Диалози с 4-годишно

Когато родим бебе и влезем в центрофугата на храненето, кърменето, къпането и приспиването, дори не можем да си представим, че ще дойде благ момент от живота ни, в който няма да се занимаваме с насрани бодита, окомплектоване на два милиарда чифта микроскопични чорапи и пасиране на пащърнак.

Буквално няма сила на света, която да ни накара да повярваме, че след няма и 3 години ще можем да водим сравнително разумен разговор с опикания вързоп в кошарата и че този разговор НЯМА да се състои от мучане, грухтене и лигавене. Защото, съгласете се – няма как да вярваш в бъдещето, когато изкараш 1 година в отглеждане на нещо, което 3 месеца пищи, хълца и се оригва със затворени очи, след това още три месеца прави същото, НО С ОТВОРЕНИ ОЧИ, и накрая инвестира още 12 месеца в това да си яде краката и да отделя по два литра слюнка на ден.

Вгледана, горката, денонощно в същите тези крака и слюнки, майката неминуемо се вдетинява, започва и тя да грухти, и да издава нечленоразделни звуци, а към втората година някои от по-емоционалните от нас също започват да си гризат пръстите на краката, да сочат полилея с неподправена почуда и да викат на приятелките си, с които са излезли на разходка – ВИЖ, САМОЛЕТЧЕ!!!

Но природата е низ от чудеса и както ни е дала мазолите и чесъна, така ни е дала и неврологичното развитие на човека и ето така, от един полукоординиран картоф, който умее единствено да плюе, пищи и да рисува с маркер по паркета, детето се събужда един ден и… ПРОГОВАРЯ.

Представяте ли си това какъв еволюционен скок е?

Довчера плюло моркови, лазило по корем и бъркало в шкафовете, за да се пореже на възможно най-острото нещо в тях, днес детето става и започва да произнася думи!

Проговаря разумно, с логически издържани изречения и, трябва да признем – с едно отчетливо и настойчиво желание да повтаря едно и също нещо по 66 последователни пъти.

Но ние сме щастливи – о, колко само сме щастливи! Нали всички сме щастливи??

Щастливи сме, разбира се, първо – защото вече не ни се налага да мучим, да сочим всяко куче по улицата и да крещим като алтави КАКВО Е ТОВА, МАМЕ, БАУ-БАУ ЛИ?

Детето вече самичко тича напред, вижда кучето и започва да повтаря (например): ВИЖ КУЧЕ ВИЖ КУЧЕ ВИЖ КАКВО КУЧЕ МАМО МАМО МАМО ВИЖ ТОВА КУЧЕ КАКВО МУ ВИСИ ОТ КОРЕМА МАМО ТОВА КАКВО Е ДЕТО МУ ВИСИ ОТ КОРЕМА??

И второ – щастливи сме, защото вече си имаме компания. Имаме си събеседник, при това готов да обсжда най-разнообразни неща, като буболечки, слънцето, краставицата, мустаците на тюлените и много, много други свръхинтересни теми – е, да, не е като да обсъждаш интегрални уравнения или Брекзит, но пък то и от толкова обсъждане на Брекзит видяхте ли какво стана? Нищо не стана. Много по-добре си е да обсъждаме тюлените.

И понеже този момент на сладки разговори с децата бързо-бързо отминава, и докато се усетим, въпросните вече имат пъпки, говорят бързо и неразбираемо и ти тряскат вратата под носа, редно е да увековечим някои от най-големите бисери, които нашите отрочета раждат.

Ето, аз сега ви предлагам избрана селекция от диалозите с 4-годишния ми син и призовавам и вас да отворите тефтерите, и да ни пратите съкровените спомени от разговорите с детето или децата, за да се посмеем от сърце на ваш гръб. Все пак и ние душа носим!

Вечер. Питам го:

Днес какво правихте в детската?

Амииииии, имахме инглицки!

И какво учихте по инглицки? (откак учи английски в детската, задавам този въпрос – тоест, от 6 месеца)

Амииии, Джак енд Сю още не са дошли!! (откак учи английски, получавам само този отговор, а джакендсю са едни плюшени мечки, които, по негови твърдения още спели зимен сън, въпреки моите агрументирани забележки, че кестените вече са цъфнали)

Аз не те питам дошли ли са Джак енд Сю, а какво учихте!

Амииии …. Песничка за ябълка и бисквити!

Ъъъъ…. И какво се пее в тая песничка??

Амииии…. Как е бисквитка на инглицки??

Куки.

Да, куки!

Е, и какво се пее в песничката, де??

Амииии…. КУКИ КУКИ КУКИ!

Той:

Виж какви малки гърдички имам!

Ами… да, малки са.

Нали като порасна ще имам големи?

Ами, да, ще имаш, като на тати. Не като моите, те са женски.

Да! И са дълги!

Сутрин.

–МАМО, УМРЯ ЛИ?

– Ъъъ… не…. ВСЕ ОЩЕ!! Защо да съм умряла??!

– Ми щото лежиш със затворени очи и не мърдаш (feeling Георги Димитров)

– Еми, като спра и да дишам – тогава.

– А, ДОБРЕ. ТОГАВА ИСКАМ „ДЯДО ВАДИ РЯПА“.

^%$£“““^^ (feeling умряла)

Минаваме покрай човек без ръце. На забавен каданс виждам какво се задава като въпрос и преди да успея да реагирам по улицата (и най-вече пред човека) вече се носи звънък глас:

МАМО, ВИЖ, ТОЗИ ЧОВЕК НЯМА РЪЦЕ. ЗАЩО НЯМА РЪЦЕ??

ШШШШТТТ, стига си крещял!! Може така да се е родил, може и да се е случило нещо, някаква злополука, не знам, не крещи така.

…. ИЛИ НЯКОЙ МУ ГИ Е СКЪСАЛ??

&&&&$$!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Айде да играем на животни. Кажи едно животно с Е.

КАТЕРИЦА!!

Посред нощ. Той:

Мамооо, МАМООООО!!! Носът ми се ЗАПАЛИ!!

Аз: ??!&&?? Какво??

Той: Ъъъ… Носът ми се ЗАГАСИ!!!

Аз, вече оцъклена: ###$$??? Какво ти е, бе, дете??

Той: Ъъъъ….

Аз (с надежда): ЗАПУШИ ЛИ СЕ?

Той (с облекчение): ДА!!!

Малък коледен разговор с детето, на излизане от аптеката, където отиваме за шести път, за да напазаруваме средства, облекчаващи симптомите на очевидния телесен разпад вследствие на великолепен вирус.

Мамо, искам и на мен нещо да ми купиш!!

Какво да ти купя, това е аптека, не сладкарница!

Искам близалка!

Имаш такива вкъщи, ще ти дам, айде тръгвай.

Добре, тогава искам сок!

Да, добре, АЙДЕ ИЗЛЕЗ ВЕЧЕ!! Изчезвай! (груба грешка)

ЗАЩО МИ КАЗВАШ ДА ИЗЧЕЗВАМ?

Извинявай, просто исках накратко да кажа да затвориш вратата и да слезеш по стълбите, и да тръгнем към магазина НАЙ-НАКРАЯ.

Защо ми каза да изчезвам? Къде да изчезна? Да отида някъде в гората да спя на студено и тъмно? (малко е зациклил на Хензел и Гретел от няколко седмици)

Не, бе, как в гората. Никога няма да те оставя в никаква гора. И въобще кой си оставя децата в гората??

Нали няма да ме оставиш на лоша вещица?

Не, никога. И на добра няма да те оставя.

(Мълчание, мисъл).

А на вълк?

На вълк със сигурност няма да те оставя, бъди спокоен.

Мълчание.

Мамо, А ТИ ЩЕ УМРЕШ ЛИ НА НЕБЕТО?

Емииииии…. Като гледам как вървят нещата с вируса, може и на улицата да умра, но предвидливо не му го казвам, за да си спестя обясненията след това.

Да, ще умра, но се надявам да не е скоро (АКО Е УДОБНО!)

А баба и дядо също ли ще умрат? Те вече са стари.

Да, бе, всички ще умрем. ВСИЧКИ.

Като кучето на баба, дето е звездичка на небето ли??

Да, точно като кучето на баба ти.

Мълчание.

А ти оня ден видя ли Дядо Коледа?

Амиии… Видях го как тича към горния етаж. Той е много бърз и никой не го вижда.

А как е толкова бърз и силен? Сигурно яде много. Сигурно ЯДЕ КИТ.

Сто процента яде кит, от мен да знаеш.

Да. Сигурно има огромна уста и гълта целия кит с костите.

Еми да. Не като тебе, да не можеш един кит да глътнеш.

Или ако няма кит, поне сом.

Да. Ако не е кит, най-вероятно яде сом, убедена съм.

Мълчание.

Мамо, искам малини!

И т.н., и т.н

Мамо, може ли да си хванем кит И ДА ГО ОПЪРЖИМ?

Аз: Hold my beer и подай тигана…

Вечер. Четем „Грозното патенце“. Преди това през деня съм му казала, че не искам да го нося навън на ръце, защото раницата много ми тежи и нямам повече сили. Вечерта по време на приказката стигаме до момента, в който майката патка гони грозното пате от двора, казва му, че не го иска и то трябва да си ходи.

Мълчание и мисъл.

ЗАЩО НЕ ГО ИСКА?? ЗАЩОТО Ѝ Е МНОГО ТЕЖКА РАНИЦАТА ЛИ??

Караме из града в час-пик. Изнервила съм се до краен предел и в един момент започвам да крещя по другите шофьори – ЕЙ, МАЛОУМНИЦИ!!!

Детето: Какво каза? Малоумници? Ей, МАЛОУМНИЦИ!!!

Аз: (мисля усърдно коя дума прилича на “малоумник”, но не е): Не, не съм казала малоумници, казах… МАЙМУНЯЦИ. Не си чул добре.

Той: Ааа, маймуняци. ЕЙ, МАЙМУНЯЦИ!!!!!

Аз: ……

МАМО, ТИ КРОКОДИЛ ЛИ СИ??

Ходя по тениска без сутиен вкъщи. Навеждам се да взема нещо от земята и той се озовава пред мен, поглежда към деколтето ми, и казва:

МАМО, ТОВА ГЪРЛОТО ТИ ЛИ Е?