Осиновяването в България продължава да бъде една прашасала тема, за която говорят само по филмите и в магазинните предавания. Предимно с драматична окраска. Тя никога не навлезе в обикновения език, в образованието и във всекидневната култура. Ние ще се опитаме да променим това. Ето и един разказ на едно осиновено дете, за което осиновяването не е драма, не е въпрос, а съвсем естествена част от живота му.
Родена съм на края на „ония години“. Тъй като не ги помня много, за мен това е една смътна амалгама от съседките, които одумваха разведените родители (крайна рядкост и, едва ли не, страшен скандал). Цъканията с език, съжаленията, одумванията и коментиранията на самотните родители, защото партньорът им е починал, и как-Сийкосването на всичко и на всички.
Интересното е, че макар всеки избор на потенциалните родители, настоящите родители и неродилите да беше вечена тема, имаше една дупка в тези теми с много специфична форма. А именно – осиновените деца.
Никога не съм се сблъсквала с темата за осиновяването в българското образование. В миналите по диагонал и „по-бързо-да-приключваме“ часове по сексуално образование, където се споменаваше семейното планиране и възможностите за деца, темата беше игнорирана. Единствения ми досег преди съзнателна възраст бяха случайните мелодраматични истории в сериалите и филмите, които съм гледала по телевизията (интернетът още се появяваше, а и аз бях заета да цъкам Quake, Unreal Tournament, Serious Sam и Worms, а не да чета сериозни теми), които ме оставяха озадачена защо някакви пубери приемат крайно тежко възможността да са осиновени и тръгваха на сърцераздирателни пътешествия в търсене на собствената си идентичност… очевидно дефинирана от това, че някой ги е родил. Предгимназиалният ми мозък не ги разбираше тия работи и беше убеден, че това са някакви неща, дето се случват само извън България. Мислех, че в България домове за изоставени деца няма или ако има, са примерно два. Мдаааа…
Бях може би на 12, когато роднина от женски пол се сдоби с бързо прогресираща деменция и уведоми всички деца в семейството (имам бая братовчеди и братовчедки), че са осиновени. Тъй като аз бях сигурно шестата, на която го каза, го отминах по диагонал и не му обърнах много внимание. С близка приятелка все пак го обсъдихме един следобед, кацнали на черешовото дърво пред нас, и стигнахме до извода, че дори и да е така, няма особено значение.
Освен това сигурно не става дума за мен, защото аз адски много приличам на родителите си. С майка ми имаме много подобно излъчване, а с баща ми сме твърде подобни като характери. Ама и аз да съм… голямо чудо. Даже… би било още по-специално, някой толкова да те е искал, че да те е избрал, да нямате кръвна връзка и да нямат бонуса „химично обусловена любов“. Да бъдеш роден, разсъждавахме ние, е само началото, а не края на родителството и освен това, с детската логика, аз много си обичам домашния любимец, дето дори не е човек, дето е с нас от години, камо ли пък ако си го имаш от бебе, викало ти е мамо/тате и сте изградили връзка.
Бях на 18 някъде, когато майка ми, изключително притеснена, повдигна темата. Виждах страха и паниката ѝ, че ей сега я ще ревна, я ще вдигна скандал, я ще отреагирам негативно. Отне ми месеци да ги убедя, че липсата на негативна реакция не е защото не съм разбрала, а просто защото наистина, ама наистина нямаше значение за мен.
Не, никога не съм изпитвала никакъв интерес да науча повече за биологичните си родители. По някаква причина са се отказали от мен. Каква е била причината, реално няма голямо значение за мен. Може да не са ме искали, да не са могли да ме гледат или да са починали. Минал мост, изгорен мост. Моята идентичност не идва по тази линия и няма особено значение. Моите родители са хората, които са ме осиновили и ме обичат, както и аз тях.
И до днес си ми остана навикът да говоря откровено по тази тема с хората. Мисля че повечето ми приятели днес знаят, че съм осиновена и немалко пъти са ми казвали, че съм първият им познат, който изобщо говори по темата. Повечето ми приятели също така твърдо смятат, че биха осиновили, независимо дали могат да имат собствено дете, и че това е напълно нормално.
Не знам дали аз съм имала късмет да попадна в подходяща среда, но никога не съм чувала лоша дума за осиновяванията (тези неща ги видях, интересно, чак след като интернетът се популяризира и хората се разприказваха виртуално). По-скоро имаше едно крайно оглушително мълчание. Иска ми се да споделя колко невероятно голяма част от моята идентичност е или колко много ми е повлияло, или е имало значение, че съм осиновена, но всъщност… то има горе-долу толкова значение, колкото цветът на очите ми – просто мъничък факт, който не ме дефинира или определя.
Обичам семейството си и то ме обича. А как съм се появила при тях, няма особено значение. Единственото, което съм питала, е колко време им е отнело и баща ми каза, че са трябвали около три години. Иска ми осиновяванията да бъдат улеснени, защото има толкова много хора, които искат деца! Явно да искаш съзнателно дете кара държавата да е скептична и мнителна дали ще си добър родител, и трябват куп доказателства и условия, но ако можеш случайно да забременееш, тогава това те прави автоматично чудесен потенциален родител.
Има нещо сбъркано в тази картинка сякаш?
Не съм сигурна дали моят опит е универсален, нито пък кога е хубаво да се повдигне темата… според мен колкото по-рано едно дете чуе, че има осиновявания, какво е това дом за деца и че някои хора имат родени деца, други имат осиновени, трети имат природени, а четвърти просто нямат, толкова по-лесно би било израстването в един свят, в който то може да намери собственото си място и комфорт, независимо в коя категория е.
Поздрав най-сърдечен,
Е.
