"Майче, тука е така..."

Евгения Димитрова споделя как минава престоя ѝ с детето в болницата, където не че има как да се чувстваш добре, но още няколко обстоятелства утежняват ситуацията:

Да влезеш в болница е гадно. Да влезеш в българска болница с двегодишно дете вече граничи с пълна депресия, нервно напрежение, изблици на ярост и гняв.

Принципно съм спокоен човек – докато не се сблъсках със синдрома “МАЙЧЕ” – обръщението към майките на пациентите и придружаващите го наставления и забрани. Майчето ходи по коридорите с детето си и трябва да бъде порицавано. Задължително му се вика, сумти и кряска. Никога не се обръщат към него по име.

Майчетата много питат, те са досадни и децата им са лигави. Всичките до едно. И така трябва да се отнасяме с тях – безлично, сякаш са там, за да ни дразнят.

Педиатрично отделение на голяма многопрофилна столична болница. Повръща ми се. Дете на 4 години се влачи от четири сестри, за да му бъде поставен абокат в самостоятелна стая. Майката чака в коридора, за да не се разстройва детето. То се скъсва да реве.

01:00 часа вечерта. Бебе на шест месеца плаче. Майчето моли за преварена вода в сестринската стая. Сестрата ѝ се сърди, че я е притеснила. Обясняват ѝ мило, че никой няма да се занимава с нея през нощта и да си чака сутрешната смяна.

Не мога да заспя. Личните ми пациенти са в главата ми. Фармацевт съм. Превъртам случки и се чудя някога дали съм се държала толкова тъпо с тях. Не съм. После пак мисля. Дали има общо със заплатата, която получават лекарите, сестрите, санитарките?

Няма. Осъзнавам, че е до човещина. В педиатричното отделение я няма тази човещина. Всички деца се лигавят, мрънкат, реват, а всички майки са “майчето на…”. Абе, майчето там.

Има светла страна. Началникът на педиатричното отделение е лекар с поне 20 години стаж. Усмихната е, прекрасна е. Предразполага моето дете, слага му абокат, то се смее.

Екипът на спешна помощ, който ни закара в 2:00 ч. в болницата, беше прекрасен. Усмихнати, млади, мили.

Но за други хора не е модерно да си мил. Важното е да си строг, намусен и да ВИКАШ по децата. A, най-добре и по майките им.

Лошо ми е. Емигрира ми се. Подавам сигнал до компетентен орган. Отвсякъде ме залива “успокоението” ТУКА Е ТАКА.

Mоля, бъдете човеци.

Човечността няма заплата.

Не я интересува колко е часът.

Не струва пари.

Гневна съм. Искам да изрина системата. Започвам с този текст.

“ТУКА НЯМА ДА Е ВСЕ ТАКА.”

По преживяванията на едно майче.

Още: