На Аполония с три деца – едно артистично изпитание

Септември дойде, а заедно с него и най-хубавото нещо по това време на годината – Аполонията. Много от вас може би ще кажат „Ха, какво пък е това задръстено нещо ‚Аполонията“? Кой знае каква грандиозна скука е.“

Други пък дори няма да знаят какво е „Аполонията“, а трети изобщо няма да прочетат този материал, та е излишно да се замислям за всички хора.

Нека разкажа на тези, които им е интересно, защо обичам този фестивал и какви приятни, трагични и смешни неща ми се случиха.

Та, защо?

Първо, защото Аполонията се превежда се в Созопол.

Няма да крия, обожавам Созопол. Той си има:

– Разкошен, истински стар град с чудни улици, къщи и малки магазинчета, в които има наистина яки неща.

– Доста прилично ядене – за всички, които познават Созопол, знаят, че до ресторанта на Хилда Казасян „Кладенеца“ се намира една скромна кръчма, която отваря в 7 вечерта и всъщност е едно от най-вкусните места на света. Там срещу нищожна сума можеш да ядеш великолепни домашни пържени картофи, пълнен патладжан, мусака, кьопоолу и всичко, излязло току-що от фурната. И не че ресторантът на Хилда е лош, но този ми е на сърце.

Има и други чудесни места, в които да хапнеш добре, като „Художниците“ например. Допреди няколко години имаше още едно място, което сляпо обожавах – Di Vali, но последният път не ме очарова и не бих го посетила повече. (Останалите ресторанти можете да ги допълните вие – знаете, че ние в Майко Мила обичаме да ядем и ще сме благодарни за всяко предложение.)

– Атмосфера на спокойствие, която е нужна на една изтерзана от живота майка.

Второ, защото Аполонията е култура.

Ами, да! Дори тези, които не обичат много да посещават артистични мероприятия, ще се изумят колко е приятно да се съчетава море, почивка и вечерни постановки, концерти и късни прожекции. Там, под созополските липи (дано има липи да не се изложа) съм гледала филми, театрални постановки и слушала Александрина Пендачанска, макар да бе болна и прегракнала, Васил Петров, чуждестранни джаз изпълнители и да… ВЕСЕЛИН МАРИНОВ.

Много дълго мога да разказвам за моята нездрава привързаност към концертите на Веселин Маринов в Созопол. Особено въздействащ беше онзи последен концерт, на който той беше изключително сърдит, държа огорчени речи, обяви жените за леконравни същества, забрани на една двойка да се целува и изпадна в силен пристъп на гняв, след като едно бездомно куче два пъти излезе на сцената, за да тича в кръг около него. Уви, не очаквайте да го видите на „Аполония“. Той пее само в началото на август, когато е по-вървежно.

Но нека оставим Веселин Маринов. Ако посетите Аполония, ще имате късмета да присъствате на премиери на книги, филми и постановки, за които иначе никога не бихте намерили време.

И накрая, заради есента.

Лятото свърши и няма по-подходящо място от Созопол, за да видите как първите жълти листа неумолимо се откъсват от клоните. В тези септемврийски дни морето е най-синьо и спокойно, слънцето най-благо и гальовно, а душата все още пълна с лято и щастие.

НО СТИГА РОМАНТИЧНИ ТИНТИРИ-МИНТИРИ!

Отидох аз в началото на септември, но този път не точно на почивка, а на един миниатюрен, артистичен и красив Сървайвър – сама с трите деца.

Да… ЕТО ТОЛКОВА обичам Созопол и Аполонията, представете си!

Натоварена с Бебето, Шестгодишното, Тийнейджърката, кошара, дрехи, памперси и шишета, потеглих да културтрегерствам. Единствената ми утеха беше една непозната жена на име Полина Костова, с която си писах посредством Майко Мила.

Тя ме чакаше там, в нощта, за да ме настани, да ми помогне и ДОРИ (ВНИМАНИЕ!!!!) -да гледа децата ми, докато отида на театър. С цялата си вяра летях към нея и се молех да не е луда, да не започва да плаче внезапно без повод и да не ме нападне с нож.

И започнаха луди приключения, скъпи читателю. Щом пристигнахме и се наспахме мъничко, на първата сутрин от престоя ни компанията ни се увеличи с още един член – МОЯТ ЦИКЪЛ. Той донесе ужасяващи и адски болки, които направиха невъзможно ставането ми от леглото. И тъй, вашата нещастна списвачка се гърчеше в леглото, заслепена от мъка, Бебето мажеше шоколад по чаршафа на леглото в тясната стаичка, а другите две деца висяха над главата ми и крещяха едно през друго „КОГА ЩЕ ИДЕМ НА ПЛАЖ?“ „ИСКАМ НЕЩО!“ „ИСКАМ МНОГО НЕЩА!“ „ГЛАДНА СЪМ“ „УМИРАШ ЛИ?“

Е, както се казва в стария виц, „Не умрях!“. Изпих две хапчета, близки до наркотици, и се възправих, но колко окаяна бях! Свлякох се надолу до двора на непознатата Полина Костова, пуснах децата из двора, легнах на масата и изядох всичко, което семейството ѝ ми подаваше, докато децата ми обикаляха и правеха лошо впечатление.

След като се наядох, установих, че ще ТРЯБВА да се иде на плаж. Но какъв плаж, драги читатели? Не бях имала и един свободен ден последните месеци, съответно не бях посетила козметик и ходех само с дълги поли и панталони, като клета пришълка от помашко село. Няма да навлизам в излишни подробности, но накрая финиширахме на тучния, златен созополски залив, където вашата списвачка се появи в цялото си великолепие – сива кожа, рокля, която да я покрива, болки, неразположение и раница с всичко ценно.

И докато другите хора се развяваха на плажа по бански, плуваха и се забавляваха, аз клечах, опитвайки се да прикрия животинския си статус или търсех някое от децата. 5 деца срещу 2 жени – една неравностойна битка, в която непрестанно някой изчезваше, някой се наакваше, някой ядеше пясък, някой ревеше и понякога това бяхме ние двете с Полина.

На цялата лудница, се намериха хора, които да ни направят забележка, че не гледаме децата добре, но се и намериха други хора. Една прекрасна жена, която организира за децата водна гимнастика. Но това не беше някаква сладникаво-весела водна гимнастика, а строга гимнастика, в която децата под строй трябваше да се хвърлят по корем, по гръб и настрани във водата.

Та, събра ги тя, организира ги и докато им викаше „Ръцете горе, не се отпускайте!!!“, аз останах за миг сама с бебето, краката ми се подгънаха от умиление, седнах на пясъка, подръпнах си роклята и се загледах в тази всемогъща богиня, която ме остави да почина 20 минути. Слънцето играеше в златните ѝ коси, заповедният ѝ глас се носеше надалеч като симфония, а аз блажено седях и стисках бебето с една ръка и раницата си с другата. Плаж, нормално. Всеки е така.

С други думи, беше тежко и трудно. Но успях да ида на кино от 23.00 часа, докато децата спят, а друг бди над тях. Успях да ида на театър и да заведа Тинейджърката. Успях да заведа всички деца на галерия и да си купя 3 книги от оскъдното изложение.

Накрая се натоварихме в колата, добре охранени и обгрижени в гостоприемния дом на Света Полина Троеручица Созополска и се върнахме тук, за да потвърдя това, което цял живот съм вярвала – на Аполония е страхотно!!!

Post Views: 411