За МАМА

Вече сме засягали темата за свекървите и отношенията им със снахите, но, както всички знаем, проблематиката е неизчерпаема и винаги са добре дошли още и още примери. Днешния текст допълва добре картината, обрисувана до момента от текстовете Как да не се превърнем от “мамо“ в „свекървище“ и Как да разпознаем сигурните знаци, че свекървата не ни обича. Оставяме името на авторката ни в тайна, по нейно желание, но сме сигурни, че в този разказ могат да се разпознаят ДОСТА снахи (а може би и свекърви!).

***************************************

Знам, че темата е банална, но нека ви разкажа историята за моята нова МАМА.

Надявам се да разберете, че не целя да засегна никого или пък да мрънкам. Това е опит, който искам да споделя с вас, с малко или повечко хумор. Една от многото истории за неразбирателство между поколенията и „родите“.

Мислех си, че като съм решила да не се женя, няма да има нужда да наричам някого с думата “свекърва”… Да, ама не. Няколко години живеех в град, далеч от родния. След решението с партньора ми да имаме бебе, МАМА незнайно как стана всекидневна тема на разговор и дрязги между нас.

Първо бяха съветите относно протичането на бременността, после дойде уникалната идея да се преместим при нея, за да ни помага с бебето. Последва ремонт, надежди, безумни караници с мъжа ми понеже той заяви, че с МАМА сме се съюзили срещу него.

Наистина, дотогава я чувствах близка и даже няколко пъти се карах със собствената си майка, мислейки че другата е „по- права“. Но мина време, бебето се роди (в родния ми град) и аз хукнах да се връщам при МАМА и да започвам живота си в идилия.

Всичко, естествено, се оказа пълната противоположност на очакваното от мен, даже някои неща ме изненадаха (а не е като да ми липсва фантазия). Няма да изпадам в подробности, само ще вметна как мъжът ми лежи седмици наред на канапето, МАМА му готви, МАМА му вдига чиниите, МАМА взима бебето, друса го, подмята го и не се интересува, че някой там е принуден да гледа нейното бебе, на 30 години, което тя не е възпитала грам, а моите мисли са “Какво ли ще направи с моето?”

Мъжът ми твърдо не пожела да погледне истината в очите и да ми помогне.

МАМА беше превзела моето място по един грешен и много извратен начин. Реших да се помъча да се справя със така създалата се ситуация, повтаряйки си, че аз и само аз съм си виновна. След два умопомрачителни месеца, борейки се с нея и със следродилната депресия, не издържах и сметнах за най-правилно да изясним нещата помежду ни.

Последва мое изнасяне в декемврийски студ с тримесечното ми бебе, 11-годишното куче и каквото успях да събера в колата… Как къде? При моята мама, на 400 километра оттам. Ако сега трябва да го направя, може би бих се замислила – но тогава това беше съвсем логично за мен, за миг не се притесних какво би могло да се случи по път. Все щеше да е по- хубаво от това, което ми се случваше при МАМА.

Мъжът ми се присъедини. Изкарахме празниците далеч от всички лоши мисли и емоции, посрещнахме Нова Година и си пожелахме всичко да е по- хубаво през 2017-та.

Да, ама отново не! МАМА пак присъстваше… дори и само по телефона. Тя умело и с опит майстореше и настройваше сина си, ревеше и се тръшкаше, че не е до внучката си и че е сама. Добре че другият ú син се обвърза, та да има на кого да прехвърли за малко вниманието си.

Дойде и заветният ден, в който мъжът ми беше на път в чужбина и ми каза: “МАМА идва, иска да види малката”.

Задавих се. За миг през главата и сърцето ми минаха милиони мисли и чувства. Втресе ме. Щях да припадна.

Казах си – „Ама как така, как ще съм сама с нея цели ТРИ дни?? Не един, не два… а ТРИ?!?” Мина повече от половин година от последната ни среща, а аз все още усещах парфюма ú… и той ме отвращаваше! Сипах си вино, после второ.. Е, вече идеята ми се струваше по-малко плашеща. Казах на мъжа ми – “СТРАХОТНО, толкова се радвам!!! Какво пък толкова, тъкмо ще види как живеем, ще види как се справям, току-виж съм я смаяла с успеха си като майка”.

Изпих още една чаша и си легнах с блажена усмивка и спокойна като мечка, намерила къде да спи зимен сън.

На другия ден МАМА дойде. Дойде с пълна сила и ми припомни защо не се разбираме.

От първия момент се нахвърли върху вече едногодишното ми бебе, което спеше, и се разцирика „на баба дететооооо, липсваше ли ти бабааа?“ (да вметна, че тя рядко говори,
принципно писука и крещи).

Разбирам, че е била в еуфорично състояние на радост, но все пак… И така, малката се разплака, гледайки я с една изплашена физиономия, защото не е свикнала да ú се крещи, а аз започнах с отчаяните опити за разсейване и успокояване.. но трябваше да прекараме почти час в тази атмосфера, защото и МАМА, и бебето не искаха да спрат да реват.

Накрая не ми остана друго, освен и аз да ревна. Гостуването официално беше започнало.

Ден първи.

След слуховия увод, наситил въздуха и въображението с дъх на умиране, започна игралната част на постановката, в която се разгръща същинският въпрос, натежал в мрака, но останал неизказан до момента: какво ще правим сега???

Е, как какво? Веднага към парка на разходка!! МАМА беше решена да блъска количката по паветата с токчета и сецнат кръст. Блъска тя, блъска и стигнахме до детската площадка. Там малката си има любими люлка и въртележка, които обаче на МАМА ú се сториха много опасни и мръсни, и не пожела да я сложи на тях.

Другите баби, лели и майки я заговаряха и я канеха да заведе малката при другите дребосъци, за да си играят, а тя като опарена, че някой иска контакт с нея, се усмихваше и рязко сменяше посоката. След като ú писна и се поизмори, защото бебето вече е 11 килограма, каза с величествена гордост „На нея ú се спи“ и тръгнахме да обикаляме парка.

Последваха безброй оплаквания колко е мръсен въздухът в София и как ú се вие свят, а аз си мислех как да ú задам въпроса “Защо не си остана у вас тогава??”

След около три часа се прибрахме. Изморени и видимо изнервени. Дъщеря ми, разбира се, не беше спала и минута. Естествено, МАМА не я остави да поспи и вкъщи, ами веднага се хвана да я разнася из апартамента и да коментира вкуса ми за дрехите на малката. Вечерта беше повече от конфузна.

Легнахме си.

Ден втори.

Добро утро, навън вали из ведро, в мен също! МАМА спи до късно, аз правя закуски и се радвам на малкото време, което имам за себе си. Но не задълго. МАМА става. МАМА е събудила и детето. МАМА иска да види какво има за закуска и, естествено, не остава без коментар. “Закуската е тежка.” “Детето много плаче сутрин – защо?”

Защото се плаши, когато някой в къщата пищи от сутринта!

Както и да е, наливам се с кафе и се моля денят да мине като за секунда. Споменах, че навън вали, а всички знаем какво значи това – луд купон с МАМА цял ден сами вкъщи!! След няколко часа и безуспешен опит да изкъпе бебето „както тя си знае“ не издържах и ги заведох в Джъмбо на разходка. Но и там не бил чист въздухът, и миришело на химия. И там ú се вие свят, много е светло и въобще как може навсякъде да е толкова гадно?!? Защо не си стоим вкъщи?

Е как защо… защото има огромен риск да ти се случи нещо лошо, казвам си аз и продължавам да се усмихвам и да вдигам рамене.

Прибираме се. След няколко часа, за да стопи напрежението, моята майка предлага да отидем до кварталната кръчма за вечеря и да хапнем там. МАМА се стъписва, че водим детето по ресторанти, при това късно (18:00 часа ), да яде там, при всички тези хора и.. и .. и ..Аз се правя, че не съм чула и почвам да обличам дъщеря ми. МАМА отказва количката и я мъкне като чувал с токчетата и болния кръст няколко преки.

Сяда. Не иска да си поръчва, но накрая гладът печели. Яде. Оплаква се, че не е кой знае какво. Става и мъкне бебето обратно до нас, след което ляга, понеже вече не си усеща кръста. Аз заспивам по-щастлива от всякога, защото утре е ден ТРИ!!

Ден трети.

Седем сутринта, всички спят, а аз подскачам от кухнята в хола и обратно, правя тържествена закуска… ПОСЛЕДНАТА. След няколко часа мъчението ще е приключило. И часовете минават. И тя си заминава. И всичко остава само спомен. Даже направих снимка. Снимка, която само аз си знам какво значи. Първата раздяла след първото гостуване на МАМА. Не знам дали някога нещо ще ме накара да изпитвам такава радост. Чиста и неподправена. Никога не бих си принтирала нейна снимка, но тази ми е в рамка. И винаги ме кара да се усмихвам.

Ден четвърти.

Събудих се спокойна. Мъжът ми се върна и ме попита: “Как си изкарахте?”

Страхотно, отвърнах аз и показах снимката за доказателство. Толкова се бях ухилила, че той чак ми повярва.

Post Views: 929