Мръсните думи са част от езика - не се правете, че ги няма

Дарина Рангелова вече няма нужда от представяне в Майко Мила!, особено след някои от текстовете си – като този за кърменето или какво е да си първокласник в Канада.

Просто напишете Дарина в търсачката и ще получите един куп яки разкази, а ако ви мързи, ние вече го направихме вместо вас и може да ги откриете тук.

В този си текст Дарина разсъждава по темата с „лошите думи“ и защо не трябва да ги използваме пред децата.

Кой каза, че не трябва?

И защо?

Нали така или иначе някъде ще ги чуят, не е ли по-добре да е от нас и да им обясним какво значат и в какви случаи се употребяват? Егати!

Защо не трябва да използваме „лоши” думи пред децата?

Ей това се питам напоследък.

Въпреки че „свестните” хора се опитват да не използват „лоши” думи, и родителите предпазват децата си от тях, те, думите, са си там и са живи.

Вулгарният език има своята сила в човешката комуникация и психология. Мисля че няма нужда да споменавам литературни произведения.

Всъщност, изобщо не съм седяла да мисля относно „лошия” език и децата. Просто си приказвахме пред тях какво си говорим и ако ги няма.

Замислих се за това едва след като емигрирахме в Канада и си дадох сметка, че трябва да се положат усилия, за да се обогатява българският на Тони, тъй като разговорите в едно семейство не са особено разнообразни.

Започнах да търся информация как се запазва и развива майчиният език при триезични деца (Тони говори английски, френски и български) и така попаднах на различни мнения на психолози и лингвисти, че е наложително тези термини и значения да се изучават на всеки от чуждите езици.

Също както изучаването на всички други думи. Казват, че това важи и за майчиния език, дори когато детето не изучава чужд език – но тогава си ги научават, щем не щем.

„Не може да се каже, че човек е езиково компетентен, когато не може да разбира „мръсни” думи или изрази на съответния език (въпреки че човек, разбира се, може да избере да не ги използва в неговата комуникация)” – това прочетох в книгата “Growing up with three languages“ от Xiao-lei Wang.

Ние вкъщи употребяваме „лоши” думи пред децата и не им запушваме ушите, когато има псувня в някой филм.

Обясняваме защо сме ги употребили и в какъв контекст, който обикновено е под формата на шега. Обясняваме и защо не бива да се употребяват в училище и навън.

Тъй като ние не употребяваме бруталните псувни „на майка“ и Тони няма как да ги чуе, съм решила да го запознаем с тях, когато е достатъчно голям, за да разбере значението им – именно за да е езиково компетентен, а не за да ходи и да псува хората.

Реших да видя какво препоръчват някои български сайтове по темата „лоши думи“. Съветите са от рода „следете за собствената си реч“, „ограничете филмите“, „отвличайте му вниманието, ако се случи да чуе „лоша” дума навън“.

Е, аз трябва само с това да се занимавам!

Стига се и до „твърдо заявете, че не искате да я чувате. Не е задължително да обяснявате значението ѝ“.

А шамар няма ли, се питам аз. С какво е виновно детето, че е чуло нещо и го е запомнило? И какво като е чуло – ще стане чудовище?

В друга статия се казва, че причината за употреба на такива думи няма голямо значение. По-важно е да реагираме така, че детето повече да не я повтаря.

Моето виждане пък е друго. А именно, че не е важно откъде и как ще чуе детето „лошите” думи, важно е как ще го научим да ги възприема и използва.

Да, ако е малко, е ясно, че няма да му обяснявате значението. При по-голямо обаче според мен си е задължително.

Също така прочетох, че е абсолютно недопустимо родителят да се смее, ако невръстното дете употреби „мръсна” дума. Ами за мен пък е допустимо. Защото просто е смешно.

Не се гордеем, но едва ли има малко дете, което да не е изръсило нещо нелепо (като например Мамо, защо имаш брада под корема?)

Ами, смешно е. Смееш се един-два пъти, след това обясняваш, че вече не е смешно, и детето спира да я повтаря, като види, че не привлича внимание.

Тази драма с „лошите” думи не е само в България. Тук също имам куриозна случка.

Взимам Тони от предучилищната забавачка и учителката ме дърпа настрана да ми каже нещо. Тони казал „лоша” дума и тя иска да му обясня, че не може така да се говори.

Съгласявам се, разбира се, поемам ангажимент да говоря с него по този въпрос и питам каква е думата, която е казал. За моя изненада, тя ми каза, че не може да я изрече и той да ми каже я вкъщи.

Ми… добре, обаче, Тони мълчи като партизанин, явно осъзнаващ, че думата не бива да се казва – само дето не прибягнах до изтезания, но той така и не сподели коя е думата.

Много умувахме с мъжа ми и в крайна сметка не го наказахме, не можахме да обясним защо е лоша въпросната дума, която така и не разбрахме коя е, или с една дума – стана едно нищо.

Първо, защото не знаем какво е казал, и второ, в което е и куриозът, ние говорим само на български вкъщи.

Т.е., „лошата” дума на английски я е научил в училище и аз спокойно можех да отида и да им вдигна един скандал, че те са го научили на тази дума в училище.

Така и не разбрахме коя е думата.

И така, освен ако не си отглеждате децата като отшелници, няма как да не научат по някоя и друга „лоша” дума.

Господи, оказа се, че има доста проучвания относно „лошия език”и че това е една доста подценявана техника за справяне с гнева.

Намалявала се и вероятността от физическо насилие. Децата, между другото, също изпускали пара по този начин. Говорим за по-големите деца, които знаят значението на тези думи.

Има и проучване, че псуването намалява усещането за болка, когато човек се удари (hypoalgesic effect of swearing). Демек, много е добре да извикаш Мамка му!, като си удариш кутрето в масата.

Тези учени конкретно бая са проучвали и правили експерименти, но, за съжаление, им присъждат анти Нобелова награда за това откритие.

Други учени пък твърдят, че чрез псуването може да се различи дали човек е болен от Алцхаймер, или има деменция.

Въобще, извън употребата на „лоши” думи, за да обидиш човек, има само позитиви.

В един български сайт прочетох, че ако атмосферата в семейството е спокойна и хармонична, при общуването не се използват нецензурни изрази. Развеселих се.

Веднага го оборвам с моето семейство, където атмосферата е спокойна и хармонична и се използват нецензурни изрази. Аз лично много харесвам възклицателните е/баси, е/гаси и останалите производни.

Независимо дали с положителен или отрицателен знак казваш едно „егаси…” и всичко е ясно. Няма нужда от пояснение.

Тони това никак не го впечатлява. Той използва what the heck. Не му правя забележка, защото е политически коректно и го използва на място.

А в статията „Лошите думи и децата” с автор Радост Николова има следния съвет:

„Предложете му синоними. Четете повече, учете стихчета, развивайте речта му. У детето с богат речник „лошите” думи се изгубват в лексикалното многообразие и не представляват голяма заплаха.”

Тук само мога да кажа What the fuck! И преди да ми кажете, че след време ще бера плодовете на този ми подход, ще ви отговоря, че вече ги бера.

16-годишният ми син непрекъснато ми го хвалят колко е възпитан и любезен. На родителските срещи това е първото, което ми казват.

Със сигурност използва „лоши” и предполагам нецензурни думи, но явно знае къде. И то това е важното.