Как преживях втори спонтанен аборт за една година

Таня Ж. ни прати вчера този трогателен разказ по една тема, за която се говори малко и трудно. Спонтанните аборти се случват прекалено често и на прекалено много жени, за да бъдат заврени в ъгъла на актуалните новини и въпроси – затова и днес публикуваме този текст като пожелание за сила и надежда към всички хора, които имат репродуктивни проблеми. Надежда винаги има, начини – също – тук е моментът да си припомним и разказа „Една щастлива ин витро история“

****************

Аз съм на 28 години, щастлива, влюбена, пътувам по света, имам човек до себе си, който ме прави щастлива всеки ден. Ние сме заедно от 4 години, в които преживяхме повече, отколкото хора преживяват за 40.

Ние сме двойка с репродуктивни проблеми.

Преди няколко дни претърпях втори спонтанен аборт за година и два месеца.

Първият път (октомври 2015) не бяхме достатъчно подготвени за това, което ни се случва. Не знаехме, че имаме проблем и посещавах гинеколог, който се занимава с нормално протичащи бременности. Той не знаеше за евентуален проблем, ние – също.

Направих си теста след една вечер, в която бяхме на концерт, пийнахме с приятели, потанцувахме и се прибрахме късно/рано. Двете черти са причина за неимоверна радост след над година опити, когато решихме, че искаме да сме повече от двама, че сме готови да дадем, да сътворим живот. Две от най-близките ми приятелки бяха бременни тогава, с едната даже термините ни бяха през няколко дни.

Двете дългочани черти ни донесоха щастие, безкрайна надежда и вяра, че най-накрая се случва това, което искаме и двамата. Продължи ужасно кратко. Никога, дори за секунда, не ми е минавало през ума, че мога да пометна. Страхувала съм се за всичко друго, но спонтанният аборт не присъстваше в света на страховете и опасенията ми. Дали защото когато бях по-малка, достъпът до информация – адекватна и правилно подбрана, беше нищожен; дали защото никой никога не ни каза, че да забременееш от първия път и после 9 месеца да спиш и хапваш като за двама, спокойно и необезпокоявано, невинаги е реален сценарий, дори се случва доста рядко.

За мен спонтанният аборт беше едно понятие, което по никакъв начин няма общо с мен. Докато една вечер не прокървих. Направих нещото, което никога не се прави в подобни ситуации – отворих дълбокия и необятен интернет, почнах да чета и колкото повече статии, форуми и откъслечни неща четях, толкова по-огромна ставаше паниката ми.

Моят приятел се обади на гинеколога ми, който му каза необходимата терапия, която да започна. На следващия ден положението се влоши, отидохме по спешност и ни казаха, че, за съжаление, не се чуват тонове.

Останалото – физическата болка, ужасът, че се случва всеки момент, че го усещам болезнено реалистично, като процес, който не мога да предотвратя, нахлуването ми в Шейново, крясъците ми, припадането, нехуманното и отвратително отношение на дежурния лекар там – жената ми заяви, че след като не нося никакви изследвания и снимка от ехограф, значи си измислям, нищо ми няма и че губя нейното време и това на екипа им, при все, че резултатът от моето „нищо“ беше изхвърлен в кофата за биологичен отпадък на спешния кабинет, кюртажът, безсънната нощ в болницата и всичките сълзи и болка – всичко това е толкова реално, толкова скорошно и незараснало като болка, че и до днес дъхът ми спира, когато всеки ден минавам по Канала и поглеждам надясно към Шейново.

И така, времето минава и уж лекува, а ние продължихме напред по пътя на чакането на нашето чудо. Станахме по-близки и връзката ни вече не беше просто едно съжителство на двама души, изпълнено с усмивки, мърморене, футбол и любими приятели. Колкото и рано да приключи моята бременност, тя ни остави чувството на безсилие, на неосъществените най-съкровени мечти и онова вълнение, което само жена, в която расте живот, макар и още само една точица, може да изживее.

Обърнахме се към специалисти, изследвахме се, взехме мерки и решихме да опитаме с инвитро на естествен цикъл. Първият път не се получи. На втория обаче онази радост от положителния тест се върна. Само че не беше същата като преди година и малко. Беше една тиха, много сподавена, много напрегната радост. Беше преди всичко притеснена, несигурна радост.

И дните се занизаха, с тях постепенно и онези мисли, които те пренасят 9 месеца напред, плахо се завърнаха при нас. Семействата ни и по-близките ни приятели, които знаеха за нас, се молеха и ни изпращаха цялата любов, на която са способни, и тонове положителна енегрия, която, ако можеше да се генерира в нещо материално, сигурно би шашнала с размерите си всеки. Бях в най-добрите ръце, с правилната терапия и каквото зависеше от нас, го бяхме направили, че даже и повече. Отново си позволихме да видим как изгряват звездите след пороя.

Допреди 3 дни, когато всичко почна по същия начин. И завърши пак така.

Има много страшни неща на света. Нима има нещо по-страшно от това да надживееш децата си? Да загубиш детето си, след като години наред си го гледал и си треперил над него, а в един миг някой отнема живота му и го отнема от теб. Много хора ще си кажат, че на фона на всички трагедии, които се случват ежеминутно, на фона на това, че през една държава от нас едни хора се избиват взаимно в името на измислена кауза, нашата е просто смешна и незначителна.

И са прави. На 28 години, с два аборта далеч не е толкова страшно, колкото на 45 години, в същата ситуация. Но тази болка е наша, и макар да ви се струва малка, за нас тя е ужасно голяма. Болката от мисълта, че може да не мога да имам деца. Болката при мисълта, че ако всичко беше наред преди година и два месеца, сега моята точица щеше да е на 7 месеца, най-вероятно щеше да има три зъбчета и вече щеше да е отворила очи за света около нея.

Болката, че допреди дни лягах и ставах с мисълта, че нещо в мен расте, нещо много, много малко, едва няколко милиметра, но нещо, направено с много любов и много чакано, а днес го няма. Болката, че никога няма да бъда като жените, които виждат заветните две черти и не се страхуват да се израдват силно и на глас, че винаги до последно ще треперя преди всеки тест, преди всяко изследване.

Простете ми, моята история не е толкова страшна, колкото милиони други. Тя е моята история за това, че аз още чакам моя смисъл, моето малко човече, да дойде при мен. Когато бях малка, моята майка ми говореше как всички бебчета са там горе, в облаците, при Господ, и чакат търпеливо, за да отидат при техните си мама и татко.

Така и ние чакаме нашето бебче, което си играе с вятъра горе и ще дойде при нас, когато му дойде времето. Вяра. Надежда. Любов. Това е в нашите ръце. Вярата е малко разклатена, малко несигурна сега, но ще посъбере силички и ще се върне при нас, тя винаги го прави. Дотогава – дотогава ни остава любовта към нас самите, към живота, който имаме и който е прекрасен и единствен. Заедно, ние двамата, семейството, приятелите ни, ние, ще търсим малките неща, за да ги изживяваме пълноценно, ще гледаме малките радости. Докато дойде голямата.

За всички онези силни жени, които чакат своите чудеса, за всички жени, които виждам в болницата, преди пункция, преди трансфер, за всички мъже, които чакат своите момичета със свити сърца пред кабинетите, които ги прегръщат и успокояват, когато не стане и този път. Бъдете здрави и никога не се отказвайте. Начини винаги ще има. Надежда – също.