“Искам да сме като другите семейства”

Големите задружни семейства понякога са само в рекламите на безалкохолни напитки. И когато това е така и семейната ситуация е усложнена, още по-сложно става, като се наложи да обясняваш на децата си защо леля им и чичо им не си говорят и защо никога няма да сме всички заедно на Коледа. Кристи Тейт попада в такава ситуация заради отколешна вражда в нейното семейство, която рефлектира върху децата ѝ, и се чуди толкова ли е трудно да превъзмогнем обидата и има ли път назад. Дори само заради децата.

От доста време в семейството ми има голямо отчуждение. Детайлите за това разделение не са важни, а и не са мои, за да ги разкривам, но всичко започна на една сватба през 2004 г. и кулминира на едно детско спортно мероприятие през 2013 г., когато почти се стигна до бой. Лошите чувства останаха и до днес като следите от перманентен маркер върху дивана, който синът ми окепази като бебе.

Когато се отвори пропастта между брат ми и сестра ми (и по-късно между сестра ми и родителите ми), децата ми бяха прекалено малки, за да им направи впечатление, че никога не са виждали определени членове на семейството заедно по едно и също време. Идея си нямаха колко много се стараех да прекарваме еднакво време с всяка страна, опитвайки се да разделим посещенията по равно. Като единствената сестра, която все още се разбира с враждуващите страни, ми се налага да лавирам барабар с децата си между наранените чувства и емоционални мини, които изникват, когато посещаваме семейството ми.

Не казвам, че съм се правила, че всичко е било тип-топ, но не съм се впускала в подробности, защото децата не са питали. Обещах си, че ще им дам честни отговори, когато осъзнаят, че имам роднини, които не се понасят дотолкова, че отказват да бъдат в едно и също помещение заедно.

Тази година дъщеря ми е във втори клас. Започна да разбира, че семейството от моята страна, не е толкова единно, колкото това на съпруга ми. И както тя много красноречиво отбеляза: „Мамо, защо не можем да сме всички заедно с твоето семейство, както с това на татко?“ В мига щом забеляза, реши, че трябва да се съберем за празниците, за да може да си играе с всичките си братовчеди едновременно.

Бавех се с поканите, знаейки, че брат ми и сестра ми никога няма да седнат на една маса заедно, без значение колко е важно това за дъщеря ми. Тя обаче не ме остави на мира. „Кой ще дойде?“, искаше да знае.

Правех се на ударена и избягвах въпросите ѝ, докато това, че не ѝ отговарям не ме накара да се чувствам прекалено виновна. Трябваше да ѝ кажа истината: семейството ми не е в добри отношения и е така отдавна. Можехме да сме със сестра ми и децата ѝ или с брат ми и неговите деца, но никога с двамата едновременно.

Очите ѝ се ококориха в изненада, когато най-накрая ѝ казах истината. „И двамата са с наранени чувства и не искат да са заедно.“

„Завинаги ли?“, попита тя.

„Поне засега.“

Очевидно не можеше да си представи как братя и сестри могат години наред да не си говорят. Погледна към малкия си брат без съмнение в опит да си представи какво би било да отказва да го обича и да си играе с него за седмица, много по-малко отколкото цяло десетилетие. Сподели, че ѝ е мъчно, че не може да се радва на всичките си братовчеди едновременно.

И после каза това, от което най-много се страхувах: „Иска ми се да бяхме като другите семейства.“

Това ми разби сърцето, защото и аз искам същото. И съм почти сигурна, че го искат и останалите членове на моето семейство, сигурна съм, че болката от едновремешните наранявания и обиди вече не пари така силно. Не мога да говоря от тяхно име, но мога да говоря от свое. Срам ме е, че членовете на семейството ми не са си говорили от години. Натъжавам се, че понякога ни липсват умения, за да превъзмогнем разочарованията и отколешните разправии, с които другите семейства успяват да се справят достатъчно добре, за да седнат и да хапнат пуйка заедно. Чувствам се безпомощна пред лицето на безкрайната вражда на близките ми.

Докато обяснявах ситуацията на дъщеря ми, се надигна отново тъгата по разбитото ми семейство, което е така разделено, че няма как да го събера. Това е тъга, която се надявах да ѝ спестя, но е невъзможно.

Сега поне знае, че това, че имаш семейство не ти гарантира вечна връзка с него, нито пък е достатъчно, за да се запазят взаимоотношенията. И ми остава само да се надявам, че мога да предам на нея и на брат ѝ достатъчно умения, за да се справят с трудностите така, че да не продължават по същия път на болка и разделение.

Facebook коментари