Как третират жертвите на насилие в „студена страна с още по-студени хора“

В Майко Мила! твърде често получаваме писма от жени, които са минали или в момента изживяват ада на домашното насилие – своеобразно потвърждение на официалната статистика, която сочи, че една на всеки четири жени е жертва на тормоз у дома.

Епидемия, от която някои не успяват да се измъкнат живи, като Елена Василева – застреляна от упор от съпруга си, Виола – убита от партньора си Стефан Станев, Катя – причакана от съпруга си, който я удря, намушква я с нож и я оставя да умре на улицата.

Не трябва да забравяме и десетките случаи на жени, които са насилвани, бити и дори заливани с киселина – като Бела от Велинград, майка на пет деца, която е причакана, пребита и залята с киселина от съпруга си, с когото са разделени.

Ясно е, че в България има огромен проблем с домашното насилие, от който масово хората извръщат глава – дори тези, които би трябвало да работят за изкореняването на тормоза. Какво се случва в чужбина обаче? Днес споделяме с вас разказа на една жена, която държи да остане анонимна, но пожела да разкаже за своите преживявания в кризисен център в една „студена страна с още по-студени хора“.

––

От много време искам да напиша моя разказ за домашно насилие или по-скоро за това как оцелях в чужда държава. Искам да разкажа за това как в тази страна (без да споменавам името ѝ) се борят и работят с жертви на домашно насилие – обикновени хора, като мен, които са „попаднали на погрешния човек“.

Помня всичко. Помня шамарите, помня душенето, помня крясъците и най-вече факта, че „любимият“ не беше показвал до такава степен истинския си образ на насилник пред мен, докато бяхме в България – никога не ме беше удрял. Разбира се, психическо насилие е имало, но като момиче, останало рано без баща и със студена майка във връзка с манипулатор, как можех да знам какво е това и да го разпозная като насилие?

И така, денят, в който избягах с бебето, когато една почти непозната жена в тази „студена страна с още по-студени хора“ ме заведе до кризисния център, който работи в страната от 20 години. Разбира се, създаден с пълното съдействие на държавата.

Ето и малко факти:

1. Не се заплаща за престоя там.

2. С влизането те посреща социален работник и му разказваш защо си там.

3. Сам решаваш дали и колко да останеш. Съответно, докато служителите се сменят през денонощието, никой не те кара отново и отново да разказваш травмиращата история (камо ли да ти говори грубо и да твърди, че лъжеш, както ми се е случвало при позвъняване на 112 в България…). Човекът, който те е посрещнал, записва историята ти, за да я знаят работниците, които ще дойдат след него, и за да ти спестят това напрежение.

4. Предоставя се всичко необходимо за теб и детето/децата ти – самостоятелна стая (която е с параметрите на боксониера – има дори самостоятелни електроуреди и баня). Ползва се и обща кухня, в която готвят на обяд, а може и сам да направиш нещо ако решиш.

5. Емоционална и морална подкрепа – и досега, когато мисля затова, се просълзявам. Това, което всъщност свързва истинските хора нявсякъде, и което е именно нещото, от което хората в тази ситуация се нуждаят, е именно даването и получването на подкрепа. Атмосферата на това място беше невероятна – цареше пълно спокойствие. Служителите бяха готови да ме изслушат винаги, без да дават оценки и мнения, но поисках ли съвет, го даваха с радост. Всъщност, можехме да си говорим за всичко.

6. Твоята безопасност е приоритет номер едно – в центъра не могат да проникват външни лица или подозрителни такива. Има камера на входа, която се гледа денонощно. Съответно на служителите е забранено да споделят с когото и да било, че ти си там. Ако любимият ти мъж се опита да те търси, няма как да му кажат, че си вътре.

7. Едно от неповторимите ми преживявания там беше свързано с факта, че виждам лице в лице други жени, пострадали от насилие. Виждам лицата им, мога да говоря с тях, ако искам и ако те искат. И това има невероятен ефект върху първоначалния срам, който всеки човек в подобна ситуация изпитва.

8. Пълна подкрепа от полицията в случай на нужда – ако например имаш нужда да вземеш неща от дома си, но се чувстваш в опасност, ако го направиш.

9. Пълна медицинска подкрепа, ако някой се разболее.

10. Имаш право да останеш там, докато намериш къде да отидеш или наемеш жилище. За съжаление много хора избират да се върнат и съответно никой от служителите не може да упражни контрол върху това решение.

11. Не съм чула някой някога да е посъветвал някого да се върне при мъжа си.

12. Дават ти се материали по темата за домашното насилие – какво представлява и какъв е обичайният му цикъл.

13. Предложиха ми материална подкрепа, в случай че реша да напусна страната, а нямам пари.

Помня ясно как сякаш за първи път от месеци се чувствах свободна да чувствам… Да чувствам болката, гнева, разочарованието, но и подкрепата. След продължителната насилствена изолация, на която бях подложена, това място буквално беше мястото на моята социализация. Срещнах приятели. Срещнах други жени с различни истории. Разведени, омъжени, по-млади, по-възрастни, с по едно, две или без деца. Нещо, което променя живота ти завинаги. Да знаеш, че не си сам. Че има и друг като теб, и че някой, който дори не е преживял същото, може да те подкрепи и го прави там – някъде, където си уж чужд, където си сам.

Не пиша това с надеждата, че в България може да се случи същото, а просто като пример как трябва да бъде и че някъде реално съществува такова отношение. Че всичко тръгва оттам хората да мислят за другите хора. И че насилието не е изключение за тези, които го преживяват у дома. Всеки заслужава подкрепа. Безусловна.

Когато тръгвах, тези „студени чужденци“ (както много българи обичат да наричат чужденците като цяло), които „не изразяват емоции“, се просълзиха и ме изпратиха с прегръдка. Никога няма да забравя как гледах, че щората в моята стая се повдига, за да бъде изчистена. До известна степен бях тъжна. И никога нямаше да забравя това, което направиха за мен, защото щях да го запазя в сърцето си и да го разказвам на хората.

Post Views: 375