Какво тук значи някаква си личност (когато си болен от Covid-19)

Още в началото на извънредното положение Тихомир Рангелов ни писа за уроците по човешко общуване по време на пандемия, които бихме могли да научим от Нова Зеландия и по-конкретно от лидера ѝ Джасинда Ардърн. Оттогава все си мислим дали подходящото говорене за проблема е част от решението му. Вероятно да, ако се имат предвид резултатите на Нова Зеландия.

Днес в Майко Мила! е Ина Тонева, която преди време в текста си „Корона, ciao“ ни разказа за психологическите аспекти на това да си болен. Днешното продължение по темата е свързано точно с поднасянето на посланията – какво се случва с теб, докато чакаш в изолация потвърждение, че си здрав, и как те кара да се чувстваш информацията от официалните платформи. На първо време те карат да се замислиш какво всъщност значи „човечност“ и защо сякаш липсва в официалните послания.

Хуманност. Тази дума ме преследва напоследък. Проверявам значението ѝ, за да бъда възможно най-конкретна откъде произлизат притесненията ми. Из нета откривам синонимите на хуманен и значението: „човеколюбив, състрадателен, отзивчив, милостив…“.

Защо се закачих за тази дума?

Обяснението е просто. Преди известно време ме посетиха от РЗИ, за да ми връчат предписание относно Изолация в домашни условия (ковид, де). Честно казано много се зарадвах, че черно на бяло научих докога продължава моята изолация, но се зарадвах и по още една причина – че го получих едва наскоро.

Ако това ми се беше случило седмица по-рано, определено щях да затъна още по-дълбоко. В предписанието, написано в строго соц стил, подробно е описано (без особени чувства) препоръките, които трябва да спазвам:

да огранича движението в къщата си до минимум;
да не се храня на едновременно с моите близки;
да стоим/ спим в отделни стаи и минимум на 1,5 м разстояние и по възможност да съм възможно най-дълго с маска;
всякакъв секрет да бъде изхвърлян в полиетиленов плик в кош за отпадъци, използван само за целта, произведен от материал, позволяващ лесно почистване и снабден с капак.

И така нататък… Сиреч, да се превърна в болнично заведение. Просто текст, казвам си. Ясно е, че всичко трябва да бъде подробно написано, да пазим хората около нас, да бъдем отговорни.

И все пак в главата ми вече мига червена лампичка.

Реших отново да посетя информационния сайт www.coronavirus.bg като човек със свободно време и в очакване на резултатите от секрета си. Сайтът не изглежда зле, лесно ми е да откривам информация и затова ми допада. Избирайки секцията АЗ СЪМ и конкретизирайки Лице под карантина (да вметна, че има разлика между карантина и изолация: карантинираните са тези, имали нещастието да живеят с болен, останалите болни сме в изолация), не откривам нова и съществена информация, която вече да не съм прочела.

Погледът ми хванаха обаче две информационни клипчета, които реших да изгледам.

По принцип се дразня на постоянно мрънкащи хора, но, казвам ви, в случая изпаднах в стрес. Ужасно клипче с жена, която ми се кара, нареждайки бъдеще без особена надежда. В тези клипчета информацията пада безмилостно върху остатъка от психиката ми, описвайки как ако съм болна, мога да си вземам храната пред вратата на помещението, в което съм изолирана; ако имам домашен любимец, веднага трябва да го предам на някого (???); когато ползвам тоалетната – дезифенкция след всяко ползване (добре, че нямам респираторни проявления)…

Лампичката, която мигаше, вече изригна.

Болните хора се нуждаят от грижа. И без това не е трудно да се почувстваш напълно изолиран и вреден за околните. Тук обаче моите разбирания явно ми пречат, тъй като медицината би следвало да бъде хуманна. В тези описания, наподобяващи стройната подготовка на реч на партиен член, човечността липсва.

Аз явно съм някакъв мечтател, но този вирус, превръщайки се в толкова социално значим проблем, би следвало да се бори не само симптоматично, но и с хуманност. Вярвам, че зад възстановяването стои грижата за духа на човека. Заплахите, казани с назидателен тон, не помагат, напротив даже.

Сега, след като минаха няколко месеца от началото на пандемията, може би би могло да бъде преразгледано посланието към хората. Да, вирусът съществува. Да, не бива да се подценява. Да, хора умират. Да, не се държи като познатите вируси от своето семейство. Да, трябва да сме отговорни. Да, страшно е да си болен от вирус с не добре изучено още проявление и форми.

Посланието обаче следва да бъде хуманно. Необходимо е да има доза успокоение и утеха за болните хора, особено след като лечение няма. Размахването на пръст и убеждаването как, по възможност, да изчезна и да се появя на този свят отново след 14 дни – като ми мине, ме ужасяват.

Психологическият ефект на изолацията е убийствен. На хората, болни от ковид, следва да бъде предоставен телефон, на който да могат да получат психологическа помощ. Какво ли би му било на човек с единствен приятел неговия домашен любимец, когато му се наложи да го „предаде“ (дори не коментирам факта, че това няма как да се случи така просто)? Да, в инфомацията, разпространена от СЗО, присъстват единични случаи на заплаха за домашните любимци, но е указано да не ги целуваме, да пазим, колкото е възможно, дистанция, защото можем да ги заразим. Има разлика между двете послания, нали?

Аз, като собственик на домашен любимец, и то доста възрастен екземпляр, силно се притесних. Не стига, че оглеждах със съмнение всяко кихане на мъжа ми, ами реших, че убивам и кучето. Естествено, когато ме тормози проблем, търся решение. Свързах се с ветеринарния лекар, който ми обясни, че няма нужда да се притеснявам и за кучето. Доколкото разбирам, коронавирусните инфекции явно присъстват отдавна при животните, но те били в друго проявление, по-скоро стомашно. Не влизам в подробности, защото не съм специалист, а и не е нужно. Нужно ми беше да знам, че не съм толкова „радиоактивна“ за съществата, които обичам.

Нуждата ми беше да има човек, към когото да се обърна, когато не се чувствам добре. Някой, който да ми донесе чай или изслуша тревогите ми. Нужда да бъда човек сред човеците. Дори и изолирана.

Facebook коментари