Започнах да ходя по срещи и децата ми подивяха

Какво се случва с децата, след като самотната им майка в някакъв момент реши да не е само родител, но и жена, и започне да ходи по срещи? Ами в случая на Илейн Рот направо си подивяват. Тя обаче е успяла да разбере защо се случва всичко това и го понася с особена грация. Макар да няма нищо “грациозно” в поведението на децата ѝ.

След като казах “Да” през 2008 г., не съм си представяла, че отново някога ще тръгна по срещи. Дадох обет, обещах и планирах животът ми да протече с “… и заживели щастливо”.

Но животът обикновено не се случва както си го планирал. Дори мога да твърдя с голяма сигурност, че съвсем рядко върви по план.

И няколко години след като мъжът ми почина, след като това “… и заживели щастливо” беше пометено от невероятно бързо развиващ се рак, идеята да започна да се виждам с други мъже премина от “никога вече” до “може би някой ден”. И тогава това “може би някой ден” се оказа днес.

Изведнъж се оказах 30 и няколко годишна вдовица, майка на две деца, която мисли да започне да ходи отново по срещи, след като повече от десетилетие не го е правила.

Очаквах да се случат много неща, но най-вече да се появи онази неизмерима мъка, която идва с това, че се държиш за миналото и едновременно се протягаш към бъдещето. Но имаше и доста неочаквани моменти – като например разчитането основно на приложенията. (Очевидно сладките начини, по които се срещат хората, сега са само във филмите?) Но това, което съвсем не очаквах, е как ще се държат децата ми с приятеля ми. 9-годишният ми син става абсолютен варварин покрай него. Особено на масата, докато вечеряме.

Бях предпазлива, когато го представих на децата. Преди изобщо да се запознаем с приятеля ми, обсъдих с тях, че възнамерявам да започна да ходя по срещи. Говорихме си как би изглеждало това логистично. Уверих ги, че те винаги ще са приоритет за мен и никога няма да спра да обичам баща им, нито пък ще им позволя да го забравят.

Бяха доста развълнувани от идеята ми – леко притеснени, разбира се, но по-скоро развълнувани. След като се запознах с настоящия ми приятел и нещата помежду ни станаха сериозни, децата вече ме молеха да ги запозная. Изчаках точния момент и се приготвих за една (или две, или дванайсет) неловка среща. Както се оказа, това, че може да е неловко, е най-малкият ми приблем.

Първата храна, която споделихме аз, приятелят ми и децата ми, беше спагети. Вместо да вземе вилица, да навие и да хапне, може би с леко смукване на някой и друг спагет, синът ми награби снопове спагети с ръце, облиза им соса, след това ги захапа. След като първата ни вечеря “зададе тона”, той вече яде ориз без ръце, слага си краката на масата и ни показва как изглежда храната му сдъвкана.

12-годишната ми дъщеря все още си спомня маниерите на масата, но и тя започна да скача по мебелите, да подкокоросва брат си и да се държи както никога преди.

Вече прекалено много пъти ги изпращам по леглата изумена от поведението им. Научила съм ги как да се държат в компания, но няма как да се разбере, ако се съди само по тези срещи. Истината е, че не знам как приятелят ми още не е избягал с писъци.

Опитвам се да спра това поведение, когато започне да се случва. Правя строги предупреждения и мятам бесни погледи. Заплашвала съм, че ще взема Fortnite-а, когато нещата са били особено тежки, и това сработи добре. Но истината е, че не ги дисциплинирам твърде строго в тези моменти. Може би съм мека Мария. Сигурно съм. Но предпочитам да говоря с тях, след като особеният момент е отминал, когато са имали възможност да премислят вечерта. Когато знам, че няма да ги засрамя с конско пред все още непознат човек.

Честно казано, разбирам защо се държат така. Не правят глупости, защото не искат приятеля ми. Държат се така, защото емоциите им са прекалено големи, за да се поберат в телата им. Имат прекалено много чувства, които не могат да облекат в думи. По тази причина не искам да ги наказвам за маймунджилъците им, дори когато синът ми ползва спагет като конец за зъби.

Знам, че нито синът ми, нито дъщеря ми използват логичната част от мозъка си или тази, която знае как се борави с вилица и къде трябва да са ти краката, докато вечеряш. Те реагират. Управляват ги силни емоции, които не знаят как да определят. Защото синът ми харесва човека, който стои срещу него на масата, докато вечеряме. Може би дори малко иска да му се покаже. Но този човек също така означава промяна, а ние (нашето малко семейство от трима) тъкмо свикнахме с един ритъм. Така че промените, дори добрите, са плашещи.

Като мина време, поведението им се поуспокои. Все още правят неща, за които ми се налага да шепна извинения на мъжа да мен, който пък приема всичко с лекота и изглежда ми вярва, когато го уверявам, че не са толкова диви през цялото време.

По време на тези срещи те имат нужда не толкова от напомняне какво е добро възпитание, а от малко милост и от малко пространство, за да разберат тези големи емоции. Обещах на децата ми, че те винаги ще са на първо място. И това означава да им дам тази милост и това пространство.

Знам, че добрите им маниери ще се появят. Знам, че приятелят ми ще опознае децата ми като сладки, мили, добри, забавни и, да, добре възпитани през по-голямата част от времето. Но това ще стане, когато те му позволят да опознае тази част от тях. Междувременно, ще гледам да не готвя спагети скоро.

Post Views: 3,557