Къде да заведа децата?

Помните ли, ах, мили родители, времето, когато всичко ни беше наред, можехме да обикаляме навсякъде, та отегчено и глезено се питахме в интернет „Мами, къде да ги водя децата тоя уикенд? Вече се изчерпах откъм идеи, а на детската площадка отпред всички майки са толкова досадни, а аз съм толкова умна и забавна. Кажете някое място за страхотна майка като мен.“

Заваляваха идеи: „Ми идете в Южния парк, там е много приятно!“;„Има една пицария в Барселона с много хубав детски кът.“; „Защо не отскочите до Сандански или направо идете в Огняново за уикенда?“

И ние започвахме да се мусим и да капризничим, защото все нещо не ни уйдисваше. Южният парк ни е много на юг, пицарията ни е много фаст фууд. „Оооооффф, т’ва Огняново много далеч, бе. Къде ще ходим?“

Ето, аз съм от хората, на които допреди месец кракът му нямаше да стъпи в Южния парк, луди ли сте!? Аз да не съм някоя случайна майка, която ще се бута с другите майки в Южния парк все едно съм съвсем обикновена. И въобще, това с парковете изглеждаше толкова скучно и неоригинално, че вратът ми се схващаше от отегчение само при мисълта. Да не говорим колко много се отегчавах да ходя на двете вили, с които разполага семейството. Всеки път, когато мъжът ми боязливо ме попита дали все пак не искам да отидем за ден да постоим на двора, аз го поглеждах притеснено от този негов селски ищах да коси трева и да прави барбекюта.

Допреди месец. След най-дългия месец в живота ми съм готова на всичко за едно барбекю.

Е, не на всичко, но на доста неща. Имам три деца. Слава Богу, едното е във възраст, в която можеш да го сложиш в мазето и да му дадеш интернет, вода и хляб и да го забравиш за 6 месеца. Другите две, обаче, са в най-активната си възраст и постоянно и естествено имат нужда от слънце, трева, крясъци, тичане, хвърляне на камъни и всички детски неща на света, които в момента са абсолютно нежелателни. И какво прави една майка, затворена в София без пицарии, без детски кътове, без Огняново, Барселона или вилата? Една майка, която не живее в къща с двор, кокошки и хамак, а в апартамент с луд съсед, който я тормози всеки божи ден.

Ето, моят злощастен опит, посмейте се и не взимайте пример, а си стойте у дома.

Парка

Говорим, разбира се, за времето, когато още беше разрешено да ходим в парка, но въпреки това си беше опасно. И все пак решаваме да идем – аз и двете деца. Започва се подробна военна подготовка.

– Не говорете с никого, не доближавайте никого, не взимайте нищо от никого, стойте далеч от възрастните хора!
– Защото те ще ни заразят и ще умрем ли?
– Не! Защото ти можеш да ги заразиш, ако носиш вируса, но нямаш симптоми.
– А ще умра ли, без да се усетя? Ани ще умре ли? Тя е много сладка и ми е приятелка.
– Никой няма да умре… Дръжте се далеч от хората!

Отиваме в парка. Там хилаво слънце, оскъдна трева, кални хълмове и голи кафяви дървета, но на кого му пука. Изглеждаше ми като в рая, но не ми се получи като в рая. Прекарах 47 напрегнати минути в постоянни забележки: „Не се доближавайте до онзи господин!“, „Не тичайте след кучето, което е на онази госпожа!“, „Не говорете с онези деца!“, „Престанете да крещите на хората, че са болни от коронавирус!“, „Престанете да ходите при хората и да ги питате защо не спазват дистанция!“, „Престанете да ми разливате бирата!“.

Тръгнахме си. Разбрах, че паркът не е нашето място и ще трябва да намерим нейде вариант да излизаме без да вредим на обществото.

Изоставени строежи

Доста съм изобретателна, признайте го. От години знам една поляна, на която има изоставени къщи, построени на тухла и никога недовършени. Поляната е срамежливо заградена с остаряла ограда, прокъсана тук-там и си казах „Дай да пробваме!“

Оказа се добра идея. Децата бяха далеч от всеки, тичаха по бетонните стълби, скачаха по арматурните железа и хвърляха камъни няколко дни подред, докато аз внимавах да не се наранят. Разказах за приключенията си на приятелите ни и те ми викат „Че ние точно така играехме като малки. Нашето детство се завръща!“ Викам „Завръща се, грънци! Вие по строежите с майките си ли ходехте? Да ви носи раница с айрян, кифли от лимец, марля, антибактериални кърпи и да ви крещи непрекъснато „Внимавай да не си извадиш окото с тази тухла!“

Гробищата

Ами да, убийте ме, но когато забраниха на децата да ходят в градините, останаха улиците. Но на улиците е опасно за деца да тичат, защото могат да изскочат на платното, а това, както знаем, е най-големият ужас на всеки родител, заедно с това, че детето може да падне през прозореца. И си викам „Кой е тоя единствен парк, където ще ни пуснат и няма да има никой?” Еми… гробищата.

Децата в началото не бяха много въодушевени, да ви кажа, но като влязохме, се настроиха съвсем позитивно и започнахме да обикаляме порутените камъни, обрасли с трева, четохме поеми и стояхме на слънце поне 3 часа. А за негативно настроените, искам да ви успокоя, че жив човек не видяхме, ако мога така да се изразя.

Но в цялата работа все пак има проблем. Децата много се интересуват кой как е умрял и започнаха едни дълги разговори от гроб на гроб. Докато бяхме на Котков и Гунди не беше проблем, даже беше поучително и си обяснихме колко е важно да караме внимателно кола, да си слагаме коланите и да пазим както себе си, така и останалите.

На Яворов, обаче, нещата се закучиха и трябваше да вляза в дебрите на самоубийството, което страшно много ги заинтересува.

– Но как точно го е направил, бе мамоооо, къде си е сложил пистолета?
– Ми в гърлото, ти пък си много смотан…
– Бляяяяяк, в гърлото мръсен пистолет! Може да е бил с вирус…
– Мамо, човек като се самоубива трябва ли да внимава да не умре?
– Много си глупав, мама току що ти обясни, че то ТРЯБВА да умреш, тоест трябва много да внимаваш да умреш, защото може да не успееш от първия път като Яворов.

Гробищата не са лошо място, но са малко занемарени. Бих разчистила от 83-и до 89-и парцел на своя глава, ако ще ходим по-често, а и все още не сме били на гроба на Славейков, по алеята на артистите… Има толкова възможности, но няма да стигам до крайности да призовавам да сложат пързалка.

Инак, не се притеснявайте за нас. Добре сме. Ще се оправим. През останалото време си стоим вкъщи. И все пак, няма да е зле да направят лотария за семейства. Да теглят номера на правителствено ниво. „Днес, 4-и април семейство Хаджигенови от квартал Надежда спечелиха следобед в Северния парк. Само за тях. Честито, вълнуваме се за вас, макар да случихте на буря и гръмотевици. Вземете си дъждобрани и давайте – веднъж се живее!“

Post Views: 18,365