Жената, която мрази лятото

Август е. Плацикате ли се? Моля ви, отклонете вниманието си от щастливите, отпускарски дни, в които сте затънали, и обърнете внимание на едно клето същество, което не познава вашите радости, а е осъдено да се мъчи като грешен дявол, докато вие пеете и танцувате…

Слънцето грее, интернет е пълен с плажни снимки, потни чаши и лакирани крака в пясъка. Повечето от вас може би са на почивка и доволно се наливат с бира и коктейли под чадърите, надявайки се тази лятна вакханалия никога да не свърши.

Слънчевите лъчи ви обливат, дзверите се към синьото небе, тичате по басмена рокля след веселото си куче и ядете сладолед в захлас все едно октомври никога няма да дойде.

И навярно не ви хрумва, че нейде в сенките се крие едно същество – мрачно и зло, което диша тежко, от челото му капе вода и снимките ви с мента в ръка на плажа предизвикват у него само киселини.

Да. Това съм аз. Жената, която мрази лятото.

Мразя толкова много аспекти на лятото, че дори не знам откъде да започна, защото и без това ми е лошо и едвам дишам. Но нека започна с най-очевидното:

а подточка

Жегата – ах, проклетата жега. Вървя по улицата. Всъщност, „вървя“ е пресилено. Влача се като отчаян червей, на когото са казали, че му остават три часа и половина живот, а от мен се стича вода. Блузата ми е залепнала за кожата, кожата за целулита, целулитът за кокалите и всичко е просмукано с горещина.

Отгоре пече безмилостно и жули по нещастния ми череп, под който отдавна вече няма мозък, а клисава, глетава каша от нещо, което щеше да е картоф, ако можех да мисля поне колкото картоф.

Поглеждам краката си – изпръхнала, бледа кожа, възпалена от жегата, обсипана с червени петънца. Тук там по някой издайнически косъм. Стискам мишци, усещайки как водата тръгва надолу. Вадя мокри кърпи, дезодорант, сухи кърпи и се опитвам да огранича щетите.

Не се сетих да си донеса хавлиен пешкир и оцет, за да си наложа челото, но хей, лятото е пред мен – има достатъчно време да попълня тези липси.

Краката ми нямат педикюр, нито лак. Ясно си спомням, че през зимата това не беше проблем, но сега, ако искам да нахлузя сандали, рязко се оказвам единствената жена в София с неподдържан нокът, достоен за фетишистки сериал.

Оглеждам се, за да видя има ли други като мен. Наоколо няма почти никой, всички са на море, което ме навежда на мисълта за

б подточка (морето):

Сега всички ще възкликнете „Но, как е възможно да не обичаш морето? Има ли такъв безсърдечен, ужасен човек, който да не обича морето“?!

Ми, ето ме. Не звънете в полицията, моля ви. И без това ме е срам от този факт. Срам ме е повече, отколкото, ако не си миех зъбите, но ей на – морето не ме вълнува изобщо, но през лятото откровено не го понасям.

Някога, когато бях млада, глупава девойка, много се вълнувах от факта, че ще ходя на плаж. Скачах ентусиазирано, набутвах младото, гъвкаво тяло в банските и хуквах да се въртя като кренвирш на хавлията, като редовно се потапях в безбрежната морска шир, за да почернея по-бързо.

Но как ходех аз тогава на плаж? Ами ходех с празна глава и празна чанта – Слънцезащитни фактори? Шапки, очила? Ама, моля ви се! Единственото, от което ме беше страх, бяха мъртвите медузи.

20 години по-късно, уви, вече знаем за всички космически заплахи – състаряване, рак на кожата, слънчеви алергии, бактерии в пясъка, гъбички в морето и какво ли още не.

И все пак, това не е чак толкова страшно, колкото мисълта, че трябва да отида на плаж с три деца. Всички тези деца, които имат бански, кърпи за бърсане, кърпи за лежане, надуваеми играчки, пластмасови кофи. И ако си с деца, си трябва и чадър. И втори кат дрехи. И мокри кърпи, и надуваем басейн.

Дори не ми се мисли за времето, в което мъкнех и памперси, а детето ядеше кочан от царевица, намерен в пясъка, и си бъркаше в очите с пясъчен пръст, докато аз безутешно плачех до него просто така, превантивно, защото знаех, че и то ще се разреве всеки момент и ми се щеше да си поплача първа.

С годините, освен всички останали неща, които изгубиха очарованието си, се сдобих и с непоносимост да се мокря (освен в банята) и така, морските гмуркания, басейните, езерата, и всякакви водоеми, привлекателни за вас, за мен оставят единствено неприятното усещане, че всеки момент… ще се намокря, а това не бива да се допуска.

И въобще, как е възможно да намираш очарование в нещо, което накрая свършва по следния начин:

Часът е 17.00. Всички лежат на пясъка, оваляни в него. Децата са изгорели, въпреки усилията ви. Главата ви кънти от околните крясъци, лаенето на кучета и приказките на собствените ви деца. Даже ви е жал малко за съседите, които са имали нещастието да си разпънат вигвама до вас.

„Айде да си ходим“, казва отегчено мъжът ви. И вие се надигате. Нахлузвате лятна роба, започвате да сгъвате дрехи, да сменяте бански, да бутате неща в пликове, мъжът ви откопава чадъра. Някой крещи „Искам още маааалкоооооооо“, но вие сте твърди (или по-скоро изсъхнали от слънцето).

25 минути събирате усилно цирка, нахлузвате джапанка и се повличате към колата/квартирата/хотела/вилата, замаяни от насъбраната горещина, ментата, която сте изпили, и повтарянето на „не си слагай пясък в очите“.

Обратно в цивилизацията започва голямото поетапно къпане, придружено с кряскане „Махни си пясъка от краката“, мазане с мляко против изгаряне, а вие все още сте със същата лятна роба, потна и унила, защото то се знае – майката се къпе последна.

Сега, представете си, че всичко това се случва на човек, който не намира радост да плува като риба, да практикува джогинг рано сутрин на плажа, водното колело не осмисля живота ѝ, сърфът не е върховна цел за себеосъществяване. Не ви ли е жал за мен? Не, нали.

По-скоро си казвате „Ами, като не ѝ харесва на море, да ходи на село, на планина, където иска да ходи и да не ни занимава“.

в подточка

Лятото е сезонът, в който, ако се намираш на планина или на село, неминуемо падаш жертва или на жегата по скали и върхари, докато черепът ти експлодира, или на отвратителните милиони насекоми, които само чакат лятото, за да разгърнат вражеските си флангове и да ме нападнат отвсякъде.

Но хей, лято е! Какво значение имат ордите комари, които те изгризват до кокал и после се дереш до кръв през деня? Кой обръща внимание на мухите, които толкова харесват всичко, което притежаваш – пъпеша ти, динята, сандвича, лицето на възлюбления ти, собственото ти око.

А дори не искам да говоря за огромните скакалци, нощни пеперуди, богомолки и титанични, тлъсти бръмбари, кръстосващи избуялата природа с една единствена цел – да ми докажат, че съм една нелепа карикатура, която просто иска да се затвори някъде на тъмно, хладно и тихо и да бъде оставена на мира.

Знам, че вече съм ви изнервила до краен предел и не само сте ме сиктирдосали, ами сте си помислили „Като никъде не ѝ харесва на тази кикимора, да си седи в града и да си работи“.

Ами, да ви кажа, опитвам се, но то нищо друго освен мен не функционира – съдът е в отпуска, всички мениджъри на фирми са по плажовете и гонят мухите от бирата си и дори няма с кого да поработиш. Решиш да звъннеш на някого да свършите нещо – той ти каже, че е на Тасос.

Но аз знам, че рано или късно всички ще се върнат у дома, температурите ще паднат, мухите ще заспят, снимките от плажовете ще изчезнат, а аз щастливо ще търча по тротоарите, ще подритвам есенни листа и ще планирам почивката си.

Защото нямате представа колко е красиво морето през октомври, докато седите в някой ресторант и загърнати в мек пуловер, отпивате от червеното вино.

Обещавам да кача снимка на крака си с вълнен чорап на фона на залязващото слънце.

Post Views: 23,565