Моето НЕнормално раждане

Когато в Майко Мила! получим разказ като този на Паулина Пламенова, си припомняме защо толкова много си обичаме работата – защото имаме шанса да четем невероятните ви истории и си казваме „Лелеее, какви неща се случват по света и у нас!“. За съжаление, тези разкази понякога ни и ядосват – с много от методите в тук описаното раждане, например, ние сме категорично несъгласни, но, за съжаление, голяма част от жените в България продължават да раждат при такива условия. Ние обаче смятаме, че за да се стигне до промяна, трябва да публикуваме текстове като този, които да вадят на показ порочните практики из родилните отделения в страната, вместо да остават скрити между четирите стени на болниците. И така, вижте как е протекло второто раждане на Паулина и ако имате и вие някоя подобна история – веднага да ни я пратите!

Ще се опитам да ви разкажа и аз за моето второ НЕнормално раждане. Ето малко предистория: нормална бременност, терминът е определен за 24 ноември, определено е и раждането, а именно – естествено, въпреки че беше на ръба да ме разпорят като коледно прасе, защото бебето си стоеше е така… наникъде.

Но се обърна след прословутите упражнения “кравичка пасе трева“ и аз започвам да чакам. Датата на термина мина и два дни по-късно започна онова – ненормалното раждане.

Лягам си аз вечерта и заспивам под благозвучното хъркане на щъркела (таткото е това) и изведнъж се събуждам – под дупето ми е леко мокро, а насреща ми – Милен Цветков. Не в спалнята ми, разбира си, а по телевизията – води си, човекът, предаването, а аз знам защо ми е мокро, както и че имам 2 часа на разположение да стигна до болницата, намираща се на 40 км от вкъщи.

Сега сигурно ще кажете – „Еее, 40 км не са много!” – е, не са, ако всичко е нормално, но нали ви казах,че това е Ненормално раждане! Та, лежа аз в леглото и бутам моя хъркащ щъркел, казвам му бързо да става,че ми изтекоха водите, а той, като един новобранец в казармата, скочи до леглото, козирува (макар и с недобре отворени очи) и започна да търси ключовете за колата и чантата за болницата.

Абе, чакай малко, бе! Къде си се забързал?? Знаеш ли, че аз тепърва ще отида в банята да си бръсна краката? Човекът седи и ме гледа с недоумение… Ставам и аз най-после от леглото и ти да видиш какъв теч, какво нещо! Тече ли, тече… мокро е навсякъде – килим, чаршафи, пижама, следи в стаята, по коридора… нали ви казвам, теч има и това е!

Стиснала силно бръснача в едната ръка, все едно държа сабя и съм тръгнала на фехтовка, в другата – хавлията, и гордо крача към банята. Вървя си аз, а следите след мен са все едно от ауспуха ти излиза бензин – нали знаете как капе? Е така и аз.

Слизам по стълбите, минавам и другия коридор и вече съм в банята – започвам да кръстосвам шпага по моите крака, а моят щъркел пуши цигари и ми дава зор. Ама той си е добре – пафка си, няма да се дере като животно и не му пука, че поне пет човека ще му гледат и ровят в детеродния орган.

Приключих за около 20-25 минути, краката са гладки, аз вече съм облечена и настанена в колата, където седя и чакам Господин щъркел да зареди “95 за 20“, че да не бутам някъде по трасето от точка А до точка Б.

Първото дете сме оставили на свекърва ми и пътуваме към болницата. Пътуваме си ние, течът си покапва (аз съм подложила от онези, гооооолеееемите превръзки) и тъкмо да се завъртим на кръговото и – баммм, палката долу.

Униформеният идва да ни провери, но преди да го направи, казва на моя мъж да намести хубаво колата – така, встрани, за да не запушва движението (а то едно движение в 2 ч през нощта, в края на ноември, на морето…). Моят човек е примерен водач и намества колата, въпреки че преди това се опита да каже, че леко съм започнала да раждам и бързаме – но не успя.

Идва униформеният, подава глава на отворения ни прозорец, представя се и иска цялата тапия на МПС-то. Моя мъж пак се опита да му каже, че ние наистина имаме желание да родя в болница, а не на кръговото в Поморие, но човекът си върши работата и не чува.

Започваме търсене на документите, а на мен ми е още повече мокро, сръчквам моя мъж и му казвам “Кажи му, че раждам и да тръгваме!!” – тогава светлината от полицейския фенер ми блесна в лицето, след това – в корема и униформеният най-накрая разбра,че нещата отиват на към болница, а не пренасяме труп в багажника, нито оръжие в жабката.

Изведнъж размаха дясната ръка с думите “Бегай, бегай!!” и ние тръгнахме! Урааа! Пътуваме си ние и изведнъж – капки по предното стъкло! Започва да вали, при което аз казвам “Еее, ще ми върви по вода!”, а моят щъркел отговаря “То хубаво ще ни върви, ама чистачките не работят”…

Караме с не повече от 60 км/ч, капките се струпват една върху друга върху стъклото, на моменти става даже едно такова, вълшебно, защото блесват като Голямата мечка от някой преминаващ автомобил. Красота ви казвам, но по-хубаво щеше да е, ако все пак имаше поне една перчица да минава по стъклото и да ги събира, че течът, нали знаете – ТЕЧЕ!

Както си шофира моят господин, решава леко тактично да пусне десен мигач (слава на Бога, че поне той работи) и да спре на бензиностанция, за да почисти малко прозореца.

Слезе в 3 часа посред нощ, взе четката и доволен започна да мие стъклото – то не беше пяна, после я обира с гумената част, после реши, че не е лошо да “тръкне малко” и задното, а аз седя вътре, гледам и си мисля – “тоя човек да не би да иска да измие цялата кола????”

Седя и чакам и най-накрая Господин щъркел излиза от бензиностанцията с усмивка и с кафе в ръката. КАФЕ! Е, к’во пък, дай сега да заспи за 10 км, които остават до болницата… пали колата, потегляме и за наша радост – спряло да вали!

Остават по-малко от 5 км преди да остана по нощничка за родилки и виждам, че стъклото започва пак да става цялото в едри капки. Намаляваме рязко скоростта и какво мислите че започваме да правим?

Отваряме и двата предни прозореца, за да може единият да гледа маркировката, а другият – да не закачим мантинелата, иначе си слушаме радио и моя човек си сърба сладко-сладко от кафенцето. Бавно, но славно паркирахме пред болницата, дъждът вали, аз също аз валя и панталонът ми е мокър, защото онази, гоооляяямата превръзка, не издържа нито на проверките на органите на реда, нито на автомивката, нито на нищо.

Влизаме в болницата, мирише на ароматизатор, чисто и спретнато – все едно влизаш в хотел (частна клиника), а аз съм спокойна, защото предварително съм заявила в онлайн формуляра избор на акушерка (за мен тя е главно действащо лице в раждането) и чакам тя да се появи.

Изборът е направен защото раждах първото дете при нея (чиста случайност) и по вода ни вървя… обаче сега ударих на камък. Моята акушерка не е предупредена, че има избор за нея и тя сега е на смяна до 7 часа и след това си тръгва, защото няма кой да заведе детето ѝ на училище. Егати късмета.

Нищо де, каквото – такова, само да мине всичко успешно. Седнах пред кабинета да изчакам лекарката да слезе да ме прегледа – дойде жената, приветства ме в кабинета и аз влязох. Тя – с филъри в устните, дълги руси буклички, миглите – чисто 3D (косъм по косъм от щастливо оскубани норки), маникюр с камъни Сваровски. Чаках само да запее “Хааабибииии, спиш ли добре…” . Е, не ми запя, но за сметка на това ми зададе към 80 въпроса, след това ме прегледа на ехографа, на магарето и каза:

“Ще се раждаме!!!”

Оооо, наистина ли? То оставаше и да не се “раждаме” и да трябваше да си ходя вкъщи, с тия неработещи чистачки, в тоя дъжд. Излизам от кабинета, акушерка ме чака с инвалидна количка (малко ми беше кофти първия път, когато ме возиха, но сега се метнах в нея все едно сядам в Ламборгини).

Господин щъркел ме изпраща с леко стискане по ръката за успех (цуни-гуни няма, неудобно му е от акушерката) и вратите на асансьора се затвориха. Настанявам се на леглото и акушерката ми казва, че към 5 часа ще ми пуснат система с окситоцин, защото искат да видят как ще протече раждането дотогава. Удря 5 ч и до мен пристига система, и започва да тече във вените ми, защото раждането никакво го няма.

Идва и онази лекарка с 3D косъма и решава да ме прегледа – вдигам нощничката нагоре и чакам преглед, а тя седи втрещена и казва “Ама ти си с бельо!” – е без гащи ли да ходя в тази ноемврийска дъждовна нощ?! Свалих го и се почна ровене и човъркане, за да установи, че бебето ми е с тилно предлежание и ще иска наместване – каквото и да значеше това.

Стана лекарката от леглото и ми каза,че си тръгва в 7 часа и ще ме поеме шефът на отделението… А аз леко започвам да потрепвам с едното око, защото не знам какво значи “наместване” и какво – “поеме”… СТРАХ ме е от секцио!!!

В 8:00 идва шефът (сигурно ще ме намества), казва ми да легна за преглед, след това установява че разкритието е станало от 2 на 4 см и не може така (представяте ли си до 10 см колко часа ще минат, а вече имам и болки, освен теч) – затова ще засилят системата.

Изведнъж се появява оная страшна болка, дето ми къса главата направо, минава за около 10 секунди, в 8:30 ч шефът излиза на хоризонта да ме рови отново, установява че и с бързата капка нещата не вървят добре и пак засилва системата.

Браво на моята мускулеста приятелка, която трябва по-бързо да се отвори и да извадят бебето (което, според лекарката, следяща бременността, няма да се роди повече от 3.300кг). Вече ме боли много и коридорът ми се вижда малък.

В 9:00 ч шефът идва отново и ми казва “До 9:30 нямаш ли 8 см разкритие започвам дирижирано раждане”. Какво, за Бога, значи това? Той ще сложи черен смокинг и с пръчка в ръка ще напътства целия персонал, докато ме преглеждат за разкритие, да изпълняват Алелуя?

Часът е 10 без нещо, аз съм легнала на леглото, телефонът звъни – Господин щъркел иска да ме чуе. Аз бясно вдигам и събирам сили да се провикна в слушалката “не ми звъни, че умирам от болки!!” и затварям.

Започвам да усещам напъни и викам акушерката, за да споделя моите усещания, след това с бърза крачка ме превеждат до магарето. Качвам се аз и се започва: “напъвай-не напъвай, напъвай-не напъвай”, до мен стои една млада лекарка, на която се опитвам да счупя лакетната кост, шефът и той е тука, но бебето се “заглави” някъде по пътя (а уж малко и би трябвало да излезе бързо), акушерката крещи “НЕ НАПЪВАЙ!!“, а аз се дера вече от болка и напъвам, защото не мога да го контролирам това мое тяло!

И тогава шефът взима едно столче, стъпва на него (той е висок около 1,60) и започва много силно да ме натиска по корема няколко пъти, след което започва целият да ляга върху мен с всичка сила, а аз се опитвам да го избутам, но не успявам – той е по-силен от мен, аз отново събирам сили – и да напъвам, и да бутам скачащия доктор, и накрая – бебешки плач!

Роди се! Олекна ми! Честито! Момиче! Аз съм с насълзени очи – вече не ме боли! Докторът слезе от пиедестала, на който се беше изкачил, и чакам да чуя колко килограма и сантиметра е бебето ми.

4.220 кг и 53 см, браво, голяма мома – това чух от неонатоложката и почти седнах на магарето!

Как така 4 кг, че и 200 и 20 грама? Лекарката, която ме следеше, каза в 38 седмица „малко бебе, няма да се роди повече от 3.300 кг“ – как за 2 седмици е наддало с 1кг ? И тогава видях бебето – по лицето ѝ имаше 50 нюанса на лилаво и синьо, но беше пак хубава, цунках я по бузката, набързо преброих пръстите на ръцете и дойде време за израждане на плацентата.

Пред мен застана младата лекарка и аз веднага разбрах, че щом тя ще изражда плацентата, не съм ѝ счупила лакетната кост. След това ми сложиха лед на корема, пооправиха ме и опънах вече краката да си почивам 2 часа.

Минаха двата часа, свалиха мен и лилаво-синьото ми “малко” бебе в стаята и чакам Господин щъркел и Каката да пристигнат на посещение.

Отваря се вратата и влизат двамата – каката върви първа и колкото повече се долижава до мен, толкова повече пъпки виждам по лицето ѝ. Честито!! БАБА ШАРКА….!

The end 😱😱😱

Post Views: 2 773