Малък неделен апокалипсис

След призива си за стикери по колите БРЕМЕННА ЗАД ВОЛАНА, Антоанета Енчева продължава темата за безопасността още по-епично. Призовавайки управителите на големите супермаркети да предпазят клиентите си от урагана с РДП (родители с деца на пазар). Ето защо:

Както е казал народът, човек и добре да живее, рано или късно му се налага да отиде до близкия супермаркет за продоволствия от първа необходимост.

Това за мен не беше никакъв проблем, докато не се появи на бял свят отрочето Ива, позната с кодовото име Иви Светкавицата, чието кратко описание звучи така: бръм, бръм, бръм – фиууу. (Още в родилна зала започна да се опитва да се измъкне от леглото, а по-късно лазенето протече на бърза скорост, т.е – тичаше, докато лазеше, и, съвсем естествено, проходи много рано – и то пак с тичане.)

В момента Иви Светкавицата е на година и 3 месеца и се появява и изчезва за секунди… Луда работа.

И така – хладилникът е празен, време е за пазар. Започва подготовка в стил „Рамбо се готви за война”. Въоръжени сме с любими играчки, списък с необходимото за пазаруване и голямо търпение. Мацваме по една черна линия под очите за маскировка, връзваме лента на главата, че да не вземе някой да ни познае, и зареждаме пълнителите.

Пред супермаркета стоим мълчаливо няколко секунди в колата и след това, с боен вик „Атакаааа”, пазаруването започва.

Иви стои мирно максимум 3,45 секунди в пазарската количка. Естествено, ПРАВА, хванала се за страниците и заела поза на начинаещ сърфист, докато някой от нас се опитва да се движи максимално бързо между появилите се на пътя препятствия (да, разбирай добри хора, пазаруващи кротко в магазина).

Чувството е като да си участник в Бързи и яростни, но с таратайка тип трабант, без хидравлика и без добро сцепление на гумите, насред пешеходна зона. Къде крак прегазен, къде челен сблъсък с количка, къде ударен щендер. Сигурно оставяме доста синини по краката и задните части на клетите купувачи, тези добри хора, които силици нямат да отговарят на моето сконфузено „извинете”.

По пътя успяваме, като опитни баскетболисти, да хвърлим нещо в количката, просто ей така, защото ни е било по път. Времето ни е доста ограничено, преди Светкавицата да загуби интерес и да започне великото мрънкане.

Няма списък, няма мисъл, няма изгодно. Просто забиваш продукти в количката като Леброн Джеймс поредния си кош!

От тези нахвърлени нещица, половината ще бъдат наръфани, смачкани и олигавени, докато стигнем до вкъщи. Най-зле е с киселите млека – капачките им получават по два зъба и са готови още в хипермаркета за пиене. В количката обикновено се хвърля и нещо за примамка, подходящо за гризане, за да спасим каквото можем. Например, шоколад с по-здрава обвивка, който след това изгребваме с лъжичка от опаковката. Все едно багер е минал през него. Няколко пъти.

Многократното „Ъ”, „Ъ”, „Ъ” ми подсказва какво Светкавицата иска да хвърля в количката. Ако не го получи веднага, се чува писък. ОНЗИ писък, който казва „ще викам, ще рева и ще се тръшкам и ако ще спец части да се намесят, няма да ти помогнат”.

Звуците пък, които издава, докато прелитаме покрай щанда за животинска храна, наподобяват рев на тигър, маймуна и слон, затворени в обща клетка. Все едно тичаме през бойно поле, прескачаме окопите, заобикаляме мините (разбирай добри хора, пазаруващи кротко в магазина) и галопираме към крайната цел – касата!

Там нещата се влошават. Движим се твърде бавно!

Светкавицата може да стои в покой не повече от 17 секунди и половина. Единият от нас мята каквото хване от количката върху лентата, а другият се опитва да удържи Светкавицата да не разпилее всичко, което успее да докопа.

За “смешните” физиономии, които се налага да правим, няма да разказвам, нито за изумените погледи на другите купувачи, докато наблюдават нашето фиаско. Все едно жонгльор, клоун и акробат са събрани в една личност, която прави картофено пюре във въздуха, мятайки картофи, масло и мляко едновременно!

Обикновено на касата се явяваме с няколко разпечатани опаковки и задължително с нещо, захапано здраво в устата. Касиерката ме гледа въпросително, но аз съм непоклатима, а погледът ми казва „Ако искаш да го маркираш, сама го дръпни от устата ѝ, аз няма да рискувам! Не съм готова за ОНЗИ писък!”

В повечето случаи захапаното нещо се маркира, докато аз провесвам напред към касата отрочето. Жената успява, с повечко късмет, да намери бар кода върху надъвканото и олигавено нещо.

В лошите случаи касиерката е ухапана и по ръцете ѝ тече лига…

Ако все пак някой не е успял да придобие представа за събитието поради моите непретенциозни писателски умения, моля да изгледа бойните сцени в който и да е военен филм в стил Тънка червена линия.

След битката се прибираме изтощени в къщи и започваме да правим равносметка на понесените щети: изтекли млека, разкъсани опаковки и забравени продукти…

Наскоро споделих с една съседка за преживяванията ни, а тя, с две деца, ме вкара в техния апокалиптичен филм, в който и двете деца държат да бутат собствени малки колички, а те с мъжа ѝ карат третата, в която мятат продуктите. Лунапарк! Поради невероятните шофьорски способности на децата, все някой щендер е на земята, нещо е разпиляно, някой невинен клиент е покосен по пътя.

Та, мили хора, ако видите движеща се с двеста пазарска количка, от която се чуват странни звуци и след която се сипят разни продоволствия, моля, хвърлете се встрани, залегнете в някой окоп и изчакайте на безопасно място бедните родители да прелетят покрай вас!

А най-добре е за подсигуряване на безопасността на околните хипермаркетите да измислят пазарски колички със светлинна сигнализация. Да се вижда отдалеч, че да знаят добрите пазаруващи хора, че са в голяма опасност и към тях се приближават родители с дете на пазар! Звуковият сигнал си го правим сами.

Още от същото: