Ето ги, уважаеми дами и господа, скъпи родители, 2-3 годишните на вашите екрани! Този ужасен, стресиращ за цялото семейство и половината квартал период, в който всичко е някакъв малък ад. За своя път през него ни споделя Ани Стоицев, която иска да каже на всички майки, минаващи през същото, че не са провал и че децата им не са чудовища.
Случвало се е на всеки. Или лично на него, или е ставал свидетел. Майка, която гледа безсилно, вбесено, отчаяно, готова да избухне, и дете, легнало на земята, в най-добрия случай далеч от някоя локва и хорските очи, гърчещо се, ритащо и очевидно неконтролируемо.
“Няма да се случи на мен”, казват си тези, на които все още не им се е случило, подминавайки с една доза високомерие, една – облекчение, че не се случва именно на тях в този момент. Без желание да помогнат, без капка съжаление за майката. Само с тих упрек. Тя е лоша майка, а детето и е невъзпитано.
Аз съм тази майка и детето ми е това дете. Почти всеки ден откакто стана на година и половина. Имаме и добри периоди. Месеци наред детето ми е кротко, спокойно ме държи за ръка, когато излизаме навън, и успявам да туширам потенциално опасните ситуации с много изобретателност, говорене, забаламосване и железни нерви.
Но има и периоди, които ме карат да се съмнявам в способността си да родителствам, в годността ми на майка и възпитател и най-вече в чисто човешките измерения на отглеждането и създаването на малки хора.
Понякога нервите ми не издържат и това си личи. Понякога викам повече, отколкото трябва, а след това съжалявам моментално, след като видя широко отворените пълни със сълзи детски очи, които ме гледат неразбиращо и изплашено. Понякога имам нужда да чуя, че не съм сама в това.
Ако и някой друг има нужда от подкрепа и уверение, ето го: НЕ СИ ЛОША МАЙКА И ДЕТЕТО ТИ НЕ Е НЕВЪЗПИТАНО! Просто преминава през ужасния период, през който в една или друга степен се намират всички 2-3 годишни. Дори тези, чиито майки са се заричали, че няма да позволят детето им да легне на земята в магазина или да тропа с крак.
Случва се дори на онези майки, които прекарват дните си, измисляйки и прилагайки Монтесори методи и занимания. Дори онези, които имат железни нерви, зверско търпение и са способни с поглед да дресират цяла армия мъже. Дори на тях им се опират двегодишните.
Като майка на едно прекрасно, будно и своенравно същество, представител на гореописаният вид, очакваща съвсем скоро попълнение в редиците, често получавам неодобрителни погледи, непоискани съвети от приятели или непознати и дори неодобрението и съжалението на част от близките си хора.
Майки на бебета, които все още са далеч от тази вълна, убедено клатят глава и твърдят, че по-труден от бебешкия период няма и само да стане голямо детето им, такива неща няма да им се случват, защото те са чели в една книга или някой им е казал, че като му обясниш (на детето), то ще те разбере, ако не – ще го накажеш и така три пъти и проблемът е решен.
Непознати цъкат с език, подминавайки ме на улицата, докато мъкна като чувал с картофи ритащата си изпаднала в истерия наследница, едва носеща освен нея и осеммесечния си бременен корем.
“С едно не може да се оправи, второ тръгнала да ражда”, достига до ушите ми, но подминавам, защото не ми се влиза в затвора на този етап от живота ми.
Истината е, че през по-голямата част от времето тези неща не достигат до мен, не позволявам да ме разклатят. Защото знам колко важно е детето ми да премине през този период. Защото знам, че аз нямам вина и че правя всичко по силите си да се справя. Но въпреки това (особено в последно време, вероятно заради хомоните и наближаващото раждане), понякога се чувствам безсилна, тъжна и победена.
Най-вече изморена да очертавам граници – там, където детското въображение и вродено свободолюбие не познават такива; изтощена да обяснявам и да се оправдавам пред хора, които нямат ни най-малка представа какво е да се възпитава човече с характер; повалена от дългите дни и тежестта на крехкото детско телце, което успява да ме остави без дъх, докато го нося далеч от хорските погледи.
В действителност, тя е прекрасно дете, което не знае, ама изобщо, какво го чака в най-скоро време. Дете, което в този момент учи какво е АЗ, какво е ТИ, какво е НИЕ. Какво може и какво не – и най-вече да споделя и да взема решения за себе си.
Мъчно ми е да я гледам как се бори сама с незрялата си нервна система и непознатите емоции, чувствам се горда, когато успява да разграничи правилното от грешното и когато с малките си ръчички изтрива сълзите ми, осъзнала, че мама е разстроена заради поведението ѝ. И това е окей. Нейна задача е да поставя нервите ми пред изпитание, нейно право е да опознава света и механизмите, по които работи. Това не я прави лошо и невъзпитано дете и в никакъв случай не превръща мен в лоша майка.
Ще дойде ден, в който ще се гордея още повече с нея. Дотогава ще преглъщам трудните моменти.
Може би ще харесате
Още от Животът с деца
Мислех, че дъщеря ми е злояда. А всъщност има хранително разстройство
Това е личната история на една майка, на която ѝ отнема 13 години да разбере какъв е проблемът на дъщеря …
Мамо, имаш сопол!
Теодора Илиева вече ни разказа за любовния си живот в Tinder. Сега на дневен ред е разказ за дъщеря ѝ, …
Първокласник в Испания
Дарина Рангелова е редовен гост в Майко Мила. Текстовете ѝ покриват всякакви сегменти от живота, което е съвсем нормално, защото …
