Да ви призная, обожавам сватбите. Откак съм се родила, всеки път, като ме поканят на сватба, и си умирам от кеф. Идва ми невероятно настроение, пия, пея, излагам се и въобще не си поплювам, та когато ме поканиха на сватба във Вевчани, направо щях да припадна от щастие.
То не само че беше сватбата на двама прекрасни приятели (а няма сватба в моя живот, която бих пропуснала), ами се случваше в изключително интересно място, където не бях стъпвала и обещаваше да е нещо различно.
Вевчани, ако не знаете и си нямате понятие от история и география, е село в Македония, съвсем близо до Охрид. Известно е с бунтовния характер на жителите си, които дръзват да организират социални протести още по времето на Югославия, но това е само една от любопитните подробности.
Друга такава е, че е едно от трите села в околията, в които се говори на специфичен диалект, обявен за най-западния български говор. Но Вевчани изобщо не е обикновено село. Хората, които произхождат от него, се гордеят изключително много с произхода си, а вевчанските девойки и жени са известни в цяла Македония с, да го кажем, опърничавия си характер.
Какво по-подходящо място за мен?
Та натоварихме се с мъжа ми на колата и хайде, бегом до Македония. Попътувахме едно 7-8 часа със спиранията, позагубихме се веднъж, дори видяхме табелка „Душегубница“, където вероятно ни чакаха да си ни вземат и да не ни пуснат никога повече, но накрая се добрахме до заветната дестинация.
Вевчани не е просто село. Както жителите му самите го определят през 2002 година, то всъщност си е „Независима република Вевчани“, със собствена валута и паспорти. Вие не се напъвайте да си обменяте от валутата им – вевчанци са широко скроени хора. И денари ще вземат, и евро – каквото имате.
Още с пристигането се настанихме в „Пупина кука“ – едно абсолютно прекрасно място. Къща, построена през 1850 година и превърната в прекрасен малък етно-хотел с механа. Домакините Васил и Елка бяха изключителни (каквото и да кажа за тях ще бъде малко, но ще разкажа по-нататък). Самата къща има една стая-музей, в която можете да се запознаете с историята на човека, чието име носи къщата.
Трябва да призная, че като се запознахме, бях решила, че домакините са едни съвсем обикновени хора, които се занимават със селски туризъм и освен да ти направят кафе и плескавица, надали биха могли да направят присъствието ти по-запомнящо се.
Каква грешка! Васил се оказа един от стожерите на културното и историческото развитие на Вевчани. Благодарение на неговото кметуване, Вевчани е усвоило редица европейски фондове, които са превърнали селото в прекрасно място за отдих и посещение.
Ако видите настилката в селото, ще се потресете от изключителното качество. Можете да обикаляте месеци наред като хеликоптер с бебешката си количка и няма да видите или усетите и най-малката неравност!
В рамките на самото село има една великолепна забележителност – прочутите Вевчански извори, които са обгрижени по великолепен начин – чисти и равни каменни алеи се вият покрай разклоненията на изворите. Дървени пейки и беседки са разположени в миниатюрни райски кътчета, а нощем цялата тази красота е осветена от дискретната светлина на лампи, някои от които разположени в самата вода. Това, комбинирано с шума на изворите, ви гарантира най-прекрасната разходка, кято сте имали от години.
Изобщо, Вевчани е село на извори, чешми, реки, потоци, канали. Отвсякъде препускат реки, църцорят поточета, бликат вади и всичко е положено внимателно и естетично между тротоари, под мостове, върху камъни и алпинеуми, за радост на ухото и окото.
И знаете ли какво още има? Светулки! Хиляди от тях са си дали среща във Вевчани и чакат да идете и да ги видите…
Но да се върнем на сватбата. Вече бяхме във Вевчани и, за наша горест, не бяхме успели да си уредим традиционни носии, с които да се явим на сватбата, както повелява традицията. Тук Елка се намеси – тази корава жена – вълшебница (и служител на Вътрешно министерство с минало, с което може да се гордее всяка феминистка) и каза:
„Ама така кажете, бе!“.
На другия ден носиите бяха налице, заедно с мекици за закуска (мням). Две ръчно изработени носии, състоящи се от няколко части. Семейни реликви, които струват хиляди левове, за нас – обикновените туристки.
Елка доведе една своя приятелка да ни облекат, защото това чудо не се облича ей така. Това да не са ви къси панталони? И започнаха да ни обличат, да ни пристягат, да ни гласят – като истински невести.
Толкова беше вълнуващо, че с моята приятелка Марта не можехме да се успокоим от радост. Накрая нагласени, направени и прекрасни ни изпроводиха с ръчно шита торба и с питка, инструктираха ни на кого да я дадем по обичай и ни казаха, че сме прекрасни. Прекрасните всъщност бяха те, разбира се.
А сватбата започна в 12 на обяд и е свършила Бог знае кога (ние издържахме до полунощ). Всъщност, традиционните вевчански сватби траят минимум 3 дни, през които има десетки обичаи и салтанати, които се спазват и изпълняват, различни оркестри, музичари и тъпанджии, които идват, свирят с часове и си отиват, само за да бъдат заменени от следващите, което се случва и с многобройните гости – роднини, близки, приятели, познати от близо и далеч в определения ред пристигат, поздравяват младоженците и сватовете, празнуват с тях и си отиват в един неспирен празничен карнавал.
Ако сватбата е в самото село, по традиция всички присъстващи жени са в народни носии, които се различават по тънки, недоловими на пръв поглед нюанси в украсата, натоварени с важни символики. Понякога и част от мъжете са в носии, или като минимум – музикантите. Атмосферата е като преди 100… или като преди 1000 години, чувството е вълшебно!
Аз, да ви кажа, играх хорà доста, понаучих нови стъпки, нагледах се на красивата булка и на някои от обичаите, като например шествие на гостите от сватбата из селото, предвождани от кума, който вееше знамето на Православната църква, както и бръсненето на младоженеца с брадва, което на моменти си изглеждаше страшничко.
Сватбата на нашите приятели не беше съвсем традиционна, защото булката беше от друг град, но докато бях там, поразпитах за обичаите и ми разказаха за този:
след поредица пазарлъци, в които младоженецът трябва да пълни обувки с пари, докато обувката се напълни, роднините на булката я взимат на ръце и я оставят на средата на пътя, откъдето пък я взимат роднините на младоженеца и я отнасят към него.
Аз доста се зарадвах, че на моята сватба не е бил приложен тоя обичай, защото каквато съм кисела и опърничава, нищо чудно да си ме оставят да вися на пътя, докато накрая дойде някое куче да ме ухапе… Накратко, беше ми толкова интересно да чуя подробности за сватбите в тоя регион, че ако някога пак ме поканят, ще запаля колата и съм там на секундата!
След ритуала все пак се преоблякохме в цивилни дрехи и купонът се премести в близкия град Струга, досами брега на прочутото Охридско езеро. Ядохме, пихме, аз пак танцувах хорá, видях и чух прословутите дебърски тъпанари (това не са някакви хора, прословути с тъпотата си, а тъпанджии, които си заслужава човек да види и чуе поне веднъж в живота) и се повеселихме от сърце.
На другия ден трябваше да си тръгваме от този земен рай, но ако имате възможност и сте наблизо, идете до „Пупина Кука“, починете за една вечер и предайте много поздрави на Елка, Васил и цяло Вевчани!
А ако леко бърчите нос, като чуете думата „село“, не се притеснявайте – във Вевчани има много магазини, кръчми, банкомат, бръснарница, църква, прекрасни хора, амфитеатър (макар и мъничък) и огромен, страхотен ресторант, наречен Вия Игнация, в който освен всичко друго, се провеждат и художествени пленери.
На връщане решихме да минем през националния парк Маврово, за да видим Бигорския манастир. Да си призная честно, не бях виждала толкова великолепен манастир, може би ако не броим Рилския. Разположен на изумително място, това е може би най-поддържаното място, на което ми е стъпвал кракът.
Всяка дървения, всеки камък, всяка изключителна чешма бяха обгрижени до блясък и изглеждаха като току-що направени. Църквата в самия манастир е със забележителни дърворезби, от които ти спира дъхът, както и абсолютно фантастични полилеи, на които нямаше лампи, а само истински свещи!
Бих посъветвала всеки, който има възможност, да посети това фантастично бижу. Имайте предвид, че можете да останете да спите в самия манастир, и а към него има още една екстра. Точно в подножието му, на 100 метра, се намира великолепният ресторант „Кука на мияците“.
Изобщо нямам представа как подобно архитектурно великолепие съществува на този път и е построено и отворено само преди половин година, но ако идете в Македония, би било престъпление да не хапнете там. Кухнята, обслужването, вината, самото място – нямам думи. Единствената забележка, която бих отправила към всички, ама всички заведения в Македония – моля ви, спрете да ползвате бланширани картофи! Ползвайте истински, не е толкова трудно! Останалото, обаче, е без забележка. Нито една!
А имайте предвид, че аз принципно не съм очарована от нивото на македонската кухня. Но в „Куката на мияците“ само кимах и гълтах парчета пъстърва…
Накрая се прибрахме в България след обичайно изгубване и обичайния диалог –
Аз: „Хайде да питаме някого накъде е пътят…“
Той: „Е, какво ще питаме!!“
Напрежение, лек скандал, питане и ето я българската граница! Просто така и не разбрах какво е това, което кара мъжете да НЕ ИСКАТ да питат за пътя. Кое ги възпира? Далакът ли ги заболява? Краката ли им окъсяват? Или боговете на ориентирането им се присмиват от небето… но Красимира така добре го е обяснила в предишния си пътепис, че няма нужда да разсъждавам повече.
Всичко финишира в ресторант „Багри“ в София, където успях да науча що е то ресторант със сезонна кухня. Приготвят ти само това, което в момента расте и живее, отгледано в най-качествени ферми на нашата държава.
Раздразнено попитах защо няма домати (аз принципно без домати ще умра на 4-тия ден от съществуването си и ставам много неприятна) и ми беше любезно обяснено, че домати ОЩЕ НЯМА, а тези, които си купуваме, са отгледани или другаде, или не по естествен начин. Та си млъкнах и си задъвках краставицата. Хапнахме агнешко, грах, приготвен по 6 различни начина, фантастичен десерт и си тръгнахме с обещание да се върнем за пържени тиквички.
Ако съм оставила у вас впечатление, че много съм яла и съм се веселила – правилно е впечатлението. Идете на всички места, които скромната ви списвачка посети тия дни и споделете положителните си впечатления – няма как да не са положителни!
Още от Пътешествия
Стигнахме ли вече?
Здравейте, уморени, изнервени и още по-заети майки и бащи от всички краища на родината! Лежите ли в несвяст, едва добрали …
Завръщане в лятото – как да вземете най-доброто от фестивала в Жеравна
Здравейте, приключенци! Вероятно сте ударили пауза на пътешествията и унило работите ден след ден с взор, обърнат към следващата почивка …
По пътя на малиновото вино – един ден в хижа Тръстеная
Тази история е само малка част от изключително забавния и полезен пътеводител "Стигнахме ли вече?", пълен с чудни дестинации, …
