Жена без хоби

Здравейте, аз съм Красимира, и днес заставам смело пред вас, за да призная, че никога в този живот… не съм имала хоби.

Виждам, че някои от вас са шокирани от тази новина, други цъкат неодобрително, повдигат въпросително веждА и си казват – е, айде сега, такова добро момиче, пък без хоби….и се готвят да ме попитат – не си ли пробвала ПОНЕ да събираш марки, или пък да гледаш орхидеи, или нещо по-модерно и интелектуално, като например да шкуриш и лакираш изтърбушени фотьойли, и после да ги показваш в Инстаграм?

Не?

А не ти ли е идвал ищах да тичаш по дъхави поляни, да събираш жълъди, да ги боядисваш с отвара от къна и да правиш тотално безполезни, но за сметка на това – супер грозни АРТ грозотии?

Или пък не, не, чакай малко – не може, ПРОСТО НЕ МОЖЕ, да не си пробвала да правиш бижута от глина, Красимира, и да се опитваш да ги продадеш на най-добрите си приятелки на символична цена от шейсет лева за отломък?

И това не….

Виждам, че се разочаровате, но това съм аз, приятели – една жена, почти преполовила живота, която наистина никога не е имала хоби. И няма как и да имам, понеже не разбирам смисъла му.

Какво е това ХОБИ и как, по дяволите, намирате време за него?

Кога човек решава, че ще има хоби – просто се събужда един четвъртък, протяга се и си казва – еййй, днес се е утрепáло да започна да плета гривни от вълна?

В един живот, в който имаш да учиш, да работиш, да изкарваш пари, които след това да инвестираш в парно и бензин, да работиш второ нещо, за да си плащаш останалите битови сметки, наема и ремонта на колата, в един живот, в който нонстоп търчиш като катър, блъскаш се по задръствания и се опитваш ГОРЕ-ДОЛУ да си запазиш разсъдъка, за да не те дадат – гола, разпищолена и с празен поглед – довечера, в централната емисия новини, с призив към близките да идат да си те приберат, защото притесняваш чужденците по Витошка – та, измежду тия няколко незначителни битови житейски детайла, къде точно попада ХОБИТО?

И за да не останете с грешно впечатление и да си кажете – пуу, еба си скучната жена, един слънчоглед не иска да нарисува за удоволствие!, ще ви разкажа за моите специални хобита и страсти, защото и аз мога да се похваля с туй-онуй, вие какво си мислите.

Едно от най-любимите ми хобита е да съм невротична. Неврозата е нещо, което превръща всяко мое излизане от вкъщи в лудост, защото никога не съм сигурна дали съм изключила котлона и ютията, или дали случайно не съм запалила свещ, която съм забравила да изгася, въпреки че няма никаква причина да съм запалила свещ, и дори не съм убедена, че притежавам свещ, но знае ли човек какво прави, когато спи??

Вие знаете ли?

Аз за себе си далеч не съм съвсем сигурна – уж си лягам в леглото и заспивам, но може и да ходя до магазина и да си купувам свещи, а после да ги паля цяла нощ. Никой не ти казва!

Затова и всеки ден излизането ми от вкъщи протича така:

обувам се, обличам се, отключвам вратата и внезапна мисловна мълния ме изхвърля назад – изключих ли го тоя котлон??, я да проверя ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ ПАК!!, влизам с обувки в кухнята, полагам неуверена ръка върху котлона, пипам другите котлони (като че ли те могат да се включат от само себе си), поглеждам КОПЧЕТАТА за една стопроцентова сигурност, след това поглеждам към ютията, която не е включвана от около месец, но аз трябва да съм нащрек, защото някои неодушевени предмети имат свойството да са своенравни, след това се връщам на начална позиция, отварям вратата и аха да изляза… и червеят на съмнението отново надига противната си глава, и казва – А ТИ СЪВСЕМ СИГУРНА ЛИ СИ, ЧЕ ВИДЯ ДОБРЕ, ЧЕ СИ ИЗКЛЮЧИЛА КОТЛОНИТЕ, КРАСИМИРА??

И аз, разбира се, понеже не съм СЪВСЕМ сигурна – как да е сигурен човек в тоя напрегнат живот, се връщам и повтарям процедурата, пипам котлона, поглеждам копчетата и за всеки случай хвърлям един поглед върху проклетата ютия, която все така си клечи върху гардероба и се прави, че не диша.

Така, около 7 минути след първия ми опит да напусна къщата, най-накрая излизам. При това, забележете – не казвам, че излизам с лекота в сърцето, но все пак излизам, защото иначе… иначе никога няма да изляза и вовеки ще остана зазидана и циклеща между котлона, вратата и ютията върху гардероба, докато някой ден не намерят останките ми в този своеобразен битов Бермудски триъгълник.

Накрая, с тежест в душата, хвърлям един последен поглед, за да видя дали ютията случайно не прелита, протегнала ехидно шнура си към някой контакт, дърпам вратата и си казвам – да става каквото ще! И то нищо не става, разбира се, но, пак повтарям – знае ли човек…

Друго мое много любимо хоби, което практикувам всяка нощ (а не само от време на време като всички вас, дето шкурите фотьойли) – е да съм недоспала. Вечно, хронично и тотално недоспала, въпреки опитите ми да живея в хармония с природата, да се съобразявам с циркадния си ритъм, с влажността на въздуха, с пълнолунието и с това да поддържам високи серумните ми нива на магнезий (в световен мащаб аз съм най-големият потребител на магнезий, с консумация на таблетки, капсули и хапчета, възлизаща на около два тона годишно).

Но ако ме питате защо съм недоспала, дори не мога да отговоря, тъй като имам всякакви условия да спя добре. Най-малкото, притежавам легло, възглавница и олекотена завивка – не е, да кажеш, да спя върху сламена рогозка, каквато е съдбата на много мои колежки в източния свят, или в някаква студена и влажна плевня.

Но имат ли всички тези цивилизационни предимства ефект върху моя сън? Събуждам ли се като свежа краставица, като гъвкава котка, като един тигър, доволен от живота и антилопите, който той му поднася?

Не се събуждам.

Събуждам се като НЕЩО, което е заседнало в канализационната шахта след голямо наводнение – като една огромна топка от найлонови пликове, клони, шума и косми, заклещена в някой канал на Сливница, а огледалото, уви, често потвърждава това усещане.

Събуждам се като някой, който цяла нощ е брал ориз, или е садил царевица, или може би и двете – от 12 до 3 е брал ориз, а от 3 до 7.30 е садил царевица.

И МЕЖДУВРЕМЕННО ТАЙНО Е ПАЛИЛ СВЕЩИ И Е ВКЛЮЧВАЛ ЮТИИ.

И така всяка сутрин.

Накрая нека мимоходом споделя и за хобито ми ДА ЗАБРАВЯМ. Забравям хора, забравям неща, забравям какво съм правила вчера. И себе си ще забравя някой ден някъде и няма да знам коя съм, какво правя там и какво, изобщо, съм. И никой няма да ме намери, защото няма да се сетя на кого да кажа да ме потърси.

Парадоксалното е, че ясно си спомням какво съм правила на 3 декември 2010 година, но ако сега ме срещнете на улицата и ми кажете – „Здравей, Красимира, как ти мина вчеря денят?“, ви гарантирам, че първо няма да ви позная, след това ще започна да муча и да пелтеча, и накрая чистосърдечно ще си призная, че нямам никаква представа какъв ден е бил вчера, какво съм правила и ще ви помоля да се идентифицирате, за да си спестим взаимно неудобството от това аз да ви гледам като зашеметено с ток говедо, а вие да се чудите как да се избягате по-бързо.

Ето това, накратко, съм аз – гледате ме, уж нормален човек, с работа, дете и най-обикновени всекидневни терзания, но всъщност съм едно невротизирано, недоспало и склерозирало същество, което си мечтае утре да се събуди и да има Много Интересно Хоби.

Но докато това стане, ми остава единствено да си припомням един герой на любимия ми Удхаус, чието любимо хоби било да…. желира змиорки.

Ето това, приятели, е човек с визия. Човек, който най-вероятно е започнал отдалече – първо е желирал катерици, след това зайци, може би е залитнал за кратко по желираните къртици и желираните шарани, и накрая, слушайки вътрешното си Аз и следвайки мечтите си, е стигнал до най-доброто за себе си, а именно – желираните змиорки.

Айде, кажете сега – има ли сред вас някой, който да се доближава до това съвършенство?!?

Post Views: 9,546