Къде е у дома?

Днес отново ни гостува Ивелина Тодорова с нейната гледна точка по темата за отглеждането на деца по света. Вече я познаваме от текстовете Циркът “Породени деца”, Етюд за сутрешна суматоха и Сексуално тефтерче за недоволни партньори.

Днес тя разказва кое е най-важно, когато ти си от България, мъжът до теб – от Франция и сте решили да отгледате отрочетата си в Лондон. И всъщност който и да си, откъдето и да си, където и да се помещаваш.

******

След статията „Какво коства да отгледаш гражданин на света“ се замислих за формирането на принадлежност и за по-особените обстоятелства на моите деца с майка българка и татко французин, живеещи в космополитен Лондон.

Вкъщи всекидневно се общува на 3 езика и всяка година децата летят няколко пъти до родината на 2 от тях, но още не осъзнават напълно късмета да могат да говорят три езика (както и бонуса да знаят страхотни думи като „цапардосах“, „изпльосках“ и „партакеши“ например). Малкото наскоро ми каза, че е наполовина българка, наполовина французойка и наполовина англичанка (очаквам пропорциите да се изменят с времето и знанията по математика), a миналото лято в България едно дете помоли голямото да си говорят на английски, а тя отказа с: „Не. Аз си пазя английския за Англия!“.

Мъжът ми е дете на френски евреин и атеистка. И двамата не сме вярващи и ако някога се налага да се самоопределим, като „християнка“ и „евреин“, то ги асоциираме не с религиозния елемент, а с традиции от детството (боренето с яйца например) и смятаме, че на религиозната принадлежност се придава ненужно много значение. На въпроса „Аз християнка ли съм или еврейка?“ казваме, че по принцип няма нужда да е нито едното, а на „Къде е сега баба?“ – че всеки вярва в различни неща и за някои душата ѝ е на небето, за други ще се роди наново в ново тяло, а за трети – сигурно съвсем друго.

Миналия месец голямото гледаше предаване, в което бяло и чернокожо дете си говореха и чернокожото каза нещо смешно. Когато попитах кое от двете го е казало ми каза „Tова с оранжевото яке“. „С ОРАНЖЕВОТО ЯКЕ“, представете си!!!!! Целунах я по главата и мислено се потупах по рамото. Съвсем не казвам, че има нещо лошо да го опише със „с тъмната кожа“, но щом първо вижда цвета на якето, явно сме успели в намеренията си да виждат отвъд цвета на кожата. В крайна сметка евреите са били гонени и избивани, а на българите често се гледа с пренебрежение в Европа, та ние сме последните да възпитаваме предразсъдъци.

След всичко казано заключавам, че нямам представа как малките им главички обработват разбирането за езици, раса, религия и националност. Но всъщност как човек се идентифицира с определена националност? Да говори езика като ро̀ден? Да е живял дълго в държавата? Къде е прекарал детството си и ходил на училище? Принадлежността на родителите и тяхната решителност да я предадат? Цветът на кожата? Всяко едно от тези поотделно не дава това чувство, но минимум колко трябва да са налице?

При много националности цветът на кожата не би бил определящ и все пак всички бихме повдигнали вежди при съобщаването за бял нигериец или чернокож ирландец. Също едва ли е възможно да се чувстваш отнякъде, ако не владееш езика, но веднъж срещнах един човек, роден в ямайско семейство, но живял целия си живот (20+ години) във Франция. Говореше сравнително лош английски със силен френски акцент, но се възприемаше като ямаец (където официалният език е английски!), въпреки че беше ходил в Ямайка само веднъж. Така отричаше всичко, което Франция му беше дала – дом, образование, единственият език, който владееше перфектно и уникални франзели.

В същото време има толкова примери за обратното: „Родителите ми са индийци, но аз съм британец“. Не допринася ли нищо за самоусещането да израснеш с Боливуд, къри и индийски роднини, пък дори и само във физическите рамки на дома? Вероятно принадлежността е да чувстваш, че (независимо от горните критерии) порядките някъде отговарят най-много на това, което носиш в себе си. А още по-вероятно е да няма правилен отговор.

Статията за гражданите на света цитираше лекцията „Къде е у дома?“*, която казва, че „броят на хората, живеещи извън стария модел на нация-държава се увеличава много бързо – 64 млн. за последните 12 години“. Това не са хората, живеещи извън собствените си държави (наброяващи 220 млн.), а тези, нямащи чувство за принадлежност към определена националност и вероятно живели на различни места от малки. Повечето от коментарите под статията бяха за „корените“, доколко са важни и дали пречат на крилете.

64 милиона са хората без корени и тази цифра само ще расте! Независимо колко значение се отдава на корените обаче, за разлика от други тенденции в света (стремглавото развитие на технологиите и задръстването на планетата с пластмаса например), то тази е от малкото, които ще направят света само по-добър – без ограниченията на „НИЕ така“, а пък „ВИЕ иначе“ и с по-малко предразсъдъци.

А колкото до това какви са децата ми… Ами такива, каквито са. Ако останем в Лондон, е логично след време да се чувстват най-вече британци (въпреки мартеничките и миризливия Рокфор в хладилника). Ако отидем другаде – тогава нямам представа, но всъщност няма да има и ни най-малко значение!

* TED talks, „Where is home?“, Pico Iyer, 2013

Post Views: 374