Зъботехник в Южна Африка или IT мениджър у нас? И двете!

Днес в рубриката ни „Жените могат всичко“ ви срещаме с една жена, чиято житейска история и път ще ви залепят за екрана. Да започнем отгоре надолу – Анна Марич е мениджър проекти в IT компанията Accenture. Завършила е… зъботехника и работи по специалността си в продължение на 6 години, в Южна Африка.

В България се завръща през 1998 година и започва да работи като преводач, след това като асистент в управлението на проекти към турска компания, която строи язовири. След като компанията е закрита няколко години по-късно, Анна започва да помага на един току-що създаден IT стартъп, възприемайки работата си там като временна. И така 15 години!

В момента Анна Марич отговаря за огромни проекти и работи с Fortune Global 500 клиенти от цял свят. Майка е на две момчета и освен страстен пътешественик, тя е и страстен моряк! А днес Анна Марич пуска котва в Майко Мила!, за да ѝ зададем няколко въпроса за работата, компютрите, децата и пътешествията и как е успяла да ги забърка толкова добре в изумително интересния си живот.

Разкажете ни за първата си кариера като зъботехник. Как избрахте тази специалност и как изобщо попаднахте в Южна Африка, където сте работила 6 години?

Никога не съм знаела „каква искам да стана като порасна“. Единственото ясно влечение, за което си спомням, беше да стана боклукчийка и да се возя отзад, на стъпалото на боклукчийския камион.

Месец преди да завърша гимназия случайно разбрах, че изпитът за специалност зъботехника е моделиране и си казах „Те това ще е!“ Обичам да правя фини неща с ръце, ученето е само 2 години, сдобивам се със занаят, който мога да практикувам навсякъде по света… Прекрасно!

За Южна Африка заминах на 20 години, веднага след като завърших, без един ден стаж като зъботехник, въоръжена с едномесечен билет, хотел за месец и 200 долара, както и блестящи познания по немски и руски, които, подозирах, че няма да са ми особено полезни.

Сега, като погледна назад, осъзнавам, че е било доста налудничаво решение. От тези, които само човек на 20 години може да вземе. Още се чудя как родителите ми се съгласиха и колко сили са им трябвали за това… Баща ми просто каза: „Не искам един ден да можеш да се обърнеш и да ми кажеш, че съм те спрял да направиш нещо в живота си…“

Какъв професионален и културен опит натрупахте в тази страна, кои от предизвикателствата, през които сте минали, са ви полезни и досега?

По-ценен, от този който бих могла да получа в който и да е университет. Много бързо разбрах, че никой никому не е длъжен за нищо, че оттук нататък трябва да разчитам единствено на себе си и да управлявам свободата си разумно. Да постигна несвойствена за мен тогава дисциплина – емоционална, професионална, финансова.

Научих се да общувам с всякакви хора, да уважавам културата, която носят, колкото и далечна и неразбираема да ми се струва. Научих се не само да ям всичко, а и да съм благодарна, че изобщо има храна. С една дума – пораснах.

На слепите пилета Господ им свива гнездата. В рамките на седмица след пристигането ми в Йоханесбург започнах работа в една от най-добрите зъботехнически лаборатории, управлявана от германка и италианец, а за ментор получих рускиня.

Там останах през всичките 6 години, работих с хора от всякакви раси и националности, създадох и успях да запазя прекрасни спомени и приятелства. И до днес продължаваме да се виждаме с приятели и колеги от този период когато и където успеем по света.

Защо се върнахте в България и какво ви задържа тук?

Домъчня ми. През първите години нямах време за носталгия. Трябваше да уча занаят, език, да си създам дом, да се сдобия с прилична кола и да се науча да я карам – абсолютно задължително за място като Йоханесбург, да пътувам из Африка…

В един момент животът ми се подреди. Стана сигурен и предсказуем за години напред. Без големи цели и предизвикателства. Много ми беше рано за толкова уреден живот. Особено след като бях прекарала най-купонджийските години от живота си, работейки по 10 часа на ден.

Една сутрин се събудих и си казах „Стига толкова“ – точно така внезапно, както бях решила и да замина. Освен че ми беше мъчно за семейството и приятелите в България, имах огромна нужда от едно голямо „Хайде отначало!“

Какво ме задържа в България? Може би това, че тук непрекъснато си е едно „Хайде отначало!“ Отегчително уреден живот тук, аз поне, не съм в състояние да постигна.

А какво ви привлече в IT сектора и как се „преквалифицирахте“ в тази сфера? Разкажете ни накратко за проектите, по които сте работила преди да се присъедините към Accenture?

За привличане и дума не може да става. По-скоро за преодоляване на ужаса, че „аз от компютри не разбирам“. Аз от компютри и сега не разбирам. Но поне вече знам, че за да ръководиш ИТ проекти, трябва да разбираш много повече от хора, отколкото от компютри.

Вече знаех, че като зъботехник в България не искам да работя. След завръщането ми в България работих 2 години като помощник на ръководителя на огромен строителен проект. Хареса ми. За жалост, проектът беше спрян, а кризата в строителсвото – във вихъра си.

Докато си търсех работа по строителни проекти, близък приятел ме помоли да помогна с административни задачи в малък ИТ старт-ъп. Само за малко. Само временно. Така, между другото, докато си търся работа. Останах 15 години.

Имаше от всичко – нови знания, сълзи, победи, житейски уроци, „махам се, не мога повече“, приятелства, успехи. Проектите бяха различни – предимно във финансовата и телекомуникационната сфера – от потребителски приложения до най-дълбоките недра на системната интеграция.

По това време родих и отгледах и двата най-важни „лични проекта“ – синовете ми. Ходила съм на среща с изпълнителен директор на банка с двумесечно бебе в ръце, пращала съм шефа ми да ги заведе на доктор вместо мен, защото имам важен разговор с клиент по същото време, изкарах варицела на 40 г. и хванах въшки няколко пъти. Беше забавно, работих с прекрасни и вдъхновяващи хора, научих страшно много и просто пак дойде време за „Хайде отначало!“

Вие ли си избрахте сегашното си работно място, или то вас? Как се събрахте изобщо, какви изисквания имахте вие към него?

Мисля че беше взаимно привличане от пръв поглед. Харесах точно тази обява за работа повече от всички останали, още преди да изпратя CV. Първото ми интервю продължи два пъти по-дълго от предвиденото и явно остави добро впечатление и у двете страни. Както и следващите няколко.

Важното за мен по време на този процес беше както аз да разбера къде попадам и с какво се захващам, така и да дам на отсрещната страна максимално точна и честна представа за себе си и да избегнем изненади и взаимни разочарования в бъдеще.

Можете ли да дадете няколко ценни съвета на жените как трябва да се държат по време на интервю за работа? Има ли все още стереотипи, които им пречат да преговарят по-твърдо, в свой интерес, с потенциалния си работодател?

Да, има. Когато по време на интервю започнат да ви разпитват имате ли деца, на колко години са и колко често боледуват, а след това се осведомят дали пък случайно не ви минава през ум (пак) да забременявате, ви съветвам да се усмихнете, любезно да кажете, че имате непреодолими ценностни различия и да си тръгнете.

В противен случай, след 2-3 подобни интервюта, рискувате самочувствието, себеуважението и твърдостта ви да се изпарят. В подсъзнанието ви започва да се промъква въпросът дали пък наистина можете да бъдете пълноценен служител и придобивате усещането, че на челото ви е жигосано „две деца“/“потенциална бременна“. Снишавате се и започвате тайно да се молите все пак някой да се смили да ви вземе на работа въпреки „усложненията“.

Има достатъчно много работодатели, за които децата не са бреме, а част от вас самите, заедно с опита, способностите и таланта ви. Има работни места, на които децата ви са не само добре дошли, а колегите ви ще си поиграят с тях на джаги и плейстейшън и ще ги заведат на обяд, докато вие сте в среща. Има шефове, които ще застъпят пред клиента, че трябва да излезете в отпуск точно сега, по време на ваканцията. Търсете ги.

Какви са основните ви задачи като ръководител на програмата за включване и многообразие в Accenture Bulgaria? Обяснете ни каква е мисията ви?

Талантът е многолик. Не зависи от пол, възраст, националност, сексуална ориентация или физически затруднения. От това дали имаш деца, или напротив, решил си, че не искаш да имаш. Колкото по-малко предразсъдъци имаме, толкова повече сърце и очи ще имаме за да разпознаем и оценим способните и талантливите.

Мисията ни е простичка – стремим се да направим така, че всеки да има свободата да бъде себе си. Свободните хора са способни на чудеса.

Екипът ни се разраства и продължаваме да търсим можещи и отдадени хора. Въпреки че Accenture има близо половин милион служители по света, атмосферата на уважение, толерантност и свобода категорично надделява над стандартното усещане за корпорация.

Всеки, който има желание и интерес да се присъедини към нас, е добре дошъл да ни посети в офиса – ще се запознаем, ще си поговорим, ще си разкажем един за друг… Просто погледнете свободните позиции и ако видите подходяща за вас – давайте смело!

Знаем, че се грижите сама за две деца. Можете ли да ни разкажете няколко забавни екстремни ситуации, през които сте минала като самостоятелен работещ родител?

Изпитанията са предимно логистични. От типа „Късен зимен следобед. Пътувам към училището на децата, за да ги взема, но колата ми се разпада и спира на средата на бул. България. Телефоните им, разбира се, са изключени, а моят е на последни издихания.“

Или „Голямото е с висока температура, а малкото за пореден път си чупи носа и го приемат в Пирогов за операция. Трябва да се клонирам или да избера кое от двете ще оцелее по-лесно само.“

Да са живи и здрави приятелите и съседите ми. Те ме спасяват и когато се налага да пътувам в командировки – разквартировам децата по приятели. Поотделно, щото двамата на куп са изпитание и за най-издръжливите. Добре, че нямаме и куче.

Кои са най-важните неща, на което искате да научите децата си? Дайте някакъв суперноваторски топ 5?

Новаторски – едва ли. Даже май по-скоро са „ретро“.

Да взимат решения. Самостоятелно. И да понасят всички позитиви и негативи от тези решения. Нарочно ги оставям да си счупят главите. Разбира се, говорим, обсъждаме, разсъждаваме, но винаги ги оставям сами да вземат крайното решение. Дори и когато знам, че е погрешно.

Да бъдат сензитивни. Малкото беше на около 4 г. Влачи една възглавничка-куче и ми казва: „Изхвърли я. Не я искам. Едното ѝ краче е скъсано.“ Освирепях. Не помня друг случай, в който някое от децата да е успяло да ме ядоса толкова. Питах го, ако той остане без едно краче, смята ли, че трябва да го изхвърля. Говорихме, плакахме, шихме крачето, пак говорихме.

Месеци след това продължавах да го връщам към тази случка. В момента, като види детенце в инвалидна количка инстинктивно отива да го гушне. И насън да го питам „Какво правим, ако някой остане без краче?“ ще каже „Обичаме го!“ И спи с възглавничката. Вярвам, че ме е разбрал.

Не всички се раждаме емоционално интелигентни. Но съм убедена, че ако всеки от нас поне мъничко работи в тази насока ще бъдем по-добри – и за себе си, и за другите.

Да уважават. Себе си, другите, своя и чуждия труд, своето и чуждото лично пространство. Природата. Общоприетите норми и правила – като има ограничение 40 – се кара с 40, като пише „не храни животните“ – не ги храниш, като се возиш в градски транспорт, освен че перфорираш билетче, не сядаш, ако има по-възрастни от теб, не ядеш, не пречиш на останалите… Такива простички неща.

Да бъдат честни. Към себе си и към другите. Да наричат нещата с истинските им имена. Аз винаги съм била напълно честна и откровена с тях. Без значение дали и доколко разбират това им казвам. Без значение дали споделям успех, или признавам грешка, която съм направила. Уча ги, че ако има проблем, колкото по-бързо го обсъдим, толкова по-бързо ще го решим. Не е страшно да се издъниш – страшно е да се опитваш да прикриваш и замазваш грешките си.

Да мечтаят. Да имат свои собствени дръзки мечти и да бъдат смели и целенасочени в осъществяването им. Повтарям им, че ограниченията са само в нашите глави, че ако вярваш в себе си и в мечтите си, рано или късно ще ги сбъднеш. И тогава много бързо тряба да си намериш нови мечти! Твои. Не проекции на нечии очаквания, пък било то и моите.

Не държа да са отличници, да влязат в елитна гимназия или да цитират Хайне в оригинал, докато свирят на пиано и арфа едновременно. Най-важно ми е да ги науча да бъдат човеци.

А себе си искам да науча вместо „Недей да се катериш, ще паднеш“ да им казвам „Когато се катериш, винаги трябва да имаш 3 опорни точки.“

За какво много държите да ви остава време, за вас си?

Да прекарвам един час вечер в пълна тишина. Да си подредя мислите и да си поговоря със себе си. Чаша вино значително подпомага процеса.

Как един мениджър успява да е и пътешественик? Разкажете за тази част от живота си?

„Добрият мениджър трябва да няма работа“ казваше един мой бивш шеф. Е, не е точно така, но когато си изградил функционален екип с ясно дефинирани роли и си стигнал до прозрението, че хич не си незаменим и без теб нито светът ще свърши, нито проектът ще се срине, се намира време и за пътешествия.

Много е хубаво да имаш пълно доверие на хората с които работиш – и те са по-продуктивни, и ти си по-свободен.

Колко държави сте обиколила и кое е мястото, на което бихте се върнала отново?

За континетите – знам че са 4. Големият ми син, който е влюбен в географията, непрекъснато ме разпитва къде съм била и води усърдно счетоводство. Мисля, че са 36. Старая се да не се връщам на места, на които съм била, защото времето напредва, а има още толкова много за преживяване. Но все пак има места, на които имам нужда да се връщам – Истанбул, например. Използвам всяка възможност за пътуване и се надявам, че успях да заразя и децата.

Нищо не изгражда хората така, както досегът с други култури. Избягвам хотели и силно туристически дестинации. Старая се да се потопя и да усетя всяко място през погледа на местните, да поговоря с тях, да пия едно в местната кръчма и да си напазарувам от сергия на пазара.

Коя култура ви е направила най-добро впечатление с отношението си към жените? Разкажете ни за финал някоя вдъхновяваща история?

Преди около 10 години обиколихме с кола цяла Албания с големия ми син – тогава на към 3,5 години. Безкрайно съм впечатлена от отношението, което срещахме навсякъде – по улицата, в заведения, в семеен хотел. Навсякъде сервитьорите се хвърляха да се грижат за детето и да го забавляват, за да мога да си изпия кафето или да хапна на спокойствие.

В един от хотелите собствениците му донесоха всички играчки на децата си, за да има с какво да играе. Без да искам, си паркирах колата пред главния вход на полицията в Поградец, а полицаят ми направи забележка, че ще уморя дремещото вътре дете, ако не отворя прозореца напълно, за да влиза повече въздух….

Нищо не топли повече сърцето от човещината и добротата. И нищо не ни струва да бъдем добри със света около нас – току-виж и той ни отговорил със същото.

Facebook коментари