За педиатрите и вината

Здравка Горначка днес е в Майко Мила, за да ни разкаже колко трудно е да намериш добър, необвиняващ и спокоен педиатър. Всички майки знаем колко безпомощни се чувстваме, особено в първите месеци след раждането, когато всеки лекарски (и всякакъв друг) укор се забива в сърцето, и те кара да се чувстваш като пълен неудачник. Това, от което майките и децата имат нужда, са човечни лекари, които да говорят и разбират, а не да назидават. Но, по някаква причина, това понякога се оказва адски трудно.

**************************

В зряла възраст вече не боледувах често и почти не се срещах с онези хора с белите престилки. Спомените ми от тях съм напъхала в тайно, дълбоко чекмедже, което отварям чат-пат, само за да ме мотивира да намирам начин да се справя сама.

С появата на малкото човече сблъсъкът с педиатрията стана неизбежен.

Ден първи след изписването. Бебето е добре. Не се справям с кърменето. Не съм получила инстиктивно онзи дар на майчинството, който да озари пътя ми към всички верни отговори в отглеждането на новородено.

Вкъщи идва мила дама, препоръчан педиатър. И какво, мислите, се случва:

„Олеле…какво е това жълто бебе! Вие къде раждахте…аха, частна болница – да, вие, днешните майки, сте разглезени. Заради собствените си удобства поставяте живота на децата в риск при разни шарлатани, които гледат бързичко да ви вземат парите и да освободите леглото за следващите“.

Както и да е…пише рецепта, разместваме стаята по указания за повече слънчева светлина и продължаваме.

„Я сега ми покажете как го кърмите това дете“.

Към бушуващите хормони, надигащото се чуство за вина и желанието ми да отхвърля съществуването на тази среща с цялата сила на съзнанието си, се прибавя и ТАЗИ неловка ситуация.

Надигам блуза, поставям бебето непохватно на гърдата, то не проявява интерес и всички мълчим… от онези митути, които продължават вечно. Оказва се, че съм попаднала на педиатър „на място“. За нея всичко е ясно.

„Ами, да, вие не умеете да кърмите. Освен това зърната ви не стават.“

Провежда се кратък урок с назидателен тон. Изпотявам се, изчервявам се и едва сдържам сълзите си. В този момент съм напълно безпомощна. Безкрайно нещастна. И всеки помен от увереност, че ще се справя с новата си роля, се е изпарил.

Рева. Рева безутешно. Нямам никаква идея дали да следвам съветите ѝ, защото е педиатър, при това препоръчан, или да ѝ тегля една и да не се занимавам повече с нея, защото така постъпвам с хора, които са груби. Твърде съм безпомощна и неуверена, за да реша. А и къде по-точно да заведа това малко бебе (при това „жълто“) през дъждовния и хладен майски ден?

Оцелях. След дълга и неравностойна борба започнах да кърмя. Бебето растеше…започна да прилича на човек и дори да разчитам някои от сигналите му. Онзи, въпросният безпогрешен майчински инстинкт, така и не идваше. Дори по телефона не се обади да предупреди, че ще закъснее.

Колко неприятно бях изненадана когато се оказа, че в нашата поликлиника е студено и неприветливо. Във времето за консултации се трупаха огрижени майки, освирепели от висене на опашка и гледащи неодобрително подсмърчащите минувачи, които застрашават живота на бебета им.

Там се оказа, че децата и родителите влизат наведнъж, при това две до три семейства едновременно. Защо ли? За да не чакат в студеното фоайе. А сторъката педиатърка-чудо, умело преглежда няколко бебета наведнъж, защото децата са много, а тя е само една.

Неловко е да обсъждаш притеснителни за теб въпроси пред непознати хора, особено усещайки нервното потропване на останалите родители в помещението в стил „какво се мотае тая“.

Не съм съвсем убедена, че е законно да се въвежда за преглед повече от един пациент едновременно. Особено с оглед на неспешния характер на мероприятието.

Една година слушах колко е важно и незаменимо кърменето. Когато детето стана на една година, внезапно се оказа, че постъпвам ужасно и трябва спешно да го отбия, защото иначе ще го кърмя до първи клас. Освен това психическата травма, която ще му нанеса, ако не го отбия начаса, е непоправима.

Е, вече бях претръпнала. Не се шашках толкова и все пак винаги отивах на консултация със свито сърце и тайничко подсмърчах след нейния край.

„Ама как не иска да яде пюре, защо не е „минало“ на ортопед на шестия месец? Досега трябваше да седи стабилно. Вие сигурно не му правите гимнастика у дома!“.

Дори не съм подозирала, че може да съм толкова невежа, че мога да допусна толкова грешки в рамките на такъв кратък период. И винаги, ама винаги да съм виновна.

Сигурно се питате защо не потърсих друг педиатър. Потърсих и ходих при:

„Вие луда ли сте да го навличате толкова“, „ Оставете хремата и температурата, заради които го водите. Не сте ли забелязали, че детето има неврологичен проблем?“, „Това дете има халтави стави. С какво го храните?“.

Истината е, че накрая намерих подкрепящ, спокоен и необвиняващ педиатър. Дори повече от един. Но какво се случва, ако живееш в малко населено място без особен избор на лечебни заведеня? Какво се случва, ако нямаш възможност да плащам частни прегледи? Какво се случва, ако нямаш майка, която да ти каже “Така е! Откакто се помня, все бях виновна за нещо в педиатричния кабинет. А навремето имаше участъкови лекари и не можеше да ги смениш лесно!“.

Знам, че е наследство от соца. Знам, че много от тези педиатри, които ми се виждат свирепи, всъщност работят в трудни условия и наистина се опитват да помогна според възможностите си.

И въпреки това… може би ако се набляга по-сериозно на темата с емпатията в медицинското образование, ако лекарите се пенсионират, когато са изморени и изнервени, или ако просто говорят с майките, както биха говорили със собствената си дъщери, с приятелка, със сестра си…

Може би тогава лекар и пациент биха се обединили в името на здравето, а енергията им за справяне с проблема няма да се разпилява между обвинения, съмнения и чувство за вина.