Миролюба Бенатова: Да се задават настоятелни въпроси вече се смята за лошо възпитание

Снимка: Александър Михайлов
Миролюба Бенатова е родена през 1975 г.. Завършила е социална педагогика в Софийски университет. Започва работа като журналист на 18 години във вестник „168 часа“. От 2000 до 2013 г. е репортер на bTV, а след това две години води рубриката „Миролюба Бенатова представя“ в предаването „Дикоff“, излъчвано по Нова ТВ.
**През 2015 г. продължава рубриката си в Новините на Nova TV.**
Публикува интервюта, анализи, репортажи и разследвания в списанията L’Europeo, Amica, Playboy, „Жената днес“. Автор е на книгата „Кристияна Вълчева: 8 години заложница на Кадафи“, посветена на процеса срещу българските медици в Либия от началото до развръзката му през 2007 г.
Има над десет професионални награди, включително номинация от Международния консорциум на разследващите журналисти, базиран в САЩ, за разследването „Трафик на бъбреци“.

– Как започна връзката ви с журналистиката? И кои са били най-трудните моменти от нея?

Завърших руска гимназия и после започнах да работя като стажант – репортер във в.”168 часа”. Взеха ме почти веднага на работа и минах през висшето образование задочно – Социална педагогика. Неотдавна направих магистратура по „Реклама и бранд мениджмънт”, която ми беше голямо удоволствие.

Никога не съм учила журналистика и връзката ни е „незаконна”, казано на шега. Но с много страст и отдаване. На 18 започнах да пиша и материалите ми да виждат бял свят. Искрено се вълнувах и радвах. Помня, че бях в Несебър, когато си купих броя на вестника, в който беше първият ми репортаж. Тогава вестниците имаха значение, хората се информираха от тях и материал в „168 часа” имаше стойност на репортаж в праймтайма на телевизиите в днешни дни.

„Първите седем” в професията минаха в Полиграфическия комбинат, в Пресгрупата. И двете вече не съществуват, а там беше моят университет. Довериха ми се, поставяха ми сериозни задачи, позволяваха ми да стигам далеч и ме насърчаваха да ровя и питам. Поощряваха недоверие към официалната информация, изискваха настоятелно задаване на въпроси и критичност. Сега понякога се чувствам демоде с тези професионални навици и честно казано, мога да нарека настоящето трудно.

Не е модерно да се пита настоятелно, даже се смята за невъзпитано. А и се оказва фатално за кариерата на някои колеги. От гилдията изчезнаха хора, на които държа и това ме натъжава. Меко казано.

Аз самата излязох от активното репортерство в новините преди 5 години заради някои ярки деформации в българския политически и обществен живот, които реших, че не искам в никакъв случай да отразявам като реална политика. Пример за Франкенщайн в политиката е „България без цензура”, която изигра ролята на ракета носител на настоящите управляващи от ВМРО.

– Има ли неща, които са се променили към по-добро в България, откакто отразявате политически и социални проблеми?

Бих обърнала внимание на свободата на словото, защото имам преки наблюдения върху нея в частни медии през последните 25 години. Мисля, че до приемането на България в ЕС, външното наблюдение над всички процеси у нас създаваше повече възможности, отколкото ограничения. Достъпът до информация, макар и неформален, беше по-лесен. Нямаше толкова технологии, но липсваха ограничения и фини условности, които слагат прегради пред достъпа до информация и събеседници.

На повърхността не изглежда, че проблемът е толкова голям, защото ефирът е наситен с най-различни гласове. Много от тях обаче са просто вариация на едно и също. Телевизорът е цветен, на пръв поглед е пълен с разнообразие, има много програми, а навън ни чака изобилие от заведения, менюта и автомобили. Даже има и многопартийна система, която би трябвало да гарантира свободата на избор и демокрацията.

Но хората не са щастливи, въпреки че вече имат портокали целогодишно. Различни социални групи имат различни причини да не се чувстват добре – като започнем от цената на тока, минем през цената на чадъра на плажа, размера на пенсиите, опазването на планините и горите, липсата на организация по пистите, и приключим с опасностите на пътя – от асфалта и от нас самите, оказва се, че сме бъгнати като общество.

Аз не съм от носталгиците по соца. В никакъв случай. Но и тази материално опакована диктатура на евросубсидиите и обществените поръчки, не ме радва. Усещането, че развитието всъщност е бутафорен декор, изтрива цветното от картината.

А на повърхността всичко е „гладко”, като асфалта край Своге.

– За какво ви е грижа, заради какво не можете да спите?

Все така ли ще е?!

– Кой е най-тежкият случай, по който сте работили и който никога няма да забравите?

Тежко е да погледнеш в очите майка, която преди часове е изгубила сина си, защото пиян шофьор го е помел на тротоара пред вкъщи или мълчаливо да попиваш безутешните сълзи на близките на 4-годишно дете, което на Рождество е починало след рутинна операция от сливици в столицата.

Тежко е да съобщиш на цяла България, че шестима сънародници са осъдени на смърт чрез разстрел в Либия. И въпреки че знаеш, че присъдата вероятно няма да бъде изпълнена, това е най-страшното изречение, което съм съобщавала в новините. Много тъжна беше срещата ми със Сергей Антонов /съден и оправдан за атентата срещу Папа Йоан Павел Втори/.

Всяка история за несправедливост е избола сърцето ми.

– Какви са предизвикателствата пред жените у нас? Какво бихте им казали, ако можете да се обърнете към тях?

Предизвикателствата у нас не са пред жените или мъжете, разделени по полов признак. Така си мисля поне. Но, да, все пак има някои специфики и парадокси.

Хем имаме проблем с демографията и политиците тръбят как българките трябва да раждат, хем някои работодатели гледат с лошо око на жени с малки деца, които имат намерение да забременяват поне още веднъж.

Сякаш да гледаш детето си и да си грижовна майка, на която ѝ се налага да излиза в болничен, е грях, граничещ с умишлена атака срещу корпорацията. Но това не е само български проблем и тук все още майчинството не е три седмици, така че трябва да ценим този лукс.

Сигурна съм, че у нас има много голям праг на поносимост към болката. И са приети неприемливи неща. Насилието в дома не е изключение, сигурна съм. Личи навсякъде как грубостта ни е превзела.

– Кога си изключвате телевизора?

Все по-често.

– Какво научихте от родителите на деца с увреждания, към чийто палатков лагер се присъединихте това лято?

Това не е първата ми среща с родители на хора с увреждания. Пред 2014 година правих филма „Заложници на децата си” с няколко варненски семейства, които абсолютно натуралистично разказаха ада на съществуването си.

Това са моите герои, за които се сещам, когато започна да мрънкам заради някоя битова неуредица в моя живот. Вбесих се, като видях как казионни, уж неправителствени организации, които са на хранилка към властта, започнаха целенасочена кампания срещу неорганизираните близки на хора с увреждания.

Методите за омаскаряване, провокации и шум в системата са класически за службите, наследници на ДС. И днес те обслужват властта по същия начин. Подкрепих родителите на деца с увреждания, защото исканията им са логични и защото системата наистина ги убива.

– Кое е най-абсурдното нещо, което сте чувала по свой адрес?

Не бих го тиражирала.

– Как се справяте с хейта? Не е като да няма…

Не го приемам лично. Провокациите са част от играта. Не се страхувам от спорове, дори от по-груба размяна на реплики в интернет. Това е част от работата ми. Даже се забавлявам с троловете, на които много им личи, че са изпратени на стената ми във Фейсбук, за да създават смут.

В реалността, за радост, срещам одобрение под най-различни форми. Хората навсякъде, дори в интернет, ме карат да се чувствам разбрана и приета. Насърчават ме и затова съм благодарна от сърце.

– На кого/какво вярвате? И с кого/какво се борите?

Вярвам на интуицията си и на хората, които виждат детайла, без да губят голямата картина. Малко са. А с какво се боря?! Предимно със себе си. Да не стана апатична.

– Семейството ви подкрепя ли ви в това, което правите, или може и още?

Най-важната подкрепа на семейството е близостта и любовта.

– Разкажете ни как минава един ваш ден? Как комбинирате всички задачи?

Докато работех в новините дните ми бяха по-натоварени и това никога не ми е тежало. Сега имам повече време и по-трудно се организирам. Нямам проблем с комбинирането на ангажиментите. Тежи ми, когато усещам, че ползвам малък процент от потенциала си. Хубавото е, че вече по-рядко ми се налага да отменям лични срещи заради непредвидени събития и успявам да не изпусна нито един важен момент от живота на племенниците ми.

– Какво ви харесва в професията ви?

Неизвестността, изненадата от срещи с интересни личности и това, че понякога може и да е полезна. Рядко, но все пак се случва, изваждането на проблемите да води до промяна.

– А кои са лошите страни, все някакви трябва да има!

Нищо ѝ няма на професията, но ние, тези, която я практикуваме, можем да ѝ издействаме лошото име. Струва ми се, че е прекалено достъпна за хора с комерсиални мотиви, на които не им е мястото там.

И не мога да разбера кому е нужно да има такава навалица от репортери, като не питат нищо. И нямат потребност да питат.

– Какво бихте казали на някое момичетата и жените, които биха искали да тръгнат по вашия път и да се занимават с това, което вие правите?

Ако много искат да се занимават с това, значи трябва да опитат. Вярвам че репортерската професия има нужда от искрени, смели, талантливи и добри хора, така че ги очаквам с нетърпение.

– Кои са тежките и предизвикателните моменти от вашия житейски път досега?

Хубавото на тежките моменти е, че като минат, се забравят.

– И тъй като сме жени и сме се събрали на приказка – кой е любимия ви певец, любимият ви филм, актьор и книга!

Еха, как ми липсват лексиконите от едно време. Певецът е Лени Кравиц, филмът- „Леон”, актьорът- Жан Рено, книгата – „Тютюн” на Димитър Димов. Това са отговорите ми без замисляне.

Post Views: 6 562