Жената, която тича 38 часа без да спи

Знаете, че в рубриката ни „Жените могат всичко“ представяме жени, които по някакъв начин разбиват стереотипа и ни взимат акъла с това, което правят и което представляват.

Днес на гости ни е един абсолютен пример за жена, която може всичко, а ако не го може, ще се опита да го постигне. Тя редовно предизвиква границите на физическите си способности и вече години наред разбива рекорди, понякога – задминавайки и мъжете. Буквално!

Представяме ви Мария Николова, състезател по бягане в ултрамаратони, дългогодишен атлет, а от няколко години – и гордост за България в областта на планинското бягане и ултрамаратоните. Участвала е 8 пъти на състезанието Витоша 100, като 4 пъти е ставала първа сред жените, и останалите 4 – втора. Пет пъти участва на най-популярното подобно състезание в Европа – Обиколката на Монблан – ултрамаратон с дължина 170 км и 10 000 м положителна денивелация.

Бягала е на още десетки маратони по целия свят, а тази седмица ни покани на скоростно изкачване до Черни връх, за да ни разкаже за хобито си и как се става шампион – на собствени разноски и за удоволствие. Беше ни трудно, признаваме, но си заслужаваше! Приятно четене и няма да ви се разсърдим, ако след това хванете гората!

Представете се – коя сте, откъде сте и с какво се занимавате?

Снимка: Личен архив

Казвам се Мария Николова, от Сливен, завършила съм икономика, но никога не съм работила по специалността. Израснала съм в спортно семейство и на 11-12 години бяха първите ми стартове в леката атлетика. Това продължи докъм 27-та ми годишнина, след това прекъснах и се насочих към кондиционните тренировки, а малко по-късно и към планинско бягане и по-специално – ултрамаратони.

Като дете започнах със седмобой, което представлява седем лекоатлетически дисциплини – 100 метра с препятствия, 200 метра гладко бягане, 800 м гладко бягане, скок на височина, скок на дължина, тласкане на гюле и хвърляне на копие. През годините съм се състезавала и в скок на височина, скок на дължинаи, 400м с препятствия, 800м и троен скок. В един момент обаче не бях достатъчно мотивирана да продължа с леката атлетика и тогава вече преминах към кондиционното трениране.

Как дойде влечението ви към ултрамаратоните?

Търсех си предизвикателство, харесах идеята да си тествам в нещо различно. Първото ми участие на такъв маратон беше на Витоша 100. Не знаех как ще потръгне, дали няма да се откажа, как ще реагира тялото ми в такива условия – идеята ми беше единствено да финиширам. Подготовката ми по това време се състоеше в тичане два пъти седмично в Борисовата градина, а уикенда – изкачване на Черни връх от НДК, с бързо ходене.

Не познавах трасето на състезанието, но, изненадващо, станах втора! Факт е, че по това време (2011 година) участниците не бяха толкова много. И въпреки това времето, което дадох, беше малко над 12 часа – при контролно време 20 часа.

Снимка: Личен архив

По време на това състезание се запознах с други хора, които се занимаваха с такъв тип маратони. Тогава разбрах и за обиколката на Монблан, и така се зароди идеята за събиране на точки за лотарията за обиколката.

Обиколката на Монблан е много популярно – може би най-популярното подобно състезание в Европа. То обикаля около масива Монблан, минава през 3 държави – стартира от Франция, минава през Италия и Швейцария и финишира отново във Франция. Квотата за участници е 2300 човека, но обикновено кандидатстват над 10 000 души от цял свят, което е наложило въвеждането на лотария, с която да бъдат избирани участниците всяка година.

За да участваш в лотарията, трябва да събереш точки от три други състезания, които също са ултрамаратони, и въз основа на тези точки печелиш право да си в лотарията за Обиколката на Монблан. Тези точки освен това доказват, че си достатъчно подготвен, за да участваш в състезанието.

Мен 2012-та година не ме изтеглиха на лотарията и успях да се класирам чак следващата година, когато финиширах състезанието за 36 часа.

Обиколката е с дължина 170 км, с 10 000 положителна денивелация. Беше ми много тежко, но си бях казала, че целта ми е просто да финиширам, без да гоня време или някакви рекорди и задължително – без контузии. Още не бях стигнала половината от пътя и вече бях със страхотна мускулна треска, а накрая и безсънието ме мъчеше, освен че цялото тяло ме болеше. Но успях и го завърших.

До днес имам общо 5 участия на обиколката на Монблан, от които една незавършена, а тзи година постигнах най-силен резултат 27 часа и 23 минути, и девето място сред жените.

Снимка: Личен архив

Какво ви кара да искате да се тествате все повече и все по-тежки маратони? Кои са положителните и отрицателните черти на това ваше хоби?

Всичко идва от това, че ми доставя удоволствие и правя нещата не защото трябва. Да, има риск от травми и контузии, но то и във всекидневието можеш да се контузиш.

Звучи противоречиво, но тренировките и прекараното време в планината всъщност ме разтоварват. Това е моето хоби.

Колко време отнема възстановяването след състезание като обиколката на Монблан?

Тази година единствено в деня след състезанието не исках да виждам тичащи хора. На следващия ден вече катерихме нагоре в планината. На третия ден изкачихме четирихилядника Гран Парадисо. На четвъртия ден вече тичах.

След състезание не лежа вкъщи, напротив – разхождам се, гледам да се храня, да възстановя калориите. Предишните години обаче възстановяването ми отнемаше повече време.

Кой е най-тежкият ви маратон досега?

На Олимп имам най-тежкото преживяване. Там беше 100 км маратон, със 7000 м денивелация. Преживях много тежка хипотермия, но все пак финиширах, почти в несвяст.

Как протича едно състезание?

Първо трябва да се погрижиш за екипировката и най-важното от нея – обувките. Дрехите също са важни и трябва да са качествени, за да избегнеш протривания при такива дълги маратони. Всяко състезание има задължителна екипировка, която носиш в раница за бягане, и всеки път изискванията са различни – на Монблан примерно имат много изисквания за екипировка, заради атмосферните условия. Просто там рязко може да се влоши времето и условията да станат много тежки.

Снимка: Личен архив

По трасето има определен брой пунктове, на които презареждаш с течности и храна, в зависимост от състезанието може да има помещения за спане, баня, масаж. Има контролно време – както общо, така и междинни, по трасето, и за да не те спрат, трябва да се движиш в него.

Имате състезания, в които минавате и мъжете. Какво е тяхното отношение към вас, като състезател?

Тази година имам два такива. Единият беше ултра маратонът Орехово Персенк Ултра, който правих преди обиколката на Монблан – 50 км тичане в Родопите. Преди това пък бягах в Сърбия и там станах втора в общото класиране.

Снимка: Личен архив

Именно в Сърбия беше много комично, защото аз стартирах последна, най-отзад. Първите двама мъже бяха много напред – но на пункта на 40-я км се срещнах с единия от тях и сърбите доброволци се смееха, че изглеждам по-добре от него. След мен дойде и вторият мъж, после двамата навън пак ме задминаха – и когато стигнах пункта на 70-я километър, те пак бяха там… реакцията им беше много смешна. Определено бяха разочаровани, че ме виждат!

Накрая се класирах втора в общото класиране. Но истината е, че мъжете се държат спортсменски и с уважение. Или поне това показват, хаха.

Как живее човек, който всяка година иска да печели състезания? Какво е всекидневието ви?

Нивото в България в последните години се вдигна. Има все повече желаещи да участват, както и все повече състезания на родна земя, което налага да съм на ниво. Дните ми протичат различно, защото се съобразявам с моето свободно време, което не е еднакво всеки ден. Ако времето нависоко е хубаво – качвам и слизам Черни връх или тичам долу, по хоризонталата. Уикендите пък използвам за по-дълги тренировки.

През зимата тичам малко – основно пантирам (катеря със ски и спускам). Мисля че това е добра тренировка, защото през цялото време си нависоко и тренираш, а то си е усилие – и качването, и спускането.

Снимка: Личен архив

Качвала сте и няколко високи върха – какво е да си там?

Тази година се качихме два пъти на Елбрус (най-високият планински масив и връх в Русия, 5600 м) – пешеходно и със ски, Монблан съм качвала 3 пъти, Гран Парадисо в Италия (4061 м) и Монте Роза, намиращ се между Швейцария и Италия (4634 м).

Снимка: Личен архив

Да се кача на над 5000 метра беше много тежко и различно от всичко, което бях правила до този момент. Това, което помня, е, че се чувствах супер изтощена и изморена. Спирах през 20 крачки, които броях, за да не спра по-рано. Сърцето ми биеше много високочестотно, а по време на нощуването ни (на голяма надморска височина), имах и адско главоболие. Отдавам обаче някои от неразположенията на факта, че не направихме климатизация, а направо атакувахме върха.

Кое е най-дългото ви състезание без сън и как се възстановявате по време на маратон?

Най-дългото ми бягане без спане е тази година в Андора –

тичах 38 часа, без да спя.

По време на такъв тип натоварване трябва да пиеш доста течности – аз пия супа, ям паста и ориз. За съжаление, в един момент тялото отказва да яде и трябва да се насилваш да се храниш.

В Андора например имах един участък от трасето, на който ми стана лошо и мислех да поспя, но все пак се справих. Но мисля че ако се налага да тичаш повече от 50 часа, по-добрата стратегия е да легнеш за малко. И нещо, което съм забелязала – според мен жените се справят по-добре с безсънието от мъжете.

Покрай бягането кои са другите интересни неща, които виждате и срещате?

Маратонът в Хонконг е една от най-екзотичните дестинации на които съм била! Там имах близки срещи с маймуни, докато бягах, както и с разни други животни, които дори не знаех какви са. Там природата е много различна, пътеките са култивирани – рядко виждаш истинска пътека, винаги е застлана с нещо, катериш връх по стълби или подредени камъни… Всичко е различно.

Обиколката на Монблан пък я правя толкова години подред, защото ми харесва като природа и гледки. Не съм се наситила на местата, през които минавам – докато въртиш около Мон Блан, виждаш върха от различни места. Просто там е много красиво навсякъде. И има мармоти!

В България съм бягала из Родопите – състезанието Орехово минава през Чудните мостове. Там бягах със звънче в ръка, за да мога да вдигна шум, ако видя мечка… Срещала съм се с лисици също и най-страшното – овчарските кучета! Те са абсолютно неподатливи на команди и единственото, което правят, е да се зъбят и ръмжат. Знам за хора, които са се качвали от страх по дърветата и са чакали там някой да дойде и да отведе кучетата…

Снимка: Личен архив

Имала съм и страшни моменти, в които ме е било страх (по време на състезание) от гръмотевици или да не се загубя. В Сърбия например падна мъгла, което затрудняваше проследяването на маркировката, заваля порой, много ниски температури, а аз бях абсолютно сама, при това – полу-заклещена в някаква безумна хвойна.

Истината е,че съм супер страхлива. Като видя следи от мечка страшно се панирам. Страх ме е от коне, от крави… от змии… много. Вдига ми се адреналинът и се разтрепервам веднага. И от високо ме е страх! Стремя се да преодолявам страховете си, което ме прави по-силна и в живота.

Кога човек трябва да си даде реална сметка, че рисковете са по-големи и трябва да се откаже?

В началото, когато почвах, за мен това да се откажеш беше проява на слабост. Дума не можеше да става! Сега обаче гледам по друг начин на нещата. Най-тежката ми травма беше, когато паднах на глезена си и получих увреждания, но… не се отказах. Това беше в началото. Ако сега се случи, ще спра. Отказвала съм се, когато съм била в много тежко състояние заради обезводняване и недохранване. Сега вече, ако имам болежка, която променя походката, тичането – ще спра, защото това може да доведе до дългосрочни последствия.

Снимка: Личен архив

Какво ще кажете на момичетата и жените, които биха искали да тръгнат по вашия път и да правят същото?

Че първо това трябва да им доставя удоволствие. Имала съм дни, в които съм си казвала – сега не ми се ходи да тренирам. Обаче знам, че след това ще се почувствам по-добре. Няма значение с какво се занимаваш – то трябва да ти доставя удоволствие и да знаеш, че след това ще бъдеш щастлив.

Ето – аз, като отида в планината, това ме зарежда много. Чистият въздух, гледките… може да не се чувствам добре да тичам, но отивам поне на разходка. Сега… ако е 6 сутринта и навън вали дъжд, не излизам – не обичам да тичам в лошо време, въпреки че съм тичала в дъжд. Но ако има друга възможност, използвам нея.

Мъжът до вас подкрепя ли ви в това, което правите?

Хаха, в моя случай не само че ме подкрепя, а тича редом до мен. Последното му състезание беше преди дни – участва на ултрамаратон с дистанция 340 километра, които той взе за 112 часа, с около 2-3 часа ОПИТИ за сън. Аз, в компанията на една приятелка, обикаляхме по трасето с кола и се опитвахме да го мотивираме и вдъхнем сили по пунктовете, където можем да го видим. Носехме му дрехи, храна, нещо за пиене. Така че, ние семейно си тренираме и състезаваме. Него тази година просто не го изтегли лотарията за Монблан, иначе и там тичаме заедно.

Снимка: Личен архиl

Как бихте насърчили хората да обикнат повече планината? Ето я Витоша, на две крачки от нас, но като че ли много от нас не я използват по предназначение?

Бих посъветвала родителите да дават пример на децата – в днешно време децата, спрямо моето детство, водят много застоял начин на живот. Двигателната култура се гради от дете – тъй като, когато човек стане голям, психически трудно намира смисъл да се натоварва физически, ако няма този навик. Намира за много тежко дори и най-лекото усилие. Ето, затова дори и големите състезания и ултрамаратони организират по-малки стартове, така че и децата да се включат, заедно с родителите си. И говорим за наистина малки деца – около 5-6 годишни.

Как почивате?

Така, както другите хора тренират. Отивам в планината, без планове и графици. Гледам да не бързам, въпреки че съм много припряна и все искам да се случват повече неща, и да не изпусна нещо. Ходихме в Гърция наскоро за 3 дни… където се отчетох с кратко плажуване и в останалото време си взимах дозата планина, катерейки Олимп.

А как се храните, предвид факта, че тренирате всеки ден и тичате по над 10 км дневно?

Не съм пример за здравословно хранене – ям всичко, предимно въглехидрати, тъй като се натоварвам доста. Обичам пица, паста, суши, също и сладко – особено шоколад.

Като кондиционен треньор смятам, че една жена трябва да е преди всичко здрава и активна физически пред това да е определени (ниски) килограми и без сили, да изпада в крайни състояния от глад и да няма енергия.

Килограмите не са показателни и според мен повечето хора го осъзнават. Важното е да се чувстваш и да изглеждаш здрав.

Какво ви предстои и къде може човек да ви види и пипне на живо?

В планината 🙂 Освен това следващия уикенд отивам на състезание в Кападокия, което миналата година спечелих. В началото на другата година ще участвам и на ултрамаратона в Хонконг.