Жива, полужива, разполовена, срязана – тази майка ще кърми!

Ваня Савкова ни прати преди време този разказ, в който доста от вас ще се разпознаят – онези, които много, ама много искат да дадат най-доброто на своето дете, а именно – кърмата, обачееее…. животът нещо не го мисли по същия начин. Или кърмата ще спре, или пък ще се лее като из ведро, обаче нещо друго няма да е наред. А какво – ще разберете от разказа на тази твърдо решена да кърми майка! И не забравяйте да прочетете и някои от другите ни текстове на тази тема – Кърмене, amore mio, За жените, кърменето и правото на избор и Възхвално слово за кърменето.

**********************

Неонатоложката, която доведе сина ми, се опита да ми окаже някаква помощ, но в това състояние кърменето беше невъзможно. Ставанeто от леглото ми отнемаше около 15 минути и то благодарение на механизма му за повдигане.

Както казваше една баба в популярна реклама по телевизията „Не можем ни да легнем, ни да лежим“. Пък какво остава да кърмим.

А през това време бебето реве. Слагам го на гърдата, не иска и не иска да засуче. Сестрата седи до мен и клати глава „Ми то едното зърно е малко плоско!“

Плоско е. Сега се сети да бъде плоско. А през годините, в които имах смелостта да си сложа сутиен или бански без твърда чашка и изпъкваше срамно, и ме караше да се червя пред хората, тогава не беше плоско, нали?

За дните, в които бях в болницата, не успях да накърмя сина си нито веднъж. Мислех си, че като си отида вкъщи, където ще ми е спокойно, като си намеря най-удобната поза, и всичко ще се нареди. Е да, ама не.

Всеки път, когато се опитвах да го накърмя, той започваше да реве неудържимо, сякаш искам да го задуша с тези огромни гърди, пльоснати на малкото му личице. Какво стана с онези спокойни обяснения, за които четох и гледах в клипчетата?

„Поднесете гърдата на детето, леко докоснете със зърно устата му. То ще отвори устица и вие ще му дадете да засуче.“ Да, отвори устица, но само за да се раздере от рев. Не издържах и му дадох шишето с мляко. И така и следващия път, и по-следващия.

Един месец опитвах. В някакъв момент засука и си мислех, че почти съм успяла, но после кърмата просто изчезна. Опитах и с помпата, опитах да се цедя и ръчно, но всичко, което успявах да събера, бяха няколко капки, които дори не можеха да покрият дъното на шишето.

След този неуспех и травматичното раждане, съветите на хората около мен какво трябва и не трябва да ям, какво трябва и не трябва да правя, съветите на старата школа и новата школа в кърменето бяха на път да ме побъркат.

Кърмата си отиде безвъзвратно, а аз трябвапе да се примиря, че съм лоша майка, неспособна да накърми детето си. Непълноценна, майка, която го лишава от най-ценното за всички деца, пази ги от болести, помага им да растат и да са жизнени и здрави.

Чувството е ужасно. И дори самоиронията как близо 20 години мъкна тези огромни гърди, заради които съм отнасяла куп подигравки и подмятания, включително „млекоцентрали“, както момчетата наричаха едно време големите гърди, не помага.

Такъв е животът. Примирих се. Храних бебето си с адаптирано мляко и се чувствах виновна всеки път щом се разболее, мислейки си, че ако го бях кърмила, нямаше да е така. Е, той вече е на три години и половина и изобщо няма значение, че не е бил на кърма, а на мляко.

Част 2: Ей сега вече ще видите как се кърми

Когато забременях с второто си дете, бях напълно сигурна, че то вече ще суче. То не бяха масажи на гърдите, повторно четене и образоване за кърменето, търсене на съвети от майки, които вече са минали по този път.

Бях решена.

Жива, полужива, разполовена, срязана, лежаща – тази майка ще кърми и няма да се откаже за нищо на света.

Отново раждам със секцио, но няма вече размотаване, от първия ден съм на крака и чакам бебето да дойде. Веднага го слагам на гърдата, коластрата е тръгнала, а след ден-два дойде и кърмата.

Момиченцето ми засука веднага, макар че трябваше да я дохранвам и с адаптирано мляко, защото се роди много малка и не наддаваше много. Но в момента, в който се прибрахме вкъщи, минах само на кърмене. Бебето си сучеше, а всичките ми нощници и блузи постоянно бяха мокри от течащите ми гърди.

„Няма как да не е достатъчно тази кърма, тече като река“, казвах си. Заслужавало си е значи да ги мъкна толкова време тези гърди, да им купувам сутиени. Ще си заслужава даже и когато след няколко години увиснат като мокри чорапчета и доволно започна да ги загащвам в кюлотите си. Ще си заслужава, защото са изпълнили своята главна функция – да кърмя.

И така първите две седмици. На третата отиваме при педиатърката, за да прегледа бебето, да види как наддава, а и тази жълтеница нещо се проточи много. Оказва се, че от изписването до прегледа малката е наддала само 140 грама, което е нищо, много зле. На всичкото отгоре жълтеницата изобщо не преминава, което е притеснително.

Правим нужните изследвания и се оказва, че билирубинът в кръвта ѝ е „завидните“ 217 µmol/l, което никак, ама никак не е добре. С други думи жълтеницата е (най-вероятно) от майчината кърма и ако не се овладее положението, тя може да доведе до доста неприятни неща. Няма да ги изреждам сега, но всяка майка, която се е сблъсквала с този проблем и е прочела до какво може да доведе тази жълтеница, ще се хване за главата и ще ѝ се иска да си оскубе и малкото здрава след раждането коса.

Представяте ли си какъв парадокс?! Значи това безценно благо, тази манна небесна, това целебно средство срещу всички бебешки болки – майчината кърма, изведнъж се оказва, че можело и да навреди на бебето.

Цялата работа е там, че пречела (по някакъв начин) билирубинът да бъде „изведен“ от тялото на бебето и затова жълтеницата му продължава много повече от обичайното, което пък има лоши последствия. Педиатърката ме посъветва да спра да кърмя дъщеря си 2-3 дни, за да ѝ мине жълтеницата и после да продължа.