Италианска афера за многодетни майки: Яж, чети, почивай и пак яж! (част IV)

Ето я Елисавета с последната част от нейната италианска афера. Ако сте пропуснали първите три, засрамете се веднага и отивайте да ги наваксвате: част I, част II и част III.

И така. Нашето пътешествие е към своя край. След като се насладихме подобаващо на прелестите на Флоренция и останахме две нощи, беше време да стигнем финалната си дестинация, а именно – Рим, където щяхме да останем още две нощи и да се върнем в София.

Ах, как не ни се прибираше, драги ми читателю. Не ни се прибираше до степен, че сърцата ни кървяха, устните ни пресъхваха, а в очите ни можеше да се прочете отчаянието на хора, които са готови да лъскат сандалите на италианските статуи, само и само да останат в този земен рай, да викат „Ариведерчи“, да пеят с цяло гърло „лашате ми кантаре“ и да се мотаят безгрижно из улиците на прекрасната държава Италия.

За последно отидохме да хванем влака от Флоренция за Рим. И тъй като разстоянието от Флоренция до Рим беше 3 пъти по-малко отколкото от Генуа до Рим, си рекохме че за около час ще сме кацнали в столицата на Империята.

Да, но това, което не очаквахме бе, че макар и разстоянието да бе 3 пъти по-кратко, билетът за влака беше три пъти по-скъп. И ако от Генуа до Флоренция бяхме стигнали за 14 евро на човек, то билетът от Флоренция до Рим наброяваше фантастичната сума от 43 евро. С други думи – трябваше да хвърлим едни клети 160 лева, за да стигнем до дестинацията си. Направо не можехме да повярваме. Оказа се, че в Италия има няколко линии на влаковете и те някакси правеха разбирането на цените на влаковите билети напълно невъзможно.

Както и да е – с прискърбие разбрахме, че имаме две други опции. Да хванем рейс, с който да пътуваме цяла нощ и да платим 9 евро, или да хванем „пътническия“ (да, в Италия има нещо, наречено пътнически, който спира на всяка паланка, естествено възвишение или случайно изоставена селска ограда) и за 4 часа да изминем разстоянието от 274 км. Навихме се на последното, защото, в края на краищата, билетът беше 21 евро и това с много мъка ни устройваше.

И така, нарамихме пак раниците, качихме се на „пътническия“ и тръгнахме. Поне се бяхме приготвили – книгата на Лий Чайлд беше с нас, за да я четем на глас през целия път. Имахме коняк, още малко маслини от Марсилия, шоколад пак от там и флорентински бисквити. Животът беше прекрасен, а „пътническият“ в Италия се различаваше по някои неща от „пътническия“ у нас.

Първо, беше чисто, удобно и прекрасно. Второ, гледката беше неповторима. Може и да спирахме на всяко село, но много от селата бяха чудно красиви и се нагледахме на сладки гледки. И все пак, пътническият си е пътнически и за около час срещу нас седна една психически лабилна жена, която въртеше очи, сумтеше, подскачаше, говореше си сама и ни гледаше втренчено през цялото време.

Но ние сме тренирани хора. След известно време тя слезе, а на нейно място дойде достопочтена италианска двойка на около 60 години, която седна и всеки се зачете в неговото си списание. Интересното беше, че дамата четеше за най-пресните новости в садо-мазохистичния секс и ние с възхищение и огорчение отбелязахме, че ние, българите, отново сме назад в културното развитие като нация.

И ето ни в Рим. Четирите часа минаха наистина неусетно, докато отпивахме от италианския коняк и тичахме след Джак Рийчар в преследване на снайперисти, шпиони и убийци. (Аз съм върл фен на Лий Чайлд и планирам да ви го представя в някой от следващите дни, както успях да го пробутам на мъжа ми).

Щом слязохме от влака, веднага се метнахме на ескалатора и след дълго и бавно ескалиране стигнахме една от най-натоварените спирки на метрото, която се намира, естествено, под земята. И без да се усетя, аз взех, че се набутах с още 50000000 италианци на един схлупен тесен перон да чакам Годо.

Тук може би е моментът да упомена, че страдам от комбинирана форма на клаустрофобия, тълпофобия и незнамсикаквосифобия, която се изразява в неконтролируеми панически атаки, в които мога да се съблека чисто гола, да започна да пищя неудържимо, да получа инсулт или просто да се хвърля на линията, това никой не го знае и не може да го предположи, дори самата аз.

Тази ми особеност на психиката не ме беше сполитала с години и, честно казано, бях забравила напълно за нея, но щом се озовах под земята с още 5 милиарда италианци, явно подсъзнанието ми отключи този демон и аз пропаднах в мрачната дупка на ужаса.

Да се опише паническа атака е трудно. Този, който е изживявал подобно нещо, знае какво е това. Стана ми горещо и студено едновременно, в главата ми заблъскаха хиляди чукове, кръвта ми се смрази и бях сигурна, че ще умра тук, в това тясно, задушливо пространство, притисната от хиляди тела – без изход, без шанс, без глътка въздух.

С последните ми останали разумни клетки от мозъка си се обърнах към мъжа ми и успях да му кажа, че получавам паническа атака. После… не помня много. Мисля че започнах да се събличам, да плача и да вия.

За всеобщ естетически късмет на гражданите наоколо, си съблякох само якето. През това време метрото беше дошло и мъжът ми беше успял някак да ме вкара вътре, докато ми говореше. Тук е моментът да му благодаря.

В най-страшните мигове, той спокойно, с шептящ глас, ми каза да затворя очи, да се хвана за него и да не мисля за нищо освен широки, светли места, където сме само двамата. Да ви кажа, проработи.

Накрая се измъкнах, но беше ужасно. Навън дишах, успокоих се, пуших една цигара и, успокоена, заприпках към апартамента ни в Рим. А той беше абсолютно прелестен и невероятен. Вярно, беше скъп, но си заслужаваше. Хвърлихме дрехите и чантите, и отидохме на разходка. Аз напълно забравих за ужасната случка без да знам, че ме чака още по-голямо премеждие и че чудовището вече беше събудено, духът бе излязъл от бутилката и всички останали клишета , за които се сетите.

Но кой го е еня? Ние сме в Рим, любимият град на Елисавета (а и на Красимира, доколкото знам). Тя доволно щъка по улиците, яде профитероли и всичко е наред.
След поредния профитерол, мъжът ми произнесе великата фраза

„В теб в момента има повече профитероли отколкото левкоцити“

и беше съвършено прав.

Та, след като бяхме в Рим, на другата сутрин трябваше непременно да посетим Свети Петър. Мъжът ми стъпваше в този велик град за първи път и аз, като ревностна католичка, му казах, че тутакси трябва да види мястото, откъдето папата ни маха за „здрасти“. Даже сега не само папата, но и „Младия папа“.

Отидохме ние и решихме да се качим най-най-най-отгоре на Свети Петър, за да видим де що гледки е дал Господ. И като започна едно качване. Качваме се, качваме се, а то просто край няма. И накрая, за да се качим най-отгоре, трябваше да се наврем в един много, много тесен коридор, колкото за един брой хилав човек, и да вървим безкрайно количество време, притиснати от огромни стени без видимост напред и назад.

Брррррр, още ме втриса като се сетя.

Да, правилно предполагате. Получих втора порция паническа атака, но този път нямаше метро, нямаше никакво спасение – само стени и ужас. Едвам добутахме до горе. Бях побеляла като платно, в абсолютен ступор. Мъжът ми ме настани на една площадчица, аз запалих цигара с треперещи пръсти, донесе ми едно капучино и ми връчи остатъка от коняка, който не бяхме допили във влака от Флоренция.

Там останах като гръмната един час да пуша, да пия и да се успокоявам. Давам си сметка, че в тази финална част от пътеписа само пия и пуша, а искам да ви кажа, че не съм такъв човек. Или поне съвсем мъничко. Но грандиозните страхове, които преживях, ме сломиха и само любовта, тютюнът и конякът успяха да ме върнат в що-годе прилично състояние.

Господ със сигурност не е бил доволен от мен, но ми удари едно рамо, за да може да се насладя на гледката от върха на Свети Петър.

А пък гледката беше един път. Седяхме, дзверехме се срещу градините на Ватикана и ни беше приказно хубаво (след като се успокоих, разбира се). Накрая се наложи да слезем, което също беше върховно изпитание, но се справих.

Оттам насетне проблеми нямахме. Единствената ни грижа бе да се опитаме да възприемаме величието на Рим. Обожавам Рим. Обожавам безкрайните улички, огромните булеварди, десетките монументални сгради, всяка от които е по-величествена от всичко, което сме си представяли.

Площадите, руините, колоните. Това е градът на величия и хилядолетия история. История, в която дори Благой Георгиев успя да надраска Колизеума с прословутата ни българска трибуквена дума.

Обиколихме и едно място, където през лятото се събират гледачки на ръка. Там преди 5 години една гледачка срещу 20 евро ми каза: „Ще се разделиш с мъжа си, ще срещнеш съвсем друг човек и ще имаш трето дете, син“.

Аз, естествено, се изнервих жестоко, защото бях сигурна, че това няма да стане, а и бях дала цели 20 евро да слушам нелепици. Вдигнах ѝ скандал, тя обаче се запъна, намуси се и ми се тросна: „Ами, ще стане – това е положението. Аз не мога да си променям гадаенето според Вашите капризи“.

Изобщо, сдърпахме се. Сега, пет години по-късно, се опитах да я намеря, за да ѝ кажа, че е истинска магьосница и всичко е познала, но беше студено и магьосниците се бяха прибрали по домовете си за жалост. Очевидно, дори на тях им става студено.

Накрая вечерта отидохме в един страхотен италиански ресторант, далеч от туристическата част, в който вечеряха главно самотни мъже и стари аристократични двойки, а сервитьорите бяха над 60-годишни. Ресторантът беше от онези, които през последния век бе останал непокътнат.

Аз изядох един цял Ти боун – както трябва да бъде поднесен – на количка, нарязан пред мен, суров отвътре. Истинска месна благодат по италиански. Пих вино и се наслаждавах на последната си вечер, щастлива, че съм в Италия и щастлива, че пак ще дойда, че винаги ще идвам.