Доля Гавански – за филма "18% сиво", за ролите си на Уест Енд и за незабравимите лета във Варна

Тази жена има изключителна биография и си признаваме, че леко си посипваме главата със сол, защото не сме чували за нея досега. Тя играе в страхотни постановки на Уест Енд (лондонския Бродуей) с изключителни актьори, режисьори и драматурзи. Снима по целия свят – има роля във филм на Анджелина Джоли, която Джоли създава специално за нея. И е наполовина българка (другата ѝ половина по съвместимост е черногорска, а цялото е направо супер! Запознахме се с нейната работа с излизането на филма на Виктор Чучков – 18% сиво, и искрено се надяваме да имаме поводи да чуваме за нея все по-често. Днес в „Жените могат всичко“ ви представяме великолепната актриса с български корени Доля Гавански.

– Доля, толкова сме впечатлени от биографията ви, че се чудим откъде да започнем с въпросите. Ще питаме наред, пък ако станем малко досадни, простете. Започваме с повода за нашата среща – филма на Виктор Чучков-син по романа на Захари Карабашлиев 18% сиво. Кажете ни как стигна до вас поканата за ролята и какво беше първото ви впечатление, след като се запознахте с героинята си Стела?
– Прочетох сценария, темите ме докоснаха, следваха пробни снимки с Руши. Ролята на Стела много ми хареса. Смятах, че мога интересно да развия този образ. Някои неща в моя живот се преплитаха в Стела – не само факта, че аз отдавна живея в Лондон, но и определени предизвикателства на героинята ми.

– Екипът на филма е интернационален и много интересен, пълен със страхотни професионалисти. Издайте малко от работния процес, какво се случваше на снимачната площадка, как се работи с имена като Виктор Чучков и Руши Видинлиев?
– С Руши много добре се разбирахме. Репетирахме, изграждахме героите, помагахме си. С Виктор също. Той има един специален усет към визуалното, актьорите, музиката, въобще нещата, които иска да постигне, и създава една творческа атмосфера на снимачната площадка, въпреки че графикът беше много натоварен и нямахме много време за безброй дубли на всеки кадър. С повечето английски актьори бях работила и преди и много се радвам, че имах възможност да събера тези мои два свята.

Виктор Чучков, Руши Видинлиев, Доля Гавански

– Разбрахме, че сте част от работата по филма не само в качеството ви на актриса, а и като съсценарист заедно с Хилари Нориш. Какво ви провокира да се включите в проекта и по този начин?
– Всичко започна със Стела. Желаех да създам една съвременна истинска жена, което беше важно за образа на Зак, и исках да сме точни към английската реалност. Имаше опасност Стела да е някаква визия, по която един мъж тъгува и фотографира. Aнглийският диалог имаше нужда да се редактира и определени теми и герои да се развият. Tака предложих Хилари Нориш, великолепен британски редактор и сценарист. Следваха срещи, безсънни нощи и многобройни телефонни разговори между Хилари, Виктор и мен. Целият процес беше много специален.

– Какъв филм е 18% сиво? За кого е историята, която разказва?
– Мисля, че филмът може да докосне хора от различни поколения и от различни държави. Това е една история за съвременен търсещ човек, за променливите взаимоотношения между двата пола, за любов, загуба, порастване, надежди, за това къде е нашият дом, какво е нашият дом, за България, Англия и Европа. В същото време филмът е пълен с хумор.

– А какво беше най-голямото ви предизвикателство по време на снимките в ролята на Стела?
– За първи път играех на български език. Израснах в Белград – баща ми е черногорец, а майка ми е българка – и там ходех едновремено в обикновено и в музикално училище, а тинейджърските години прекарах в Русия, където майка ми работеше.

– Може ли един малко по-личен въпрос, свързан с отношенията между героите във филма? Как виждате живота на съвременната жена, която се опитва да постигне нещо за себе си, но нейният партньор все още я възприема за емоционална патерица? Признаваме, че разпознахме много наши познати и приятели в двата образа.
– Радвам се, че така го усетихте. Мисля, че много жени имат подобен проблем и ще разберат моята героиня Стела. Може би това е случайност, но и от моя опит с познати от различни култури, които идват да живеят в Лондон, мога да каже, че мъжете по-често недоволстват. Мисля, че е свързано с мъжкото его или пък с традиционното очакване от мъжа да успее. А Лондон е скъп и пълен с конкуренция, не е лесно се утвърдиш и да успееш. Мисля, че някои мъже ще съжаляват Зак, но по принцип е време да се порасне и да се градят отношенията на друга основа. Kаква е съвременната жена е труден въпрос… Според мен не можем да бъдем във всичко перфектни, но затова можем да градираме важните за нас неща.

– Кога ви е било най-трудно в работата като актриса?
– В тази работа един ден можеш да си звезда на Бродуей, а в друг изведнъж – тишина, не знаеш какво те чака нататък. И това понякога е трудно. В първите години в Англия ми беше важно да се развия като драматична актриса, имах като основа руската и английската школа едновремено, но все пак бях чужденка в Лондон и началото беше доста трудно.

Работих много върху езика, исках да играя колкото се може повече класически роли в театъра, а не да вляза в клишетата на роли за чужденки. Вярвах, че имам много още какво да науча, особено с пиесите на Шекспир, които разширяват и развиват актьорския диапазон, вкуса и мисълта. В един период изиграх героини от гръцката трагедия: Андромаха, Елена от Троя, Клитемнестра, Артемида, Афродита. Започнах да участвам в постановки на Уест Енд и в пиеси на прекрасни съвременни автори като сър Том Стопард, Карил Чърчил, Дайвид Крейг.

Едно от хубавите преживявания беше работата ми с режисьора Майкъл Уинтърботъм и актьорите Стив Кугън и Роб Брайдън във филма Пътуването. Сценария, който получихме, имаше само основна драматургична линия и ние импровизирахме целия текст. Майкъл Уинтърботъм обича да снима всичко около актьорите си с малък снимачен екип, а Стийв и Роб са гиганти на британската комедия – мозъка и въображението им работи много бързо и с тях беше огромно удоволствие да се работи.

– Действително сте работили с изключителни имена в киното и театъра. Разбрахме, че Анджелина Джоли например е написала специална роля за вас в последния си филм. Как става това? Как премина кастингът?
– По време на кастинга не се знаеше кой е режисьорът, нито пък намактьорите беше даден целия сценарий. Не знам с какво я впечатлих, когато наближиха снимките аз вече бях бременна в 5-ия месец и тя написа малка роля за мен. В моята актьорска работа това не е значителна роля, но познанството с Анджелина и възможността да я видя как работи като режисьор, разбира се, беше много вдъхновяващо.

– Какво харесвате в работата на театралната сцена? Как се променя актьорът, когато е на сцена в сравнение с работата му за екрана например?
– Театърът е живо изкуство, има нещо много специално в този обмен на енергия между актьора и публиката и как играта се развива през този контакт. С пиесата Damascus (Дамаск) с режисурата на Филип Хауърд, в която играх с Юън Бремнер, освен в Лондон, играхме един месец в центъра на Ню Йорк и имахме невероятни турнета в Москва, Торонто и Близкия изток, точно преди проблемите там. Бях на сцената непрекъснато. Играех пианистка, типаж на гръцка богиня, която всичко вижда и знае, често се обръщах и директно към публиката.

В Damascus се чувстваше, че всяка дума има огромно значение, публиката търсеше подтекста. В Кайро бяхме огромен хит и публиката възприемаше хумора прекрасно, а в Рамала, Палестина, се разви полемика за британските отношения към този район.

Киното си има друг чар. Театърът изисква определена техника с тялото и гласа, докато киното е по-минималистично, по-интимно в изграждането на герои. Тази интимност дава възможност да се навлезе в образите по друг начин, а и ако нещо не става, може да се повтори. Oбразът често се гради не по пътя, по който върви героят на екрана, а в зависимост от графика на снимане на определени сцени. И тази игра между развитието на героя и това какво се открива по време на снимки, също е значителна.

– Ще ни разкажете ли малко и за работата ви като продуцент в компанията ви Thea Films? Над какви проекти работите? Как се разбива клишето, че продуцентската работа е едва ли не резервирана само за мъжете в бранша?
– Интересно е, че при големите холивудски филми, по-рядко се срещат жени режисьори и сценаристи, отколкото жени продуценти. Тези професии не са лесни, истинското писане, както и режисурата, изискват да изхвърлиш цялото ежедневие от главата си – нужен е фокус. Също така да си режисьор е като да си един вид лидер на голяма армия от хора. Разбира се, зависи от обстоятелствата, но мисля че на повечето жени, особено когато са майки, този баланс между семейство и такава работа е доста труден.

В последно време ме увличат документални филми. Скоро завърших филм и като режисьор – Женски ден – където се срещам с невероятни жени от различни професии, години, интереси. Например носителка на Нобелова награда, ветеранка от войната, феминистка десидент… Филмът имаше премиера на Московския кинофестивал, скоро ще имаме киноразпространение в Русия и Англия, а през март ще имате възможност да го видите на София Филм Фест.

– Чакаме го с нетърпение! Споменахте България, ще ни кажете ли какво носите от нея със себе си? Имате ли си любима “българска” черта, така да се каже?
– Нося черти от семейството си, от възпитанието си. Майка ми Антонина беше многократна шампионка по шах на България, винаги работеше и беше независима. Тя ме зарази с непоправим оптимизъм и смелост. За нея беше много важно да ми покаже света, най-вече за да имам възможност да сравнявам и избера своя път.

Когато бях малка много време прекарвах във Варна с моите любими баба Доля и дядо Георги. Дълбоко съм свързана с морето. Дядо ми имаше особен интерес към мореплаването, към историята и въобще към големите общочовешки въпроси. Доля държеше на дисциплината и ме възпитаваше на трудолюбие, може би защото беше завършила немско училище. Тя разбуди въображението и любовта ми към изкуството, към книгата. По време на дългите ни разходки в Морската градина рецитираше стихове за морето от любимия ѝ Иван Вазов. Може би затова нося в себе си един непоправим романтизъм.

– Можем ли да очакваме да Ви виждаме по-често на българска сцена/екран след работата ви по 18% сиво?
– С добър сценарий и екип, разбира се.

Post Views: 1 624