Представяме ви още една страхотна жена от рубриката ни ЖЕНИТЕ МОГАТ ВСИЧКО – Любов Костова!
Тя е от онези шеметни и сияйни същества, които поглеждат предизвикателствата право в очите и се залавят за работа. Въобще, няма скука около нея – майка ѝ е рускиня, баща ѝ – българин, родена в София, израснала в Нигерия, има три пораснали деца, завършила е Индийска филология, а дори не сме започнали да разказваме какво работи! Тя е първата жена директор на Британски съвет в България, главно действащо лице във FameLab и има богат опит в публичните комуникации. Същинска вихрушка!
Ако не сте се запознали с работата ѝ, можете да го сторите още днес. От 10 до 13 май в София Тех Парк се провежда Софийския фестивал на науката, чийто съосновател е Любов. Фестивалът е създаден през 2011 г., след като става ясно, че публика за комуникативна наука у нас има, и то каква. И оттогава тя и екипът ѝ вдъхновяват деца и възрастни със страхотната си програма.
Днес с нея си говорим за живота си по света, за привързаността си към науката и колко е важно да обичаш това, което правиш. Запознайте се с Любов Костова!
Представете се – коя сте, откъде сте, как се казвате?
Казвам се Любов, родена съм в София, но откъде съм е малко по-сложен въпрос. Баща ми беше българин, а майка ми – рускиня. У нас никога не е било драма да си половин това, цяло онова, и по тази причина на констатацията „ти значи си полурускиня“ винаги съм отговаряла, че съм българка с майка рускиня.
Но пък доста време в детството си (5 години – от 6 до 11 – си е доста за едно детство) живях със семейството си в Нигерия и отдавна съм си дала сметка, че именно това ми детство – между София, Москва и град Джос – ме е определило. В „коя съм“ се включва най-важна част от самоопределението ми – майка съм на Цветелина, Тома и Дарина.
Какво образование имате? Питаме, защото често хората работят в област, различна от това, което са учили.
Филолог съм. Завърших Индология в СУ „Св. Климент Охридски“. Не съм сигурна каква е кариерната пътека за един индолог извън академичната или преводаческата дейност, но в работата, а и в личния си живот, ползвам много от наученото в университета.
С какво се занимавате? Сигурни сме, че управлявате нещо!
Директор съм на Британски съвет в България. Това е организацията, която от името на Обединеното кралство гради доверие и сътрудничество с хората по света чрез образование и култура. Една организация, създадена през 1934г., когато правителството на Великобритания си дава сметка, че за да си върне загубените икономически позиции вследствие на настъпващия фашизъм, е необходимо на първо място да съградят мостове от нов тип. А такива мостове се правят единствено между хора, не институции или държави. И се правят въз основа на споделени ценности, образованост и общ език. Това е началото на една съзнателна, съзидателна дейност на обмен, която влагаме в понятието „културни взаимоотношения“.
Разкажете ни за живота си – знаем, че сте живяла дълго време в чужбина, споделете повече за този период!
Родена съм в София. Майка ми е пристигнала с влака от Москва по Нова година, на 15 януари са се оженили. На 18 октомври същата година съм се родила аз След това, когато бях на 6, а брат ми на 4, заминахме за Нигерия. Баща ми беше изпратен там като лекар, специалист по туберкулоза и гръдни болести. Майка ми, също лекар, също работеше. Живяхме в град Джос, един прекрасен град на около 1500м. надморска височина, на едно плато, което определя и името на щата, на който е столица. Беше април, когато занимахме. Минах през детска градина за няколко месеца, за да науча английски, а наесен тръгнах в първи клас в едно училище в съседен град. Corona School. Там срещнах най-добрата си приятелка от Нигерия – Сисилия Самчи. И много други приятели.
В четвърти клас беше време да се преместя в друго училище и кандидатствах. Така попаднах в Hillcrest – бивше мисионерско училище, което по мое време вече беше отворило врати за всички. Сиси също се премести.
Там срещнах още много приятели, с които поддържам връзка и до днес. Невероятно е усещането. Неповторимо. Именно там, в мисионерското училище, научих първия си голям урок по толерантност.
Сутрин, естествено, се молехме в клас.
Учителката ни, която си даваше сметка от колко различни култури сме, ни казваше, че всеки може да се моли на което иска божество или да не се моли изобщо. Но да се замисли за онова, за което е благодарен.
Също там срещнах първата си любов. И получих първата си „валентинка“. И написах първото си есе и първото си научно есе.
Които, апропо, се преглеждаха едновременно от учителя ни по Природни науки (за достоверност, пълнота на фактите, аналитичност) и от класната ни по граматика (за стил, правопис и т.н.). А по английски, още в края на 70-те години, имаше индивидуален подход – според уменията, знанията и прогреса на учениците в един и същи клас. Джос е мястото, което наистина наричам втори дом. И престоят ни там ме определи в много отношения.
Но пътят ни обратно към България беше не по-малко важен. Родителите ни тогава ни направиха двумесечна обиколка из Европа. На 11 години имах невероятния шанс да обиколя най-важните музеи в Европа. Само в Лувъра тогава бяхме 3 дни. Никога няма да мога да се отблагодаря на родителите си за това истинско богатство.
С какво се занимава Британският съвет в България и какво е да си директор на такава организация?
Британски съвет навсякъде прави едно и също – трите ни области са Английски език, Образование и общество, и Изкуства. Какви точно форми приемат конкретните дейност се определя от годините, от културите и тяхното развитие.
Всъщност, в България е един от първите офиси на организацията. Открит е още през 1939 г., което е втората година след като организацията създава първите си четири седалища по света.
Тогава сме започнали с преподаване на английски език, имали сме библиотека, правили сме взаимен обмен на университетски преподаватели. Първият ни „дом“ е Гешовата къща, която днес вече за жалост не съществува.
Превратностите на войната и последвалите обрати в България затварят офиса ни неколкократно, но през всички години е имало представител на Британски съвет и се е правел обмен на хора в различни сфери.
След промените в България през 1991 г. отново откриваме офис тук и така до днес. Започнали сме с курсове по английски език, отворихме библиотеката, работехме с учители по езика, за да повишаваме квалификацията им.
Постепенно започват стипендиантските програми, културните сътрудничества, образователният обмен, развитието на социални проекти. Когато се обърнем назад, имаме много причини да се гордеем с работата си и с партньорствата си в най-различни области – първата Агенция по оценяване и акредитация на ВУЗ, реформи в средното образование, създаване на стандарти за качество и обучение за сертификация в много професионални общности, превенция трафика на момичета, създаването на София Филм Фест, обективно отразяване в медиите на проблемите на различни общности, първият танцов спектакъл на интегрирана трупа от артисти с и без увреждания, турнета, изложби, копродукции, Законът за обществените библиотеки, обучение на първите пробационни служители и какво ли още не.
Днес, когато България е членка на ЕС, когато толкова много се е променил животът ни, вече може да се купят книги на английски и в книжарниците, и онлайн. Работим в направления, които по-точно отговарят на действителността в Европа. Водим курсове по английски и сме водещи в методологията на преподаване на езика, тъй като черпим от опита на цялата мрежа от центрове по света.
Предлагаме британски изпити по език и различни професионални направления, в това число и университетски изпити. Работим по усъвършенстване на уменията на учителите и за повишаване на интереса към многоезичието.
Представяме нови форми на достъп до изкуство – например, въведохме излъчванията на Националния театър на живо, което пък отвори по-късно пазара и повиши интереса на публиката към много други алтернативни съдържания.
Представяме британски ВУЗ – най-предпочитаната дестинация на български студенти след влизането на страната в ЕС. Правим конкурси и събития за комуникативна наука, участваме в международни проекти, и какво ли не още.
Откъде е интересът към науката и как решихте да ѝ организирате и фестивал у нас? Разкажете ни и за FameLab?
Науката е глобален език. В науката не съществуват големи и малки държави, няма граници. Ето защо науката е и точно такъв „мост“, като изкуствата, образованието и езика.
Освен това, когато всички ние разбираме с какво се занимават учените и колко близка е науката до всичко около нас, до всеки аспект от живота ни, сме по-информирани граждани.
Няма да се подвеждаме по измислици, по-малък е шансът да се поддадем на фалшива новина, ще правим по-съзнателен избор, когато от нас искат да гласуваме. Вземете шистовия газ или ядрените централи – чули ли сме гласът на учените?
Предизвикателствата, пред които е изправено човечеството, до едно са въпроси, над които учени работят всеки ден.
А за всичко това е необходима комуникация, която да идва от самите учени. Когато започнахме през 2003г. никой в България не говореше за това, но не само тук. За изграждане на връзка между учените и общността не ставаше и дума. А Обединеното кралство в това отношение имаше чудесен пример за това как именно ангажирането на учените в диалог с гражданите, съзнателното им обучение по комуникативни умения, повишиха заинтересоваността на данъкоплатците.
И така, след като от 2007 г. обучавахме учени в комуникационни умения за ненаучна публика през конкурса FameLab и им разказвахме за фестивалите в UK, въведохме формата Café Scientifique и видяхме интереса на публиката, заедно с БНТ направихме предаване „Красива наука“, един ден просто стана ясно, че е време и за фестивал. Това беше през юли 2010 г.
През май 2011 г. построихме първите шатри в Докторската градина, видяхме първите опашки за места за наука, преживяхме първата препълнена зала, в която говореха… физиците от ЦЕРН.
Едно 6-годишно момиченце каза на майка си, че вече не иска да стане балерина, а химик. Едно момче се разплака, като разбра, че е изпуснал събитията и се разсърди на майка си.
Честно казано, никога няма да забравя думите на кмета на Челтнъм, където е роден конкурсът FameLab и който фестивал беше нашето вдъхновение: „Един [малък] град има нужда от инвестиции, инвеститорите следват хората, хората отиват при интересните събития.“
Как минава един Ваш ден? Знаем, че имате три деца, две от които вече са големи, но все пак – как комбинирате всички задачи, които, сигурни сме, Ви затрупват от сутрин до вечер?
Откакто се помня, имам деца. Завърших университета с 2 деца, започнах първата си работа (в НАТФИЗ), когато синът ми беше на 1,3 г. Децата – и трите – ме научиха да приемам живота на стъпки. Първо с левия, после с десния крак. Или обратно. И винаги да съм готова да сменя крака. Защото днес имам важен ангажимент и трябва да изпълня обещаното.
Но утре едно от децата ми имат важен ангажимент и те са с приоритет. Водила съм ги с мен по служебните ми ангажименти – точно тогава се радвам, че работата ми го позволява. Отказвала съм да ходя на годишната среща на директорите, защото съвпада с кандидатстване на дъщеря ми. Но и съм пропускала моменти на децата ми. Неизбежно е. Вярвам обаче, че винаги съм била честна и открита с тях, извинявала съм се, и се гордея, че наистина си имаме доверие.
Та, за деня ми. Ставам рано и лягам късно. По принцип не спя много. През деня се чувам с децата, особено с най-малката сега. Тя има безпогрешния навик да ми звъни по време на срещи. Когато се прибера, вечеряме заедно. Опитвам се да наваксам със случилото се през деня, невинаги успявам, но се старая да разбера какво я вълнува.
Тя ще стане на 15 след броени дни – винаги има емоции за споделяне. С големите също се опитваме да общуваме пълноценно, макар че те са вече хора с професии и собствено натоварено ежедневие. Най-хубаво ми е, когато се съберем всички – децата са много близки по между си, имат си собствен ритъм на общуване, а когато добавим и техните любими хора, настава чуден купон.
Какво Ви харесва в професията Ви?
От една моя много любима приятелка, проф. Снежина Танковска, съм „откраднала“ любимата си фраза – „човешките усилия имат смисъл“. Усилията, които правим с колегите ми от Британски съвет наистина, наистина имат смисъл. Харесвам, не, обожавам да работя със смислени, всеотдайни, добри хора. Хора, с които обичам да се виждам и извън работа. Хора, с които се събираме като един, когато има нещо за свършване.
А проектите и дейностите, които правим, наистина променят за по-добро. Освен това, обичам да работя за организация, която има „взаимност“ като една от ценностите си. Това означава, че вършим нещо в България, в която и да е страна, не защото някой ти е казал, а защото то е адекватно на търсенията както в Обединеното кралство, така и в страната „домакин“.
Като например „Connecting Classrooms“ или свързаните класни стаи, в който проект събирахме ученици от различни страни с техни връстници на Острова, за да станат по-интернационални и от двете страни на връзката.
Или с FameLab – никога не съм изживявала подобно вълнение, като онова от първия международен финал, когато в Челтнъм пристигнаха 9 млади учени от почти непознати за британската публика страни, та камо ли научни общности, и чувах реакцията на британската публика – на възхита от изпълнението, на изненада от ярката метафора.
А после гласуваха – и избраха победител на публиката по съвест. И това не беше британският финалист.
Харесва ми динамиката, възможността да работя и с колеги от много страни.
Харесва ми да виждам, че създадени от нас основи се поемат от други.
Харесва ми да работя онова, което с радост бих правила доброволно.
Истински харесвам работата с много и различни хора.
А кои са лошите страни, все някакви трябва да има!
Имам достъп до служебната си поща чрез VPN, до целия ни backoffice ресурс, в това число финансовите ни модули. Това означава, че винаги мога да вляза и да свърша нещо, дори и в отпуск. А това наистина, наистина не е добре.
Когато истински харесваш работата си, това не е непременно работохолизъм. Но пък лесно се поддадеш на това да работиш твърде много. Защото нали всичко е в името на нещо добро – винаги има оправдание. Истината е, че човек трябва да има време за почивка.
Какво бихте казали на някое момичетата и жените, които биха искали да тръгнат по вашия път и да се занимават с това, което вие правите? Кои са тежките и предизвикателните моменти от вашия житейски път досега?
Категорично да го направят!
Абсолютно съм убедена, че да бъдеш майка и да имаш професионална кариера не са несъвместими неща. Това с дините изобщо не е вярно – никой не казва дали под мишницата едната не е вмъкната в торба, която виси от рамото.
И още няколко неща – обичайте честно работата си, искрено се радвайте на успеха – и своя, и на колегите – учете езици, усъвършенствайте т. нар. „меки умения“, искайте съвети, проверявайте с други дали не грешите.
Не оставайте с едно дете, ако имате избор. Две или три се гледат със сигурност по-лесно от едно (най-малкото са си компания). А и няма нищо общо с финансите – големите си деца гледах през 90-те, когато беше наистина трудно. Тогава превеждах по цели нощи, за да се издържаме, давала съм частни уроци по английски, какво ли не. И въпреки това те станаха изключителни хора, научиха се да учат самостоятелно, постигнаха мечтите си.
Преминавала съм през някои наистина тежки лични изпитания. Както всички ни. Това, на което държа много е да продължавам да успявам да правя лимонада от лимоните, както се казва в онази „народна мъдрост“. В един особено труден момент си бях казала, че имам нужда да изпадна в контролирана депресия. Да се отдам на преживяването си, след като си легнат децата, за да оставя място за техните преживявания.
Вярвам, че позитивността помага – няма да премахне проблемите, но ни освобождава достатъчно, че да търсим конструктивен изход. Докато вглъбяването в страданието само може да блокира сетивата ни за възможностите.
И тъй като сме жени и сме се събрали на приказка – кой е любимия ви певец, любимият ви филм, актьор и книга!
Тук сме в лексиконен mode.
Певци – Nina Simone, Cher, Queen, рок-операта „Войната на световете“, REM – доста еклектична прейлиста.
Филми – „Пържени зелени домати“, „Коса“, Star Wars, „Обичайните заподозрени“, „Матрицата“, „Оркестър без име“, „Любимец 13“.
Актьор – ами, хмм, също толкова разнообразна – младият Грегъри Пек, Киану Рийвс, Робърт Редфорд, Бенедикт Къмбърбач, Дензел Уошингтън, младият Мики Рурк (преди филърите). Това е непълна листа, при това без актрисите и без българските актьори.
Къде можем да ви видим и да поговорим с вас на живо?
От 10 до 13 май в София Тех Парк на Софийския фестивал на науката.
Иначе всеки ден в офиса ни на ул. Кракра. Или пък в „Ракета“. В ж.к. Младост. На театър (не толкова често, колкото ми се иска). На концертите на Детски хор Пим Пам, в който пее най-малката ми дъщеря. В метрото. Сутрин, преди работа, на кафе на ул. Шипка.
Още от Жените могат всичко
Диана – енергия и маркетинг за трима
„Никой не разбира от маркетинг”, твърди Диана, която всъщност разбира точно от маркетинг. И написа книга по темата. Тя разбира …
Дария Симеонова: „Всеки, който казва „Мен не ме мислете“, дълбоко в себе си иска да бъде в мислите на някого
Деликатното ѝ присъствие и аристократичната ѝ сдържаност, които се виждат през телевизионния екран и от театралната сцена, са в абсолютна …
Любов от първо пързаляне
След броени дни в София ще се проведе първенство по хокей на лед. Да, далеч е от блясъка на олимпийските …
