Как успях да отгледам малък книжен плъх в ерата на смартфоните

Всички казват, че в днешно време децата не четат. Е, на Дона Фъргюсън ѝ се е паднало такова, което чете навсякъде и по всяко време. Ето какво го е накарало да се превърне в един малък книжен плъх – майката на плъхчето споделя в свой текст за The Guardian.

8-годишната ми дъщеря Флора е книжен плъх. Чете навсякъде: във ваната, докато се храни и нощем под завивката си с фенерче, ако не я хванем. Доколкото ми е известно, поне два пъти се е наранявала, докато върви по тротоара и чете. „Добре съм, мамо“, ми каза ведро първия път, докато се опитваше да се отлепи от уличната лампа леко изненадана.

Натъжавам се понякога колко изненадани са хората, когато видят Флора, потънала в книгата си. Например когато чете в ресторанти, сервитьорите идват и ми казват колко рядко е да се види дете, завладяно от книга, вместо залепено за телефон. Ако сме в някой малък магазин, тя обикновено се вмъква в някой ъгъл, за да чете, и после като я повикам да тръгваме, продавачите се намесват и ме молят да не я прекъсвам. „Вижте я, тя чете“, започват да ми шепнат с почуда все едно нямам очи да видя какво става.

Първоначално всичко това ми се струваше странно. Поведението на Флора си беше напълно нормално за мен – може би защото и аз бях книжен плъх като дете през 80-те. И аз си имах фенерче и знаех кога да го използвам и си спомням, че също имах няколко близки срещи с улични лампи и електрически стълбове. Точно както Флора, можех да отворя книга и да се затворя за целия свят и всичко случващо се около мен. Беше лесно и абсолютно магическо и, струва ми се, не беше толкова необичайно по мое време. Проучване върху читателските навици на децата от 1977 г. показва, че 75% от децата на възраст между 10 и 14 години във Великобритания са чели за удоволствие. През 1999 г., когато бях в последните години от юношеството си, процентът вече беше 79.

Сега обаче нещата са други. И когато Флора чете на публично място, обикновено привлича внимание. Миналото лято една възрастна дама се приближи до нас, докато бяхме в парка, защото е видяла как Флора седи и чете повече от половин час. „Просто такова нещо не се вижда в наши дни“, каза тя, сияеща от щастие. „Мислех си, че децата не четат така вече.“

Изглежда книжните плъхове като Флора вече са на изчезване. Проучване на Националния тръст по грамотността показва, че едва половината от децата (около 53%) четат за удоволствие през 2019 г. в сравнение с 59% през 2016-а. Едва една четвърт четат всеки ден, сравнено с 43% през 2015 г. Повечето деца в наши дни предпочитат екраните пред книгите, твърди друго проучване.

Та, как тогава се отглежда книжен плъх през 2020-а? Лично аз започнах, приоритизирайки собственото си удоволствие. Докато съпругът ми нямаше против да чете на Флора едни и същи книжки всяка вечер, на мен ми беше прекалено монотонно. Затова започнах да обикалям благотворителни магазинчета и училищни изложения и събрах голяма колекция от книжки с картинки, които аз самата исках да ѝ чета; книгите бяха и бестселъри, и класики. По това време започнах да забелязвам един модел.

Всички книжки бяха тежко доминирани от мъжки герои. Много рядко се срещаше някоя главна героиня – по-рядко отколкото да срещнеш враг от женски род, или женски хищник, например. Изглежда, че нямаше значение кога са издадени книжките, повечето герои бяха от мъжки пол, особено ако бяха силни. Също така мъжките герои говореха по-често.

Най-накрая се зарових и направих сериозно проучване по темата, първо за The Observer, а после и за The Guardian. В този момент просто реших да сменя всички местоимения в книгите на дъщеря ми. Шокиращо, направих го с химикалка, за да може всеки, който ѝ чете, да ѝ чете по този начин.

Имаше забележителен ефект. И до ден днешен, когато Флора си пише нейни си истории, всички роботи, динозаври и вълци са от женски пол. Тя пише за смели героини, които предприемат приключения и се бият с ужасяващи врагове (и те от женски пол). Въображението ѝ не е ограничено от пола ѝ: тя просто пише историите, които чете.

Силно вярвам, че сменянето на местоименията в тези доминирани от мъжки образи книги, ѝ помогна да започне да обича четенето от много ранна възраст; по този начин тя по-лесно виждаше сама себе си в историята и се отъждествяваше с главните герои. И за разлика от другите деца никога не е имала любима книга. Вместо „пак“, нейната молба беше „още“.

Когато беше на три, предложихме сама да си „чете“ книжките с картинки, когато се събуди, надявайки се да продължи да си лежи поне малко след 6 сутринта. Изненадващо, но проработи. Тя не можеше да чете в действителност, но много обичаше да си сглобява по картинките, които обожаваше, историите, които вече знаеше. Започна да се развива желание да разбира текста и да има силата да си чете всичко сама.

За да я вдъхновя още, заредих един стар смартфон с аудиокниги – класики, които обичах много като дете, като „Мечо Пух“ и „Тайната градина“. Вкъщи или на дълги пътувания с колата си ги слушахме и им се радвахме заедно. Най-успешната книга, която свалих, беше „Омагьосаната гора“, първата от серията на Инид Блайтън „Далечното дърво“. Чухме я, малко след като Флора беше станала на 4. Може би я е слушала поне 10 пъти. Скоро ми се повръщаше от Блайтън и ѝ представих Роалд Дал, следван от Идит Незбит и Рихмал Кромптън.

Открих аудиокнигите LibriVox, които предлагаха безплатни за сваляне книги с приключили авторски права като „Хайди“ например. Изглежда нямаше абсолютно никакво значение, че някои от тези книги бяха писани преди повече от век и не можеше да разбере всяка дума. Контекстът, тонът и чувството ѝ помагаха да разбере за какво става дума. В допълнение към това ѝ четяхме всяка вечер.

Докато стана време вече да се учи да чете в училище, Флора имаше богат речник и стабилно разбиране на сюжета. Това улесни нещата. Когато имаше трудности, ѝ казвах, че умението да чете е все едно да имаш магически ключ, който отваря нови светове, и мисля, че тя много добре разбираше какво имам предвид. Вместо просто да чете на глас, тя си правеше свои „аудиокниги“, записвайки се как ми чете на мен и после слушаше, докато следеше текста с пръст. Изглежда така четенето стана по-забавно за нея.

В края на учебната година ѝ купих феноменално смешната поредица за Жабчо и Краставко от Арнолд Лобел и я мотивирах да прочете на глас всяка история до края на лятото. Беше страшно горда със себе си, когато успя.

Още същия септември спрях телевизията, с изключение на една новинарска програма и някой и друг филм. Също така забраних смартфоните и таблетите, освен ако не се ползват за аудиокниги. Гледах да има някакво свободно време всеки ден, време, което не е изцяло пълно със следучилищни занимания. След това купих „Омагьосаната гора“ и зачаках неизбежното „Скучно ми е, мамо“. И когато то дойде, просто ѝ подадох книгата, надявайки се познатият текст да направи четенето на книга с глави по-малко страшно.

Беше все едно да драснеш клечка кибрит. На 5 години вече четеше, забила нос в мълчание. Гладът ѝ за книгите на Блайтън нямаше граници. За нейно щастие благотворителните магазини са пълни с тях.

Започнахме да носим книги с нас където и да ходим и станахме чести посетители на библиотеката. Свикнах да прекарвам поне час там, позволявайки ѝ да взема и да избира. Откри нови книжни поредици, към които се пристрасти. Прочете всяка книга от Роалд Дал по два пъти, след това се потопи във всичко от неговите наследници Дейвид Уолямс и Анди Стентън.

Сигурна съм, че не разбираше напълно всичко, което четеше, обаче не ѝ пукаше, на мен – също. Тя чете за удоволствие, защото обича книгите и, подозирам, винаги ще бъде така. В крайна сметка, тя си е един книжен плъх.