Налага се да поговорим за Майкъл

Откакто документалният филм на HBO Leaving Neverland (Напускайки Невърленд) бе представен на фестивала в Сънданс преди няколко седмици, всички, на които им предстоеше да го гледат, бяха предупреждавани, че след него повече никога няма да виждат поп идола Майкъл Джексън по същия начин.

Този силно развяван флаг, заедно с новината, че “Джексън естейт” (управляващият материалните и нематериални активи на Майкъл Джексън консорциум) съди HBO за 100 милиона долара, като че ли създаде защитна обвивка около имиджа му. А главните герои във филма бяха нападнати и подиграни от хиляди фенове на поп иконата още преди да бъдат изслушани.

Сега, когато филмът вече се появи в ефира на HBO, вече е ясно, че как да гледаме на Майкъл Джексън и дали музиката му да бъде спряна е нелеп спор. Leaving Neverland не е документална лента за възхода и падението на Майкъл Джексън и не той е поставен в “най-неудобната” позиция “без възможност да се защити”, както мнозина от феновете му проплакаха. Не съдбата на нечие музикално наследство е фокус на филма, а съдбата на децата, които преживяват – и премълчават – сексуално насилие.

Най-напред филмът задава въпроса колко възрастни – не само от семействата на жертвите (които са най-удобните „обвиняеми“ за пореден път), но и колко възрастни от семейството и обкръжението на Джексън, както и от отговорни институции и организации – са били склонни да приемат, а и още са, че е нормално да пуснем децата си на „пижамено парти“ в компанията на любезен ексцентричен мъж.

Продуцирана и режисирана от Дан Рийд, 4-часовата история е изградена от разказите на двама мъже – Уейд Робсън и Джеймс Сейфчук – които с ужасяващи подробности споделят как са били привлечени от Майкъл Джексън и после насилвани сексуално от него в края на 80-те и началото на 90-те, когато са деца. Понякога майките им са били наблизо, друг път децата са оставяни сами в компанията на Майкъл за няколко дни, става ясно от признанията на героите.

В по-голяма част от филма и двамата мъже описват отношенията си с него като огромна привързаност, подхранвана от удоволствията в ранчо с невероятен увеселителен парк Neverland. По думите им и двамата са били убеждавани от него, че интимните им отношения трябва да останат в дълбока тайна, иначе и той и те ще пострадат. И двамата по-късно имат добри кариери – Уейд Робсън като хореограф, Джеймс Сейфчук като режисьор и рок музикант. И двамата описват сходни емоционални сривове, когато вече са станали бащи – и когато спомените за случилото се в Невърленд, започва да опустошава психиката им.

Vanity Fair напомня, че години преди това и Робсън и Сейфчук са непоколебими поддръжници на Джексън, когато той е обвинен за сексуално насилие над дете през 1993 г. (делото е решено с извънсъдебно споразумение за сума от над 20 милиона долара.) Робсън се явява в защита на Джексън, когато той е изправен пред съда за подобни обвинения и през 2005 г. (тогава звездата е оправдана по всички обвинения). Родителите на двете момчета, които следят делата отблизо, тъй като синовете им са привлечени като свидетели, казват, че са питали децата си дали той е правил нещо неприлично и с тях. И напълно се доверяват на отрицателния им отговор.

Филмът показва пропуснатите от родителите сигнали, че децата им са били в опасност, проследявайки историите на двамата мъже в една и съща времева линия. Интервюирани са и съпругите на обвинителите, както и други членове на семейството, но най-голямо време е отделено на разговори с майките.

Уейд Робсън е луд фен на Майкъл Джексън още на 5-годишна възраст. През 1987 г. печели състезание по танци в местен мол в родния си град в Австралия. Наградата е среща с Майкъл Джексън, но Уейд стига по-далеч като се качва на сцената с поп звездата.
Той и семейството му разказват, че по-късно 34-годишният тогава Майкъл Джексън купува факс за дома им и започва да изпраща картички на Уейд, обръщайки се към него с „Мъниче“. Говори си по телефона и със сестра му.
Кани семейството в Дисниленд, а после и в имението си Неврърленд. И там, „под формата на игра“, започва сексуалното насилие, твърди Уейд.

Джеймс Сейфчук и Майкъл Джексън се запознават през 1986 г., докато се снимат заедно в реклама на Пепси. Тогава момчето е на 10.
В началото на приятелството им поп звездата отваря гардероба си и казва на момчето да си избере якето, което най-много му харесва, разказва Джеймс. Дава му стотици долари. После го кани да дойде с него на лятното му турне и двамата са непрекъснато заедно.
**По думите на Джеймс, Джексън го запознава с мастурбацията в хотел в Париж.**

И двете момчета искат да бъдат известни, а майките им смятат, че близостта до Джексън може да бъде само в тяхна полза, става ясно от признанията им във филма. Майките са омагьосани от любезността и щедростта на звездата, както и от вълшебния свят, до който имат достъп, благодарение на приятелските чувства, които Майкъл демонстрира на децата им и въобще на семействата им.

По-късно майката на Уейд, Джой, напуска с децата си Австралия и заминава за Лос Анджелис, надявайки се да превърне това приятелство в кариера. На семейство Сейфчук пък, които вече са в Лос Анджелис, Джексън подарява къща, разказва във филма майката на Джеймс – Стефани.

Дан Рийд не отправя буквално обвинение към родителите на децата –както и ние не бива и да се подхлъзваме по подобно послание – но в един момент включва записи от TMZ, в които един от коментиращите казва, че „Робсън не трябва да съди „Джексън естейт” за сексуалната злоупотреба с него, а майка си – затова, че го е оставила да спи в едно легло с Джексън“. Самият Робсън разказва пред камерата за негодуванието, което е натрупал към майка си, а съпругата му, Аманда, споделя, че не е искала свекърва ѝ да влиза в къщата им в продължение на месеци, след като Уейд за първи път ѝ признава за сексуалното насилие.

Да, филмът определено задава въпроса „А какво ще кажете за родителите?“, показвайки, че възрастните не са имунизирани срещу заслепяващата амбиция, веднъж попаднали под чара на огромна звезда. Още от първата история за сексуална злоупотреба с деца от страна на Майкъл Джексън през 1993 г. обаче, един от най-често срещаните начини да се отпъди идеята, че кралят на попа е прекарвал интимно време с деца, е: „Обвинявайте родителите на децата, разследвайте и преследвайте тях“.

Тази линия на мислене не просто казва, че родителите са съучастници в предполагаемите действия на Джексън, но ги поставя на ниво престъпник, отнемайки по този начин от гнева към любимия певец, коментира Спенсър Корнхабър в The Atlantic.

За успокоение на най-критичните към родителите зрители, майките не си прощават. „Не защитих сина си”, казва Стефани на финала. “Това винаги ще ме преследва. Имах една работа, имах едно дете… и се провалих.”

Няма как да не говорим за поведението на родителите и за тяхната жестока наивност в името на успеха и славата на децата им. Но да ги обвиняваме гръмко значи да се поддадем на заблудата, че това може да се случи само на деца “с такива родители” в онзи контекст, не на нашите, което в много случаи е причина насилието да се неглижира.

„90% от хората, които сексуално злоупотребяват с деца, са хора, които са известни, обичани и надеждни, а от тези 90%, 40% са членове на семейството.“, казва по повод филма Ейми Пумо, директор на клиничните услуги към Нюйоркската общност за превенция на жестокостта над деца, пред сайта Romper.

Опра Уинфри, която е модерирала дискусия с участието на двамата мъже, казва, че го прави, защото филмът преминава отвъд личността на Майкъл Джексън. Обсъждайки коварния процес на ухажване, Уинфри казва: „От години твърдя, че ако насилникът е добър, ти няма да знаеш, че се е случило… Ако насилникът е добър, той или тя ще те накара да се чувстваш част от неговия свят…”

По думите на Ейми Пумо, голяма част от родителите не знаят много за проблема със сексуалното насилие над деца, защото “това е стигма, нещо, за което все още е срамно да се говори в обществото ни”. Според нея наличието на сексуално насилие може да бъде невъзможно за улавяне от родителските радари именно защото то не съществува изобщо като възможност в съзнанието им.”

Има многобройни примери за тази родителска слепота в Leaving Neverland. Например Сейфчук разказва как една вечер иска да види сина си и Майкъл, но вратата на стаята в Невърленд, в която са двамата, е заключена… После той се извинява и казва, че не е разбрал, че е заключено, а майката е спокойна, виждайки, че двамата са облечени…

Ето защо е важно непрекъснато да задавате въпроси, вместо да се страхувате да не бъдете набедени за свръхобсебващи родители: “Другото нещо, което знаем за хората, които насилват деца, е, че се насочват към онези, чиито родители не задават въпроси или които не контролират достатъчно децата си”, казва Елиза Харел, директор образование, обучение и превенция към Националния център за изчезнали хора и експлоатирани деца.

“Задаването на въпроси за това какво се случва в живота на детето ви, когато не сте с него, е важен начин да предотвратите или откриете навреме дали с него се случва нещо неподходящо”, казва Пумо.

Тя добавя също така, че утвърдена тактика на насилниците на деца е да се грижат със същата щедрост и за родителите им, както и да говорят редовно с тях (Джексън прекарва часове в разговори с майките Уейд и Джеймс), да ги ухажват и да печелят доверието им, търсейки в същото време някаква уязвимост, например финансова.

“Когато доверието е изградено и предимствата за семейството са добре установени, насилникът започва да иска все повече и повече време насаме с детето, а родителят е убеден, че то е в безопасност.”

Родителите трябва да се образоват, за да преодолеят собствените си проблеми, свързани с темата за сексуалното насилие”, казва още Пумо. „Мисля, че трябва да съчетаем това с темите от сексуалното образование, да обясним на децата си, че само по взаимно съгласие сексът е забавен и приятен и да предразположим децата да говорят за това, което ги кара да се чувстват объркани.“ Тя допълва, че от ранна детска възраст можем да започнем с най-простото – да научим детето на правилните анатомични имена за собствените му части на тялото.

Родителите също така трябва да се чувстват комфортно да изискват повече информация за средата в институциите, с които децата им взаимодействат, независимо дали става дума за училища, или извънкласни или спортни занятия.

Най-важното е да признаем, че като родители не сме имунизирани срещу грубата липса на надзор, която ни изглежда толкова очевидна във филма Leaving Neverland.

Защото също като нас, родителите в този документален филм обичат децата си.

Post Views: 6,378

#деца #документален #майкъл джексън #насилие #невърленд #ранчо #филм