Най-трудните моменти в това да си самотен родител

Публикуваме този текст днес, оставяйки авторката му анонимна – по нейно желание. Темата вече е позната на читателите Майко Мила! – какво е да отглеждаш децата си сама. Е, днес ще разберем от първа ръка кои са най-плашещите и тревожни моменти, които една майка преживява, гледайки децата си като единствен родител. Ние пожелаваме на авторката ни сили, за да се справя с всичко, което я чака – което пък, сигурни сме, ще е повече хубаво, отколкото лошо!

*************************

Доскоро си мислех, че не съм планирала да бъда самотен родител – никой не планира да е сам в отглеждането на децата си. Но вече осъзнах, че макар да не съм го планирала, точно това се случи. Има не един и два трудни момента в това да си самотен родител, но само някои са истински болезнените и плашещите. „Самотен“ родител всъщност невинаги е вярно – майките с деца рядко са самотни, те са по-скоро сами.

Аз съм сама с двамата ми сина – на 9 години и на 4 месеца. Двете ми деца са причината да се събуждам сутрин и да будувам нощем. Обичам и двамата повече, отколкото съм си мислела, че е възможно. Когато тръгнах по пътя на майчинството – и двата пъти, не си представях, че ще съм сама в това. Никога не съм искала да бъда единствен или самотен родител и затова някои неща от това да съм сама с момчетата са много тъжни и трудни

Когато се тревожа

Не познавам друго по-самотно чувство от това да се тревожа сама за децата си. Нощите, в които будувах до детското креватче и проверявах челцето за температура, или дните, в които се тревожа дали ги възпитавам правилно, дали съм взела правилното решение за конкретна случка или нещо, което единият от двамата е направил.

Тези моменти са адски тягостни и самотни.

В такива моменти ми липсва бившият ми, липсва ми ролята, която му беше отредена в семейството ни спрямо децата. Трудно се понася тежестта да знаеш, че само ти си отговорен за бъдещето на момчетата.

Когато празнувам сама

Жизненият път на момчетата е маркиран с успехи и постижения, които остават в спомените им като важните моменти от детството им. От една страна чакам тези моменти с огромно нетърпение заедно с децата, също като всеки друг родител, но от друга – мразя всеки такъв радостен семеен миг, защото го празнувам сама и усещането за самотата в радост е като жило, което те жегва, въпреки смеха и приятните емоции.

Само моят глас похвали 4-месечния ми син, когато за първи път се засмя с глас и изгука, само моите ръце прегърнаха с гордост 9-годишния ми син, който завърши срока с отличен отгоре до долу в бележника.

Само един чифт ръце, моите, ръкопляскаха на рецитала на по-голямото момче в детската градина. Във всеки такъв радостен момент – на първата дума, на първата стъпка, първият път, когато си е обул сам обувките, първият път, когато сам е хванал лъжица… всички тези важни спомени са съпроводени от едно подсъзнателно напомняне за другия човек, който отсъства и който пропуска важните спомени на децата.

Когато плача

Самотните майки могат да ме разберат и без да обяснявам. Това е моментът, в който окончателно рухваш и сълзите потичат. Животът на самотната майка е тежък и труден, и ни помага да си поплачем понякога, за разтуха. Но когато плачеш сама, това само още повече подчертава фактът, че няма никой до теб, който да ти помогне, да те утеши, да забърше сълзите ти. Всеки път, когато някоя самотна майка плаче, тя сама попива сълзите си, осъзнала, че само и единствено от нея зависи да се вземе в ръце и да не се предава, защото просто няма друг избор. Няма кой да я прегърне и да я утеши.

Когато ми трябва помощ

Не обичам да моля за помощ. Един от страховете на самотните майки е, че не сме достатъчни на децата си, че им липсва нещо, което ние не можем да им дадем, и че ги лишаваме от нещо, от което имат нужда. Заради този страх самотните майки се опитваме да се справим сами с всичко, защото само така успяваме да продължаваме да вярваме, че ще се справим с майчинството и живота.

Обаче колкото и да се опитвам да съм силна, понякога просто не мога повече, и когато се случат такива моменти, нямам друг избор, освен да помоля за помощ. Макар част от приятелите ми да са готови и да искат да ми помогнат, да преглътна гордостта си и да призная, че не се справям, е горчив хап за преглъщане.

Когато разочаровам детето си

Няма родител на този свят, на когото да не му се случи поне веднъж да разочарова детето си, но за самотния родител моментът, в който не оправдава очакванията на детето си, е много по-болезнен, отколкото за семействата с двама родители. Дали е заради недостиг на време, пари или просто заради факта, че невинаги успявам да играя ролята и на двамата родители, нищо не боли повече от това да видя тъжното лице на детето си и да знам, че не мога да му дам това, което иска.

Оставям настрана това, че в такива моменти и събития обикновено детето може да научи ценен житейски урок (за смирението, търпението и маловажността на материалните неща например), просто понякога ми се иска да не им се налага да научават житейски уроци, които аз не съм готова да им обясня. Защото като тяхна майка понякога просто искам да ги видя щастливи.

Когато трябва да обясня на детето къде е другият му родител

За мен това е едно от най-най-трудните и тъжни неща като самотна майка – да трябва да обясня ситуация на детето, която дори аз не разбирам. Защо той спря да ни обича с брат ми? Аз ли направих нещо, че той повече не искаше да бъде част от нашето семейство? Не те понася ли? Някога ще си бъдем ли поне приятели?

Не знам, не знам, мило дете, не знам. Не знам как да ти обясня какво друг човек е мислел или чувствал и защо е постъпил така или другояче. Да гледам как детето ми се терзае с въпроси за отсъстващия си втори родител никога не става по-малко болезнено.