичко – от химия, от изобразително изкуство, от история, от опера и балет, от литература, но спортът, ах, спортът му беше на сърце.
От съвсем малка започнах да гледам с него Олимпиадите. После световното първенство по лека атлетика, Световната купа по биатлон, Формулата, Шампионската лига. Направи ме фен на Арсенал, фен на Шумахер, фен на Бьорндален, на Надал.
През ум не му минаваше, че дъщеря му е… момиче и спортът не е за нея. Спортът е за сърцето, а у нас всички имахме бурни сърца.
Изобщо, у нас бая се крещеше за политика, за спорт, за филми, за книги. Баща ми ме научи да споря до смърт, да се съмнявам във всичко, което ми кажат. Щом му кажех нещо с прекалено голям ентусиазъм, той накланяше глава и казваше „Айде беее“.
Научи ме да обожавам свободата в политиката, търговията. Възпита у мен такава непоколебима любов към свободата, че не се сещам за нищо по-хубаво от нея в този живот.
Научи ме, че никой не ми е длъжен за нищо, че трябва сама да се оправям и съм достатъчно умна да го направя.
Когато станах седми клас, си взе един месец отпуск и го прекара денонощно с мен, докато не се подготвя за влизане в езикова гимназия. Учехме заедно до 4 сутринта всяка нощ.
Когато станах на деветнайсет, влязох да уча право и започнах да му помагам в ателието за химическо чистене, което беше отворил. Съвместяваше го с букмейкърски пункт на Еврофутбол. Аз въртях Еврофутбола, обслужвах клиенти, гладех на гладачната машина и понякога я поправях с големия ключ (той ме беше научил).
И никога не ми посегна. Никога, никога не ми посегна и никога не ме обиди.
Да имаш баща, който те подкрепя, уважава и ти помага, се оказа ключово. Баща ми има хиляди недостатъци, точно като мен или вас, но с родителството се справи чудесно и аз бях онова момиче, което попадна на него.
Сега съм на 40 – работя това, което искам с тези, които искам. Обичам мъжа си, децата, работата си, все още гледам с голям кеф Олимпиадата. И знам, че ако някой ми посегне, тежко му и горко.
Та, се родих зверче. И татко не ми сложи розова панделка, нито нашийник. Не ме укротяваше, не ме обиждаше, не ме усмиряваше с думите „Ти си момиче, не е прилично“. Не ме попита къде отивам. Просто ме тупна по гърба, посочи ми света и каза „Дръж! И се пази.“
Това и правя до ден-днешен. Съзнавам, че съм имала късмет да имам страхотен баща. Просто късмет. Не съм го заслужила, защото съм слушала или съм била с кестенява коса.
Късмет.
Милиони момичета нямат моя късмет. Нямало е кой да им вдъхне увереност и да ги придружи до входа на света, и да ги прегърне за кураж. Тези момичета са по-силни, отколкото мислят, и по-смели, отколкото им се струва.
И заслужават всичко най-добро на света – просто някой, някъде в живота им се е провалил и сега товарът на този провал лежи на момичешките им плещи.
Кураж, момичета, и ако е нямало кой да ви каже да не се страхувате, то аз ви го казвам.
А на бъдещите бащи искам да кажа – подкрепяйте дъщерите си. Вие сте първият мъж в живота им. Бъдете достойни за това.
Привети от едно момиче – зверче с късмет.
Може би ще харесате
Още от И аз съм човек
Риана и втората ѝ бременност като за Суперкупа
Риана е истински майстор на това да разкрива бременността си по впечатляващ начин. Първата ѝ бременност обяви със снимка …
Какво прави мъжът ми толкова време с телефона в банята?
Така зададен въпросът от заглавието не предполага кой знае колко различни отговори. Авторката на този текст, която предпочита да е …
Отпуск заради менструация – супер на теория
В края на декември долната камара на испанския парламент прие първия по рода си в Европа закон за отпуск при …
