Детето ми не ме иска и се боя, че и аз не бих се искала

Ема Николова ни изпрати текст, който звучи като зов за помощ или зов от отвъдното. Струва ни се, че голяма част от нас може да се припознаят в него, а друга – тотално да се разграничат. Важното е да имаме едно наум за вината. Ужасната вина, че не си достатъчно навреме, достатъчно добър, достатъчно умен, достатъчно внимателен… С други думи, че си доста зле.

Пиша този текст с ясното съзнание, че сигурно ще бъда много освиркана в коментарите. В случай че някой го прочете, разбира се. Но понеже не мога да си намеря място, а имам нужда да си кажа каквото ми е, ще рискувам. Пък ако ще после да ми е още по-зле.

Почвам оттам, че имам две деца на 1 година и на 3 годинки. Момчета, луди по цялата глава, не чуват нищо, освен ако съобщението не минава през мегафон или не включва нещо за ядене. Или е това, или аз нямам подход – не претендирам, че съм открила какво точно им е.

Баща им е супер, подчертавам, за да се знае, че нямам трето дете. Аз съм леко посредствена като родител, но се справям, както мога. Извънредното положение ни завари с адски много работа и, разбира се, останахме да си я вършим вкъщи.

А това означаваше пълно чао на ритъма,

който в последните няколко месеца бяхме успели да закрепим (допреди това не сме имали нито чистачка, нито детегледачка):

без жената, която ни помагаше с чистенето, без жената, която идваше три пъти седмично да гледа за по 4-5 часа малкия, докато аз се опитвах концентрирано да избутам цялата работа на света, за да спя няколко часа на нощ (до онзи момент работех почти всяка нощ до към 2:00-3:00 часа),

както и без детска градина за големия (ходи в частна, защото никога няма да го приемат в държавна с нормалния брой точки; оттук може би става ясно, че се работи толкова, за да може хем да се живее, хем да се плащат градините и детегледачките на децата, пълен абсурд).

Та, останахме вкъщи с две много малки деца и с много работа. Положението ставаше все по-изнервено и по-драматично. Крещенето по децата се засили ужасно много, а те ставаха още по-нервни и нетърпеливи за всичко. Съответно, ние се превръщахме в родителите, които никога, ама никога не съм си представяла, че ще бъдем –

още по-зли, сърдити и крещящи

Децата постоянно се опитваха да си извадят по някое око, ако не измисляха начини как да си счупят врата, скачайки с главата надолу от дивана на паркета. Или да минат през стъкло на интериорна врата, яхнали колело или пързалящи се с бащина джапанка 47-и номер. Дори не искам да продължавам…

Три седмици живяхме в този малък, спретнат ад. Без контакт с други живи същества на планетата, включително с баби и дядовци. После бабите и дядовците пожелаха да почнат да вземат за по малко някое от децата, защото вече им е много мъчно. А и за да ни облекчат и да работим малко по-продуктивно, тъй като оставането без работа не е оферта в този момент. Ние не се възпротивихме на това. Бяхме (и сме, дано така и да остане!) здрави, спазвали сме абсолютна социална дистанция и рискът за родителите ни не беше по-голям от и без друго всекидневните им ходения до магазина.

И така полека-лека децата се разпределиха ту при едните, ту при другите. Докато се оказа, че аз вече осми ден не съм виждала големия син.

А детето НЕ ЖЕЛАЕ нито да ме вижда, нито да ме чува

След едва ли не насила проведен разговор по телефона, в който той ми говореше все едно съм чужд, ама много, много чужд човек, стана ясно, че той “не обича нито майка си, нито баща си, нито брат си и ако се прибере вкъщи, ще му е мъчно за дядо му, а той изобщо не иска да му е мъчно за дядо му, така че няма да си идва повече никога.”

Всичко това в комбинация с вината, че почти два месеца качественото занимание с децата е силно съмнителен елемент от нашата карантина, и с факта, че крещяхме по тях за какво ли не (в някои случаи оправдано според мен, защото не знам как да кажа спокойно “Не замеряй брат си с пиано!” и “Не скачай от масата!”), дава резултат в една изключително притеснена и уплашена за връзката си с децата жена. Жена, която изгризва вече трети нокът в пандемия от заболяване, предаващо се като си слагаме ръцете в устата.

Искам да се закълна, че никога повече няма да им крещя и че винаги ще им обръщам внимание по всеки един въпрос. Но истината е, че не мога да си позволя да го направя.

Финансово не мога да си го позволя

Ако тези карантини продължат през 2-3-5 месеца, както казват учените от Харвард, например, и ако децата окончателно спрат да ходят на детска градина, както в момента е ясно, че няма да ходят на училище до есента, аз наистина не знам как ще мога да съм адекватен родител и работник в един и същи момент от пространствено-времевия континуум.

И ще гледам да изпреваря този, който държи да ми каже, че ми е много лесно като си “хвърлям” децата в детската градина или на детегледачки. Ще му съобщя, че ДА, ИСТИНА Е, много по-лесно ми е така. Макар че са на детска градина през не малка част от времето, знам, че имам часове и дни (почивните), посветени истински и качествено изцяло на тях. А сега нямам такива. Сега всичко е някакъв полуработен, полубитов, полуразпадащ се “карантин”.

Ако някой има ноухау как да се справим с чувството за вина, когато има защо да си виновен – ще се радвам да го чуя. Суперяките майки, които ще цъкат с език, ще ме псуват и ще ми казват как жената трябва да се посвети на децата си завинаги-точка-край, също са добре дошли, защото озлоблението ми дава хъс за живот. Такъв човек съм аз. А на останалите, които се чувстват по подобен начин, нямам какво да кажа – достатъчно им е тъпо и без мене.

П.П. Тук сме обяснили как спортът помага при стрес. Не е за всеки, но наистина помага.

Post Views: 11,484