Ето я поредната история в Майко Мила!, в която поредната жена ще разкаже как поколения жени от семейството ѝ са живели в условия на домашно насилие. Да, пак ще говорим за онова насилие, върху онази всяка четвърта или трета българка, които просто присъстват в статистиката по един или друг начин (ако стигнат до нея) – както присъстваше убитата Елена, убитата Катя, убитата Виола, залятата с киселина Бела…

И много, много други жени, чиито имена са просто инициали в нечий отчет и в някоя сводка.

В последните седмици темата за домашното насилие се върна на дневен ред благодарение на така наречената Истанбулска конвенция и дебатите относно нейното ратифициране.

Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието срещу жени и домашното насилие (подписана е в Истанбул и затова краткото ѝ название е такова) е документ, който вече е подписан от България година, но за да придобие юридическа стойност, той трябва да бъде официално ратифициран.

Това, донякъде прогнозируемо, се превърна в тема за спорове в политическия и обществен живот на България, най-вече заради измисления проблем около израза „социален пол“, който – ЗА ЦЕЛИТЕ НА КОНВЕНЦИЯТА, присъства в документа по следния начин (записан в член 3):

„пол“ означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики,
които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете;

„насилие над жените, основано на пола“ означава насилие, което е насочено
срещу жена, защото тя е жена, или което засяга предимно жените;

Вследствие на изкуствено раздухания от шепа политици (99% от тях – мъже) скандал, построен върху нелепата теза, че „социалният пол“ ще доведе до сексуални извращения сред децата и прочие откровени глупости, в момента в държавата тече безобразен по своята характеристика дебат, в който се включи и Църквата, чрез своя представител отез Дионисий, който нарече хората, подкрепящи Конвенцията, „сган“.

Истината – единствената истина – е, че Конвенцията създава рамка от правила, определения и задължения, които държавата ще има, след като я ратифицира, а именно:

мерки за наказателно преследване на извършителите на домашно насилие (в момента според действащия български Закон за защита от домашно насилие, въпросното има статут на административно нарушение, а не криминално престъпление!)
дефиниране и криминализиране на различните форми на насилие срещу жени и момичета, включително психологическото и физическото насилие, сексуалното насилие и изнасилванията, следенето, гениталното осакатяване, насилственото встъпване в брак, насилствените аборти и насилствената стерилизация;
взимане на мерки за осигуряване на ефективно разследване на всеки сигнал за насилие срещу жени и домашно насилие
гарантиране, че културата, традициите, религията, навиците или така наречената „чест“ не са смятани за оправдание и обяснение на случаи на домашно и друг тип насилие срещу жени
Изграждане на достатъчен брой убежища, осигуряващи безопасно настаняване на жертви на домашно насилие
Изграждане на достатъчен брой кризисни центрове за жертви на изнасилвания и сексуално насилие, в които да бъде осигурена медицинска и съдебно-медицинска помощ, психологическа помощ и консултиране на жертвите
Задължение за въвеждане на денонощни, национални и безплатни телефонни линии за помощ, в допълнение към специализираните такива (ако има такива)
Осигуряване на достъп на жертвите до услуги, от които имат нужда, като съдебна помощ, психологическо консултиране, финансова помощ, настаняване, образование, обучение и помощ за намиране на работа

Всичко това обаче някак остана на заден план на фона на бушуващите страсти и уплахът на мнозина българи, че „социалният пол“ ще им нанесе непоправими морални (и други) щети.

Това не е вярно.

Конвенцията има за цел ЕДИНСТВЕНО да създаде условия за защита на жените от насилие и да допринесе за драстичен спад на случаите на домашно насилие.

А има ли домашно насилие дори няма смисъл да се питаме. С всеки разказ, който получаваме по темата, виждаме, че то не само присъства в българския бит и култура, но и така здраво и отдавна е пуснало корени, че трябва всички – цялото ни общество – да впрегнем усилия, за да го изкореним.

Затова, прочетете този разказ. И помнете – Истанбулската конвенция е за Виола, Елена и Катя. Посмъртно. За Диана. За Бела. И за всички останали, които живеят в ада на домашното насилие.

А това е историята на Христина (името е променено).

****************************

Гледах обществения дебат в Аулата на СУ по повод ратифицирането на Истанбулската конвенция и не издържах дълго.

С всяко изказване за семейството, ролята на мъжа и жената и Бог ми ставаше все по-тежко и по-мъчно. Защо ли?

Нека ви разкажа моята семейна история, която никой не ще иска да запише, да фотографира или да разкаже някога. Защото такива истории остават скрити в раклата, напоена с миризмата на нафталин и застояло.

Почти всеки път, когато ходя при баба ми на село, се опитвам да я изненадам, като вляза в стаята без да ме усети. След няколко опита спрях, защото видях, че има отрицателен ефект.

Всеки път, когато аз я „изненадвах”, тя се вцепеняваше от страх. Стряскаше се дотолкова, че ѝ трябваха няколко секунди да осъзнае, че съм аз и че всичко е наред.

Странно изглежда, не мислите ли? Не и ако ви кажа, че това е защитната ѝ реакция, създадена в продължение на десетки години (30-40 в конкретика), в които подобни шумове и „изненади” са били предвестник на поредния скандал, завършващ с побой.

И тук идва дядо.

Откакто са се оженили, та докато той почина – преди 6-7 години, крясъците, псувните, блъскането, скубането, разкървавените устни, скъсаните дрехи и замерянето с пепелници, ножове, юмруци и ритници е семейна традиция.

В тази „благоприятна семейна среда” живее не само младото семейство, но и децата на баба и дядо – мама и вуйчо. А по-късно ставахме свидетели както аз, така и братовчедите ми.

Алкохол, цигари, пиянски ругатни, скандал, побой. Може да не си направила нищо, но ти си виновна. Виновна си, защото просто съществуваш. Побой след побой.

А днес – баба, вдовица (за щастие, понеже ако дядо беше още жив, сигурна съм, баба отдавна щеше да е умряла от психическия тормоз и от нанесените телесни щети), баба днес се стряска лесно, плаче за всяко малко нещо и се радва като дете на всичко.

Защото от толкова дълго време не е била спокойна и обичана… въпреки че често е самотна и някак успява да живее с мизерната си пенсия.

Питала съм я стотици пъти, не само аз впрочем:

„Защо не си го оставила, защо не си се развела с него?“

Заради децата, ми отговаря всеки път.

А мен ме стиска за гърлото, защото виждам какво влияние е оказало всичко това върху децата – мама, вуйчо, мен и братовчедите ми. Моделът е вкоренен във възпитанието, а стресът е основният дисциплиниращ метод, като крещенето не го броим, то е просто за разпяване.

Стиска ме за гърлото, защото виждам един живот, прекаран в страдание, в плач, в нечуто ридание, в липса на подкрепа – от роднините (оженила си се за него, ще го търпиш), от близките и не на последно място – от държавата. Тя точно в тези неща между мъжа и жената не се меси, по-лесно е.

Но това не е всичко.

Нека ви разкажа и другата част от семейната ми история. Тя е запечатана не само в спомените на майка ми и на преките и косвени свидетели на случките, но и в едно безугледно на вид бяло листче:

медицинското на мама.

Открих го преди 2-3 години, когато рових в черната чанта с документите. Търсех нещо и съвсем случайно попаднах на тази хартийка, която вероятно съм пропускала през останалите стотици пъти, в които съм ровила в същата тази чанта.

Така и не успях да разчета кривия почерк на лекаря, издал медицинското на мама. Но разбрах друго – в ръцете си държах доказателството, че подобни неща не трябва да се случват и трябва да се променят.

Както вероятно сте се досетили, историята се повтаря. В първия удобен момент мама бяга от баща насилник и попада в обятията на друг мъж насилник – баща ми.

Историята този път обаче е и малко по-различна. Вече знам и подробности за нея – не е любовна история, не очаквайте нещо подобно. Тази история включва бременност, побои, замеряне и удари с чук, ритници, влачене за косата, късане на дрехи, скандали, сълзи и страх.

Мама обаче решава, че не си струва да търпим всичко това, за да „не съм дете без баща” и бяга.

И да, аз нямам баща, и се радвам за което. Имам само майка, която е достатъчно смела (според някои – сигурно и безразсъдна), за да избяга от мъжа си насилник с мен, докато съм на 2 годинки.

И съм ѝ благодарна точно заради това!

И тя, както баба, не получава особена подкрепа от околните (за щастие, поне баба ѝ помага), камо ли от държавата. Това, което държавата отрежда, е аз да живея с майка си, а биологичният ми родител от мъжки пол е длъжен да изплаща някаква мизерна издръжка.

Баща ми обаче не прави и това – и това е само една малка част от всичко, което той НЕ прави.

Не знам как мама успява да се съвземе от всичко това. Знам само, че по това време чете много книги, за да се разсейва… Нямам и представа каква смелост е нужна през онези години (90-те), за да гледаш сама дете. Нямам представа каква е обществената стигма към това да си самотен родител.

Нямам представа и за много други неща – какъв човек трябва да си, за да пребиваш жена си, да упражняваш психически и физически тормоз над нея пред очите на децата си.

Какъв човек трябва да си, за да приемаш това за нормално и да го разказваш във вицове.

Да, по празниците станах свидетел на скеч, в който това беше шегата – мъжът си побийвал жената.

Нямам представа какъв човек трябва да си, за да си затвориш очите за всички жертви като мама, баба и всяка четвърта жена, която преживява или умира в резултат на нещо подобно.

Не знам дали след малкото, което видях на дебата за Истанбулската конвенция, да се надявам, че дъщеря ми един ден ще бъде защитена от държавата. Не знам дали ще бъде подадена ръка на жените, а и на децата, за да излязат от този ад.

Защото това е ад, в който се умира, в него не се живее…

Ад, от който, ако имаш късмета да излезеш жив, то ще е с непоправими щети върху здравето, върху психиката и върху възприятията ти за света.