Лошите съвети, които несъзнателно даваме на децата си

Всички родители искаме най-доброто за децата си и затова ги учим как да се държат и да мислят, така че да постигнат целите си. В новата си книга „The Happiness Track“ обаче авторката Ема Сепала разкрива какво в действителност означават някои от най-честите съвети, които даваме на децата си.

Повечето от тях дават краткосрочни плодове, но в дългосрочен план не действат, а понякога и вредят. Ето някои от най-честите съвети, които сигурно и ние сме давали поне веднъж на децата си.

Казваме им да не се отказват и да се целят все по-високо и по-високо. Казваме им, че стресът е неизбежен.

А вместо това би трябвало да им кажем, че е важно да се научат как да разпускат и да си почиват, за да се възстановят.

Децата се тревожат за оценки и справяне в училище, заради постоянния натиск да се представят отлично. Нашият начин на живот често внушава на децата ни идеята, че стресът е неизбежен и е част от успешния живот.

Давим се в кофеин и натоварени графици, живеем в постоянно състояние на натрупана умора и на прага на изтощението, а нощем сме толкова уморени, че използваме алкохол и приспивателни, за да заспим.

Никой няма да отрече, че това е не е добър пример за децата и този съвет не ги научава на важните умения как да издържат и да се справят със стресови ситуации.

Макар да не можем да променим работата си и житейските си задължения, с които се сблъскваме в училище или на работа, можем да използваме техники като медитация, йога или спорт, за да релаксираме от натрупания стрес. Именно тези инструменти трябва да покажем на децата си и да ги научим да „успокояват“ нервната си система (което е обратното на съвета да продължават неуморно към следващата цел).

Казваме на децата си да не седят без работа. Чували сте приказката „залудо работи, залудо не стой“. А всъщност би трябвало да ги научим да се забавляват като не правят нищо.

Често в нашата култура се смята, че забавлението или свободното време също трябва да е изпълнено с всякакви занятия, дейности и неща за правене – привидно за почивка и забавление. Това издига в почит емоции като възторг и превъзбуда за сметка на спокойствието и успокояването.

Няма нищо лошо във възбудата и вълнението, забавлението и търсенето на нови усещания. Но вълнението, също като стреса, изтощава психиката и емоциите ни, а по този начин ние учим децата си да „изгарят“ в огъня на вълнението и възбудата, да изразходват енергията си след училище или през уикенда, което ги оставя без сили за моментите, в които наистина им трябват сили, енергия и емоции.

Има изследвания, които показват, че е по-вероятно мозъкът да стигне до брилянтна идея, когато не сме фокусирани и не мислим за конкретен проблем (например под душа, когато умът ни „витае“). Затова, вместо да запълваме графика на децата, е по-добре да планираме време, в което те са сами на спокойствие, и се занимават с каквото искат да се занимават.

Дали са на опашката или на път към училище, децата могат да обърнат всяка ситуация във възможност за игра. Те сами могат да изберат успокояващи дейности, като четенето на книга, разходка с кучето или просто да легнат под някое дърво и да се взират в небето. Всичко това е възможност умът им да се развихри по креативен начин и нервната им система да влезе в покой. И именно това ги научава да се успокояват физически и ментално.

Учим децата си да са безгрешни, а в действителност трябва да им кажем да се учат от грешките си и от провала.

Нормално е родителите да обръщаме повече внимание на качествата и силните страни на децата, като например, че детето е добро по математика, лесно общува с другите деца или има творческо мислене. Въпреки това, обаче, изследване на Станфордския университет показва, че подобно отношение поставя децата „в кутийката“ на очакванията за способностите им, заради което е по-трудно за детето да опита нови неща, в които да не е толкова добро.

Когато едно дете е основно хвалено заради спортните си умения, е малко вероятно да се опита да вложи усилията и енергията си в уроци по театрално изкуство, например. Всичко това може да направи детето по-податливо на стрес и страх от провал, когато се сблъсква с нови предизвикателства. Така е, защото детето вярва, че ако срещне трудности в дадена сфера, значи не е „достатъчно добро“ и „не се справя достатъчно добре“.

Само че мозъкът ни е програмиран да научава нови неща, а се учим единствено, когато правим грешки и си взимаме поука, особено докато сме млади. Така че вместо да посочваме силните страни на детето, следва да им помогнем им да научават наистина нови неща – чрез опит.

Според книгата Mindset на професора по психология в Станфордския университет Каръл Дуек, децата израстват по-оптимистично настроени, когато се сблъскват с предизвикателства, защото знаят, че просто трябва да положат усилие, за да ги преодолеят. Така става по-малко вероятно да се чувстват зле и да имат ниско самочувствие заради несъвършенствата си.

Казваме на децата си да не показват слабостта си и да не плачат пред другите.

А всъщност трябва да им кажем да се грижат добре за себе си.

Често смятаме, че критиката е важна за самоусъвършенстването. Въпреки че самосъзнанието е важно, родителите – често несъзнателно, внушаваме на децата си да бъдат твърде самокритични. Ако един родител каже на детето си, например, че трябва да е по-общително с другите и да споделя повече, детето ще възприеме този коментар като критика за вродената си интровертност и срамежливост.

Има изследвания на тема самокритичност, които показват, че това всъщност е проява на саботаж към самия себе си. Подобни „мантри“ държат човека фокусиран върху това в какво не е добър, като по този начин самочувствието му страда. Такива изявления го карат да се страхува от евентуален провал, което влошава представянето му, помага му да се отказва лесно и да се предава при първата трудност и води, в крайна сметка, до лоши или неправилни решения.

Вместо това родителите трябва да внушаваме на децата си да изграждат отношение на съпричасност и жал към самия себе си – което значи да се отнасят към себе си като към близък приятел в случаи на провал или болка. Това не значи детето да е самодостатъчно, егоцентрично и да се издига на недосегаем пиедестал, когато направи нещо нередно.

Всъщност значи да научим детето да не се самобичува.

Едно срамежливо дете, което изпитва жал към себе си, трябва да знае, че е нормално да се срамува понякога, че просто не обича да е толкова много сред хора, както обичат другите деца, и че може да си поставя малки, постижими цели, така че да излезе от черупката си.

Казваме на децата си, че живеем във време, в което човек за човека е вълк и трябва да се научи да живее и да се оправя сам.

Вместо това би трябвало да ги учим да са съпричастни към другите.

Има не едно и две изследвания, които показват, че социалните ни връзки и взаимоотношения лежат в основата на здравословното ни състояние, щастието и дори продължителността на живота ни. Положителната настройка и конструктивните отношения с другите са жизненоважни за здравето ни, което оказва влияние и върху интелектуалната ни способност да се справяме с живота и да успяваме.

Умението да се харесваш е едно от най-важните предпоставки за успешния живот, без значение от социалните умения на конкретния човек. Когато показваш съпричастност и емпатия към другите, и създаваш конструктивни, подкрепящи приятелства, вместо егоистично да гледаш винаги само себе си на първо място, това в дългосрочен план ще се отплати неколкократно и ще донесе много повече позитиви – стига само да не се възползват от вас.

Децата по природа са добри, съпричастни и жалостиви. Важно е да насърчаваме естествената доброта у детето и инстиктите му да се грижи за чувствата на другите, и да се научи да се поставя на мястото на друг човек.

Вярно е, че светът наоколо е трудно и сложно място, невинаги добро. Но за всички ни ще бъде много по-лесно и по-малко болезнено и трудно, ако влагаме по-малко усилия в жестокото елиминиране на конкуренцията и вложим повече енергия и усилия да се разбираме и да се учим да живеем заедно.

В материала са използвани препракти към публикацията на Ема Сепала в Business Insider.