Кажете на детето „Не!“ – полезно е

Като родители, искаме децата ни да имат всичко, за да са щастливи. Закрила, подкрепа, любов. Но в един момент се усещаме, че започваме да им угаждаме за всяко нещо, само и само да спрат да се дерат и да са спокойни. Доколко от полза е това обаче е за самите тях? Скот Зоненшайн, професор по мениджмънт в Университета Райс и автор на „Разтягане: Отключете силата на по-малкото и постигнете повече, отколкото някога сте си представяли“, си задава този въпрос и стига до решението да започне по-често да казва „не“ на децата си. Защото всъщност прекаленото изобилие ни превръща в разглезени консуматори и намалява изобретателността ни.

***

Въпреки изкушението на родителите да кажат „да“ на желанията на децата си, проучванията показват, че има и коварна страна – започва преследване на най-новото нещо, което имат другите. Това поражда чувство за недостатъчност, което никога не може да бъде напълно удовлетворено. Първо те искат куклата, а след това и всички аксесоари, и разбира се, четириетажното Барби имение.

Така аз започнах практиката понякога да казвам „не“. Не е изненадващо, че отначало дъщерите ми, на 4 и 9-годишна възраст, се разбунтуваха. Те ме нарекоха лош баща и дори ме гледаха злобно понякога. Но с течение на времето, те осъзнаха, че има и забавни страни на това „не“. Сега моите дъщери се преструват, че тяхната кукла Елза играе с комплект Shopkins, давайки на играчките втори, по-добър живот.

Оказва се обаче, че казването на „не“ се отплаща далеч отвъд това децата да не са разглезени. Когато винаги откликваме на желанията на нашите деца, ние ги лишаваме от възможността да намират решения, като адаптират това, което вече имат. Децата, които се учат от отказ, осъзнават в ранна възраст, че те няма винаги да имат перфектния инструмент за всяка работа. Може да не знаят нещо, да нямат нещо или да не бъдат нещо. Но това не е краят на преследването на целите – а е началото на отключването на находчивостта им да намерят друг начин.

Младите са естествено изобретателни.

Дайте на малки деца тиган и всякакви начини на употреба ще им дойдат наум. Като възрастни, ние сме ограничени в мисълта си, че той се използва за пържене. Многогодишното преследване на неща, от които не се нуждаем, подкопава собствената ни способност да създаваме повече от това, което вече имаме. Това също дава и лош пример на нашите деца.

В едно проучване изследователите помолили децата от началното училище да помагат на Бобо Мечката – плюшено животно – да достигне лъвчето си с помощта на някои материали: строителни блокчета, молив, гума, топка, магнит, играчка и дървена кутия.

Тъй като децата растат, мозъкът им се развива по начин, който улеснява решаването на този тип проблеми. И наистина – най-големите деца в проучването (на 6 и 7 години) са достигнали правилното решение (т.е. използвали са дървената кутия за закрепване на градивните елементи) по-бързо, отколкото по-малките участници, които са били на 5.

Но има една вариация на експеримента, с която малките деца са се справили по-добре от по-големите. И няма нищо общо с вродените таланти или художествените заложби.

Изследователите направили незначителна промяна в начина, по който показвали материалите. Вместо да ги сложат на масата, те използвали дървената кутия като съд, в който да съхранят всичко останало, като например магнита и молива. Когато видели, че кутията действа като контейнер, по-големите деца имали трудности да я възприемат, като нещо друго. За по-малките деца обаче кутията била все толкова гъвкав ресурс, колкото и преди.

Всеки път, когато се съгласяваме с поредната молба на децата ни да им купим нещо, ние несъзнателно ги учим, че техните ресурси имат ограничена употреба. Едно случайно вето ще ги принуди буквално да мислят извън кутията.

В американската култура изобилието обикновено се смята за символ на успеха, което кара някои родители да казват „да“ на неща, които не могат да си позволят. Да вземем натруфените празненства за навършване на пълнолетие, които хора от различни култури и нива на доходите правят за децата си, дори това да означава да задлъжнеят.

Хора, които са израсли без много, признават, че находчивостта е основно умение за справяне в живота. Тези от нас, които са щастливци да живеят в относително изобилие, могат да се възползват понякога да изпитват недостиг. Разбира се, аз не предлагам да не давате достъп на децата до неща, от които действително се нуждаят, здравословно хранене, топли дрехи и любов. Но с много желания рискуваме да предадем грешно послание. Като понякога поставяме децата пред недостиг, можем да им помогнем да решават проблеми по-ефективно.

В едно проучване набор от участници пише кратко есе за детство, в което не са имали много, докато втора група пише, че е израснала в изобилие. След това изследователите поставят пред двете групи проблем, който изисква използването на аерофолио по различни начини. Хората от групата на лишенията се справят по-добре с намирането на решения, в сравнение с групата на изобилието.

Защо дори мисленето за недостиг може да накара хората да гледат на своите ресурси по-обширно? При наличие на разнообразие хората третират ресурсите като такива, каквито изглеждат на повърхността, и ги използват по традиционни начини. Но когато приемат липсата, те си дават свободата да използват възможностите по нови начини. Представете си, че имаме уикенд, пълен с „не-та“ – вероятно ще се заемем с нови преживявания: изобретателни игри, семейно парти с танци или ще излезем на открито.

Тази стратегия направи чудеса за нашето семейство и получих най-високия комплимент след последния рожден ден на по-голямата ми дъщеря. Това беше „най-хубавият ден в живота ми“, каза тя с радост. Вместо да плащаме за парти, направихме лов на съкровища в близкия парк, където подканихме децата да открият предмети, които да използват, за разрешаване на предизвикателства. Като например да направят съдове, които да предпазят едно яйце при падане от 3 метра. Имаше три отбора деца, всеки от които с уникалната си комбинация от разнообразни материали, включително вестници, чаши, остатъци от фенери за Хелоуин, мръсотия, памук и аерофолио. Децата – естествено изобретателни, когато ги оставим да бъдат такива – се спукаха от кеф. И нямаше нито едно счупено яйце.

Всичко беше добре, докато не се прибрахме вкъщи. „Сега може ли да си отворя подаръците?“, попита дъщеря ми. „Да“, отвърнах колебливо. Все пак и занапред ще имам шанс за следващото „не“.

Post Views: 286