И на мен ми капеха сълзи в ориза, и ми беше леко на душата!

Вижте сега. Наскоро в пощата получихме ето този много мил и трогателен разказ от момиче на име Борислава Борисова. Прочетохме го един път, после още един път и, трябва да си признаем, ни стана много хубаво. Защото е доказателство за това, че сме успели поне малко със задачата, която си поставихме, когато създавахме Майко Мила! – да предложим на жените, бременните и майките място, в което да се чувстват подкрепени, да говорим по теми, които ги вълнуват, да се смеят, да се усещат приобщени, а не изолирани, и да им помагаме да се чувстват щастливи или поне не нещастни в този труден период – бременността и първите години след раждането. Затова решихме да го споделим и с вас, а на Борислава ѝ благодарим от все сърце и ѝ пожелаваме здраве, сили и 8-часов сън всяка нощ!

********************************************

И така. Година и половина по-рано, на 24 години, завършваща магистратура, силно заинтересована от политическият живот в България, попадам на някаква статия във Фейсбук за Пеевски. Зачитам се в коментарите, един от които силно ми прави впечатление. Коментатор е Фейсбук профил с името Letiashtata Kozzila Erato. Изпитвам сериозни затруднения да прочета това име въпреки четирите езика, които знам.

Решавам да разгледам профила и БАААААААААМ!

Зачитам се в публикациите на Letiashtata Kozzila Erato с месеци назад. И така….следя постовете, смея се, съгласявам се, ядосвам се. Някъде там разбирам, че тя си има и име. Елисавета. Супер (Летящата Козила Ерато ми беше трудно за асимилиране)!

През март разбирам, че съм бременна. Чакам дете от любовта на живота си, с когото се познаваме от първи клас, а сме заедно от три години.

ПАНИКАААААААААА!

Решавам,че ще задържа бебето, плод на любовта ни. И дотук.

А после?

Как се гледа бебе? С какво? Гледала ли съм преди бебета?

Като една отличничка в училище, преминала в отличничка в два университета, решавам, че ще се образовам по темата… колко бумаги са писани по въпроса (всеки път подминавани в книжарницата с високо вирнат нос!)

Записвам се в училище за бременни, където получавам така исканите знания. Ходя на лекции, на които ми казват как се ражда, как се кърми, къпе, каква козметика се ползва… хората раздават мостри от всички мазилца, кремчета, залъгалки, лигавници, лъжички.. валят брошури и препоръки.

По това време някъде обръщам внимание на постовете на Елисавета, свързани с МАЙКО МИЛА. Чета разказ след разказ и нямам търпение до следващия.

Колко бързо минаха девет месеца в четене на разкази за пилета с ориз, готов ли ми е багажът, непознати лелки и шапките на децата.

Около петия или шестия месец, не помня, разбираме, че очакваме момче. Момче ли?! Ама как момче, бе, докторе?!

Всичките ми приятелки момичета имат. Всичките ми приятелки щедро ме спонсорираха с розовите бодита, гащеризончета и панделки. Ами сега?

Имам точно едно бяло боди.

Приятелят ми веднага се намеси и каза, че на бебето няма да му пука в синьо или в розово е облечено. Абе и аз не държах да е облечен в синьо, ама чак пък в розово!

Веднага изпаднах в истерия. Ред сълзи, ред сополи. Не защото бебето ми – момче, ще е облечено в розово,а защото ние, и двамата – студенти, не можем да му купим дрехи.

След дълги обяснения и молби от страна на бащата, че все пак можем да си го позволим, сълзите ми спряха да текат.

Като светлина в тунела ли беше, като гръм от ясно небе ли, но ден по-късно МАЙКО МИЛА обявиха, че събират бебешки и детски дрешки, и ще раздават такива на София диша. Побързах да напълня торбите с розови дрешки и да ги изпратя.

Да си призная честно, беше ме срам да отида да си взема дрешки за бебето. Казвах си – абе, мойто ще изкара с тия, дето ще му вземем. Има и по-нуждаещи се хора от нас!

Цяла седмица мислих да ида или не. Накрая реших, че ще ида просто да разгледам и да се разнообразя. Обаче те се виждаха отдалече – нямаше как да се сбърка къде точно е щандът на МАЙКО МИЛА.

Тръгнах в тази посока от чисто любопитство да видя Елисавета. Нея по телевизията я дават, въпреки че ние телевизор нямаме (щото за мен е чиста глупост ), но аз знам, защото тя си казва.

Та, приближих се аз до щанда и една баба, очевидно видяла корема ми, ме побутна пред нея с думите “Върви пред мене си вземи, ще имаш нужда!” Докато гледах бабата с недоверие, от щанда Красимира вече ме питаше – „Момче или момиче? И колко е голямо?” Единственото, което успях да измъцам, беше момче. Препотих се 1000000 пъти, когато ме пита отново колко е голямо – само посочих корема си.

Тогава сякаш времето спря, усещах само пулса на сърцето си и потупванията в корема.

Стана ми лошо. Исках вода. Светът ми се завъртя. Мислех само как да се обърна и да си тръгна преди да се свлека на земята.

В същия момент Красимира ми подаде един плик и каза “Това са чисто нови бодита и ританки, искаш ли още?”. Не помня да съм отговаряла, но тогава се включи и Елисавета, която до този момент не виждах. Тя започна да пълни една голяма торба, която накрая ми подаде.

Взех торбата и побързах да се обърна и да си тръгна. Направих точно две крачки и една жена ме хвана за рамото. Стана ми още по-зле. Сякаш не беше редно да вземам пликовете и тя знаеше това!

Само че тя се усмихна и каза, че ми дава още две торби с дрешки. Дошла да ги даде, не да взима. Събрах сили да кажа, че на мен вече дадоха, и показах двете пълни торби. Тя настоя да ги взема, като тутакси се втурна да ми показва колко са запазени и хубави.

10 минути по-късно (защото всичко се разви за толкова) седях на земята пред една витрина точно срещу щанда, с четири огромни торби, плачейки.

Плачех, защото съм там, защото не беше редно аз да взимам дрехите, защото всички са прекрасни, защото не мога да се прибера с целия този багаж, защото ми беше тъжно и защото…. ми се плачеше.

Момченце с майка си мина покрай мен и каза, че ако плача аз и бебето плаче. Подаде ми едно желирано мече и се изплези.

В крайна сметка, обадих се да си ме вземат.

Дрешки не съм купувала до шестия месец и всичко е прекрасно!

Всичко с първото ми раждане мина като по учебник (нали ходих на курсове), засичах си контракциите, стоях права или в удобна позиция до последния момент, акушерките бяха невероято мили (без да съм имала избор на екип) и с четири напъна малкият невероятен човек излезе.

И на мен ми капаха сълзи в ориза, само че не преди, а след като родих. И докато ми капеха сълзи в ориза, се сетих “еееей, на една мацка в МАЙКО МИЛА също ѝ капеха сълзи в ориза”, и изпаднах в истеричен смях, което накара цялото отделение да ме гледа все едно не съм за там, а за едно друго място.

Прибра ми се усмивката, сълзите продължиха да капят, ама ми беше леко на душата!

Послушах Елисавета, не промоутърите, и ползвам българска козметика за всичко. Безценен съвет.

Случи ми се непозната лелка да ми направи забележка, ама не за шапката на детето, а за чорапите. Секунда ми беше много, за да се сетя за разказа.

Кърменето, аморе мио, ми мина през главата.

Абе, с две думи – МАЙКО МИЛА ме спаси от собствените ми хормони, нервните кризи, паниката.

Внесе смях, спокойствие и облекчение през деветте месеца, които бях бременна, и шестте, през които съм Мама.

Благодаря, момичета! Благодаря, Красимира! Благодаря, Елисавета!

ПП: Ще ви изпратя дрешките обратно! Всичко е запазено!

ПП на ПП: Нямам търпение за сополите и въшките! (в кръга на шегата, разбира се)

А извън него – отново БЛАГОДАРЯ! Няма училище и няма лекция, които да те подготвят толкова добре, колкото го направихте всички вие!

И последно, че стана много дълго. Ще прочета “Да оцелееш като родител“ веднага щом оцелея!

Благодаря!