Как се проваляме, докато успяваме в дистанционното обучение

Една от основните теми в “новото нормално” е дистанционното обучение на децата ни. И как може да е иначе, когато родители, учители и деца са се впуснали в бясна надпревара с планове, материал и време, за да докажат, че всичко може да бъде написано, научено наизуст и сметнато по два начина. Психоложката Ирина Атанасова, доктор по Педагогическа и възрастова психология, психоаналитичен психотерапевт и медиатор, е в Майко Мила, за да ни каже, че трябва да намалим темпото. За доброто на всички.

Чета огромно количество постове в социалните мрежи, че децата са преуморени, че ученето им идва много, че темпото, което учителите налагат е ужасно високо. Чета и че учителите са преуморени и 14 часа, 7 дни в седмицата не им стигат да се справят с всичко. И двете страни са прави.

Случва се един взаимно индуциран процес, който няма да спре, докато родителите не се намесят в качеството си на субект, отговарящ за здравето и развитието на децата. Такава е ролята ни в семейния кодекс – на субекти, които отговарят за отглеждането на уморените ни от учене деца.

Къде сбъркахме

Дистанционното обучение започна с голям ентусиазъм. На него се дължи настоящото прегаряне.

ДЕЦАТА подходиха с голяма надежда, че училището ще се върне в живота им. Беше им доскучало вкъщи, от една страна. От друга, те по природа са любопитни създания, обичат да научават неща за света и училището отговаря на вътрешната им потребност.

РОДИТЕЛИТЕ се втурнаха да осигуряват устройства, принтери, камери и т.н.

УЧИТЕЛИТЕ се втурнаха да пращат задания и да преподават.

Първа грешка: никой не постави въпроса за обратната връзка. Как учителят ще разбере, че не е сбъркал с подхода или с количеството задачи?

Възможно ли е ентусиазмът на децата и отговорното поведение на родителите да са подвели учителите? Те бяха начинаещи ентусиазирани дилетанти, но ние им възложихме отговорността да знаят какво и колко. Учителите опитаха някакви уроци и задания и видяха, че задачите се връщат попълнени и в срок. Решиха, че това е по силите на децата и продължиха напред. Но ние, родителите, ги подведохме.

Отговорността на българския родител към образованието на децата е впечатляваща и не се е променила от Възраждането насам. Преди няколко години, в социологическо изследване се разбра, че българинът ще се лиши от храна, дрехи и кола, но пари за дом, за здраве и за обучение на децата ще намери.

И така, цялото ни общество се втурна да изпълнява програмата на МОН. Учителите пускаха задания. Децата с усилията на родителите ги връщаха напълно готови и в срок. И когато малките започнаха да казват „Не искам!“, ние, родителите, отговаряхме „Трябва, щом учителката го иска, виж как другите могат, а ти?“

Втора грешка: някой заряза детската психология и реши да кара само на педагогика.

Децата често казват „не искам“, когато всъщност им е тежко, трудно и чувстват, че не могат. Родителите го чуват като мързел, инат, липса на интерес. Подозирам, че е защото сме свикнали децата да ни се противопоставят, когато им отказваме удоволствия, или сме скучни.

Трябва да знаете, че това не е същото противопоставяне. Ние, родителите, сгрешихме. Доверихме се на преценката на някого, когото вече бяхме подвели с информация. Забравихме, че детето е истинският експерт в тази работа. То знае колко е обичайното натоварване в училище и колко различно е състоянието му през учебния ден сега. Детето усеща колко може да учи в тази нова образователна вселена. Но възрастните не го чуват. Те даже не го питат.

Надявам се наистина да разберем, че няма как учителят да има компетентна и адекватна преценка за ситуацията, защото НЕ знае за колко време дете на съответната възраст, само или с помощ от мама, е разбрало новия урок; решило е 7 задачи с триъгълници; написало е съчинение по литература; план на урока и т.н.

Защото поне 100 родители го заблуждаваме системно.

Учителите толкова искаха да ни накарат да помагаме на ученето, че не се усетиха, че трябва да ни възспират. Водени от желанието си да помогнем всички се втурнахме да успеем, а сме на ръба да се провалим.

Рецептата на един успешен провал

И така, ние заблуждаваме системата. Лъжем я, че децата ни могат да учат дистанционно в същия обем и срокове, разчетени за присъствена форма на образование. Няма защо да се чудим тогава, че за един учебен ден от децата ни се иска:

да прочетат и разберат новия урок по Математика + 15 задачи (7 за работа в клас и 8 за домашно);
да направят план на урока по Човекът и природата;
да прочетат новия урок по Английски, да научат новите думи и изрази, да изслушат аудиофайловете, да направят упражненията в тетрадката към поредния урок;
да рисуват на тема “Слонът, моят приятел”;
да прочетат урока по Музика и да опишат с думи от учебника какво е настроението в “Лунната соната” на Бетовен;
да направят план на урока за религията в Древна Гърция.

Да спрем да успяваме

Нека спрем тази месомелачка за учители и деца и да дадем шанс на дистанционното обучение да намери себе си и своя ритъм. Нека учителите получат обратна връзка къде е границата. Те няма как да знаят колко е достатъчно – и да искат, не могат да видят умората на децата ни.

Законът неслучайно ни е вменил задължението да действаме в най-добрия интерес на децата си. Това означава да не допускаме светът да ги притиска отвъд границата на психическото и физическото здраве и да търсим баланса между изисквания и права. Можем да дадем знак на учителите колко време децата ни са работили по техните задания. Имаме правото да искаме промени, да им кажем къде не върви. Сигурна съм, че те ще са благодарни за обратната връзка, за тях също е труден период.

Само заедно можем да направим така, че дистанционно образование да успее. Достатъчно е да позволим на децата да ни покажат докъде могат.

Facebook коментари