На Роси, Елица и Ема от татко с любов!

Днес на гости ни е Йордан Петров с една история за три дъщери, много бащина любов и чисто мъжки вълнения. Признаваме си, доста се трогнахме, както се трогват всички жени щом видят мъж с бебе на ръце. И се посмяхме, и лекичко се просълзихме. Наздраве за Йордан!

Причините да се ожени човек са най-различни. По сметка, защото някой от двамата е забременял, за да не харчи толкова пари за таксита при изпращане…

Понякога – и тези от романите.

И изобщо не е от неистовото желание да има деца. Защото, ако човек е пълнолетен и ваксиниран, знае, че бебетата са страничен ефект от секса, а не от брака.

Но в един момент или съпругата те опитомява, или се оказва, че тя всъщност не е лош човек и започват да те обхващат и други желания, освен само тези за купон и секс. Така, в един момент усещаш, че гледаш на жена си с други очи – с много повече обожание и мечтание. За дом, деца…

Като за начало едно. Да видим как е.

Погледът

В момент на мъжка слабост взимаш, че го споделяш, и после едвам се справяш с урагана от целувки, гушки, смачки и смучки. Докато в един ден необикновен не срещаш един друг поглед, който никога не си виждал. Хем нежен, хем плах, хем трепетно очакващ каква ще е реакцията ти. Почти като твоят, когато предлагаше брак.

Не смееш да отвориш уста, всичко ти пада не в гащите, а направо в чорапите, накрая едвам промълвяваш нещо като нищо от сорта на “Защо ме гледаш така?” и получаваш най-смисления отговор на света – „Защото ще си имаме бебе!“.

Нямаш спомен как се впивате в миг един в друг, как този миг става толкова дълъг, че никой не може да каже откъде идва всичкото това време. След това се усещаш, че си дръвник, защото може да нараниш бебето и се отдръпваш, гледаш смутено и виновно. На което, естествено, ти се присмиват нежно.

Бременеето смятам да пропусна, нищо че и на мен започна да ми личи, защото липсата на купони и редовният живот се отразяват рязко благоприятно на някои места около кръста.

Казват, че когато имаш дете, сърцето ти вече живее извън теб. В началото не беше много така. Сърцето ми още принадлежеше на майката на това дете. Не може ей така да я разлюбиш и да заобичаш друго същество. В един момент обаче усещаш, че сърцето ти може да живее и на повече места.

Дори като един истински българин, може да живее и при мама. Но все пак разбираш, че те възрастните са друга бира. Могат да се оправят и сами. Имало ги е преди теб и са оцелели. Докато с малката мишка нещата не стоят така.

С огромна нежност усещаш, че това човече ще дойде на този свят чисто, и твоя и на майка му отговорност е да не го повредиш. Факт е, че на мен ми беше все тая дали ще е момче, или момиче. Така беше и със следващите. Просто исках да се родят здрави и да живеят щастливи. Както те го разбират. Моите родители са със същите елементарни желания и амбиции по отношение на децата.

Първото дете

В един прекрасен юли се роди Роси. И наистина животът се промени тотално. Не толкова като живот, колкото като усещане за стойностите човешки. Започваш да се чудиш как си се прехласвал по разни неща, които сега ти изглеждат нелепи на фона на това, което рядко спи, а по-често църка, и как това църкане не те дразни, а те тревожи прекалено. Това, че е прекалено, го разбираш доста по-късно. Примерно след 18 години. Когато вече имаш още две и си „завършил” семестриално педиатрия.

Излишно е да говорим за гордостта, с която буташ количката в парка, да не говорим за завистливите и одобрителни погледи на майките от съседната пейка, когато сменяш пелени и дрехи (тогава нямаше памперси), храниш, приспиваш. Просто тогава учех и по цял ден скиторехме навън.

В този период осъзнаваш и факта, че да се наспиш е много по-яко от секса. Т.е. получаваш още едно удоволствие в този живот. И така полека-лека, някъде около третата година, ти се показва недвусмислено, че си номер едно. Просто защото мама изисква или не дава, а ти позволяваш всичко, ти си най-силният, защото може да пищим, когато ни подхвърляш нагоре, но го искаме пак и пак. Да, не носиш син плащ и червени гащи, но смисълът е същият.

Всичко това се възнаграждава непрекъснато с много целувки и тотални размазвания, от които не искаш никога да се събереш. Най-щастливите мигове след раждането. И трябва да си абсолютно сбъркан, за да ги пропуснеш поради някаква досадна причина – работа, кариера, риба, бира…

Тези моменти не се наваксват. Един да изпуснеш, после ако ще непрекъснато да сте заедно, пак си с един назад. И докато мигнеш, вече сме в първи клас. Чудиш се как да спасиш най-любимото си същество от целия този стрес, от тези притеснения, които карат усмивката му да помръква и душичката му да се свива.

Влизаш в роля на непукист, показваш как това е толкова готино и просто не ти е ясно защо са тези драми. За радост тя ти вярва, но ти на себе си – хич.

Започват успехите, както и неуспехите. Без значение какво са, тя трябва да усеща, че никой и нищо не може да я измести от сърцето ти. Защото след месец всички ще са забравили повода, но тя винаги ще помни как си я накарал да се чувства.

Щастлива, сигурна, спокойна или наранена, нагрубена и отхвърлена. Когато порасне, ще си готов да убиваш, ако някой започне да се държи така с нея, а докато е малка, ти самият да се държиш така е немислимо и недопустимо. Тя трябва да е уверена, че хора, които не я карат да се чувства добре, нямат място в живота ѝ.

След години тази увереност ще прерасне в прекрасното усещане, че винаги може да си дойде вкъщи. Каквото и да е станало. Усещането, че не е сама. Никога, никъде и с никого. Усещането, че е красива, че е умна, че е личност. Защото много хора ще се опитат да я убедят в обратното. Че ако вярва в собствената си ценност, ще бъде привлекателна в най-важния смисъл на тази дума.

Второто дете

И таман се отпуснеш и си помислиш, че всичко вече върви добре, се оказва, че може и още по-добре. Просто пак срещаш онзи поглед… и гушваш Елица. Още едно място, където започва да живее сърцето ти.

Изобщо не изпитваш разочарование от грешката на доктора, който ти се е клел, че ще е момче. Приемаш за напълно излишни успокоенията на родата, че даже е за добро, защото вече имаме дрешки за момиче. За радост, разликата между двете госпожици е 9 години и каката става първа помощница във всичко. А обожанието, с което се гледат и досега двете, не може да се опише.

Постепенно влизаш в руслото на всекидневието, докато не те разтърсва неизбежният факт, че около каката установяваш гадже. Всичко ти се обръща, колкото и да се опитваш го отричаш и да отказваш да го приемеш. Факт е, че друг мъж докосва и – „О, Господи!“, прегръща най-любимото ти.

Разбираш, че нищо не можеш да направиш срещу това. И не само – усещаш с огромна болка, че наближава моментът, когато твоята гъсеничка ще стане пеперуда и ще излети. В това умопомрачение се оказва, че си се съгласил да си вземете костенурки… после и заек.

Успокояваш се, че щом тя е щастлива, ти също си такъв, но не е лесно, хич не е лесно. Само се молиш момчето да се отнася с нея така, както го правиш ти.

Третото дете

Положението значително се прояснява с новината, че Ема е на път. Слава на Бога и на д-р Методи Янков и този път всичко е по ноти. Казват, че щастието не може да се измери и претегли, но на акушерките им се получава отлично. Ема имаше привилегията да влезе в дом не с двама, а с четирима родители, между които и сега тече безмилостна конкуренция за вниманието ѝ, за времето, което ще се прекара с нея и т.н. Може би затова е най-глезената от всички. Но пък и най-бойната и щуравата.

С безумно удоволствие откриваш приликите с каките, не толкова външните, а с техните усмивки и бели на нейните години. Просто живееш в едно прекрасно дежа вю. Но още отсега си нащрек. Не те е обзел сладкият унес като при голямата, когато чак появата на гаджето ти разбива сърцето. Вече си наясно, че както днес тръгва в първи клас, така утре ще се изнесе. Затова не смееш да мигнеш.

Още като тръгваше на детска се съгласих на коте… В момента се обсъжда как ще кръстим кучето.

Facebook коментари