Защо майките непрекъснато се чувстват виновни?

Маша Павлова днес е в Майко Мила, за да ни разкаже колко пъти и за какво се е чувствала виновна, откак е майка. Колкото и да е странно, вината се оказва едно от най-циркулиращите емоции у жените, които имат деца, а поводите са невероятни – от това, че отиваш да се подстрижеш и „зарязваш“ бебето с баба му до това, че си му се разкрещяла за първи път. Благодарим на Маша, че беше така откровена да ни разкаже за своите хиляди вини!

******************************

Вината е едно безпардонно и напълно необезпокоявано чувство, което има навика да нахълта в живота ни и лавинообразно да заема територии.

По принцип, вина може да си изпитвате във всякакви ситуации, особено силно се усеща, когато почине близък – тогава тя се вселява във всички нему околни хора, загнездва се у тях и стои там известно време.

Горе-долу толкова, колкото и тъгата.

Обаче онези малки винички, които изпитваме по време на нормалния си живот (има няма 20-30 години), са нищо в сравнение с вината, която се пръква с пръкването, или даже със зачеването, на първото ни чедо или чеда – според късмета ни.

Вината в живота на майката е особено голяма. Сега ще ви разкажа набързо за няколко вини, които всяка майка може да изпита, дори и да е напълно разумно същество, с рационално, логично, критично, и.. абе, неглупаво мислене.

И аз, като повечето хора, съм малко егоист, но явно вината е нещо като неделима част от майчинството и щом станеш майка, няма мърдане – щеш, не щеш, тя влиза в твоя дом.

Давам веднага примери за какво съм се чувствала виновна през последните три и малко години, откакто съм майка.

Виновна бях, че не почнах да кърмя веднага. Забравих! Сетих се чак на втория ден след раждането.

После, когато мъжът ми ме остави сама в родилното с бебето за пръв път, се почувствах адски виновна, щом открих пелена, преливаща от ужасно черно ако. Казах си:

„Каква майка съм, да не забележа, че бебето се е оекскрементило, кой знае от колко часа е така?”

Тогава се разревах за пръв път.

Кой да ми каже, че те бебетата си акат по толкова и черното в началото е най-естественият цвят? Дотогава бях виждала само как акат малки кученца, по едно петънце колкото левче.

Бях убедена, че и с бебетата е така.

Първия път, в който осъзнах, че животът ми вече никога няма да бъде същият, се почувствах много виновна.

Как можеше да си мисля нещо такова, сякаш не съм доволна, че си имам бебе?

Постепенно започнах да се чувствам виновна за всякакви глупости – от това, че не съм стерилизирала биберона веднага, след като е паднал, през това, че съм допуснала бебето да си опикае дрехите, защото не съм го преобула навреме, до това, че му се ядосвам, като ме събуди нощем, за да го нахраня.

Сега като се замисля, излиза, че в повечето случаи е било за неща, които НЕ съм направила.

Друга вина изпитах, когато за пръв път трябваше да оставя сина си на друг човек за няколко часа. Особено защото държах да му обясня къде отивам, да го успокоя, че ще се върна скоро и да му помахам за „чао”.

Какъв рев имаше от негова страна, докато си тръгвах, а от моя – само добрата, стара вина.

А онази вина, направо винище, когато се развиках на детето си за пръв път… После трябваше много време да го гушкам, за да си простя сама на себе си тази волност. Никога няма да забравя укора в очите му. Вина от слабост. Вина от това коя съм. Вина, търсена понякога дори в моите родители, за да оневиня поне малко себе си. Безхарактерна работа!

Да не говорим за всичките упреци, които получават майките както от близки хора, така и от напълно непознати – ама сега защо това така, а защо онова не иначе… И колкото и да се имаш за непукист, си даваш сметка, че всеки такъв случайно и съвсем лековато подметнат „съвет”, е изпълнил съзнанието ти и го мислиш, и се питаш дали наистина не
бъркаш, дали не са прави…

Тънка струйка вина, че нещо не правиш както трябва. Дори и да си изчела всичката литература по темата, да си го обсъдила с партньора си и да си взела зряло родителско решение.

По-лошо стана само с появата на второто ми дете. Даже още преди да се появи. Започнах да се чувствам виновна още в първите месеци на бременността. Защото не мислех за това постоянно, както първия път.

Защото покрай баткото не ми оставаше толкова време да си говоря на коремчето, да го галя, да си го представям какво ще е, да мечтая…

Иначе се имам за доста уверена майка, общата ми оценка за мен е, че се справям, че даже и по-добре от средното. Затова не се отчаях от увеличилите се задачи при появата на дъщеря ми.

Няколко месеца успявах да се убедя, че всичко е под контрол, макар и да изпитвах двупосочна вина – първо, за това, че не прекарвах толкова време с малката,
колкото бях прекарвала с батко ѝ, и после, защото последният изведнъж порасна в очите ми и започнах да се държа с него като с много голямо момче, да изисквам и очаквам много повече от него, да се ядосвам, когато не отговаряше на тези очаквания.

С разбирането на собствените ми грешки, неминуемо се появяваше вината.

Понякога и на двамата не им обръщах внимание. Просто ги оставях да се самогледат, а аз си правех каквото ми харесва – четях книга или седях пред компютъра и се занимавах с глупости.

Впоследствие и за това изпитвах вина. И бях права, и много други родители са прави. Децата са малки само веднъж, а ние си пилеем времето в малоумни занимания.

От друга страна, и ние сме хора, имаме нужда и от някакви странични дейности. Например, да излезем от всекидневната си среда, изпълнена с майки, бебета, колички и детски площадки. Да отидем на шопинг, на фризьор, да се видим с приятел/ка, да изпием по една бира и да поклюкарим, да посетим някакво културно мероприятие или най- елементарното, да отидем на едно умряло кино.

За съжаление, желанието да правя тези неща при мен идваше някъде около година след като родя. Може би не е случайно, че майчинството на хартияa трае по толкова. Още се чувствам виновна, че си купих онези скъпи и неудобни обувки, а понякога се стискам за нещо за децата.

И въпреки че осъзнавам, че съм човек, че съм жена, че е хубаво да се разграничавам понякога от ролята на майката, тази задача се оказва страшно трудна, почти непосилна.

Именно заради вината.

Имам късмета да мога да си позволя да гледам децата вкъщи, но познавам немалко майки, които са били принудени да дадат бебетата си на ясли, бавачки, баби и да се върнат на работа. Вината у тези жени също е огромна.

Виновни сме и колкото повече растат децата, толкова по-виновни се чувстваме. Но аз съм оптимист и вярвам, че тази вина е нещо като коректив на нашите действия, на решенията ни, на мислите ни дори. Защото ако сам не можеш да си вмениш вина, значи нещо някъде ти куца. Пък ако си родител, неизпитал вина, значи най-вероятно не се справяш толкова добре, колкото си мислиш.

И ако това може да послужи за успокоение на някого, вината е само част от емоциите на родителите. Палитрата от чувства, които ни сполитат с идването на децата е толкова пъстра, че несъумяването да се вгледаме и в другите цветове е само за наша сметка.

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!