Да, синът ми е насилник

Цветелина Добринова ни изпрати тази история, в която търси своята отговорност за това в каква среда растат децата ни. И най-ефективните начини за действие, когато се окаже, че детето ти е част от група, която тормози свой съученик.

Днес една много разтревожена майка ми се обади и първо започна да ми се извинява, че ме притеснява. Най-после обаче била събрала сили да ми каже, че детето ѝ вече цял месец не иска да ходи на училище. Защото група момчета го обиждат и заплашват системно. И в тази група е синът ми.

Помоли ме за разбиране и съдействие – дали можем всички да решим проблема, защото вероятно и нейното дете имало вина за отношението към него, каза тя (към което ще се върна след малко).

Едва ли щях да се почувствам по-малко зле, ако ми беше казала, че синът ми е единственото дете, което тормози нейното. Но се видях като абсолютно провален родител точно заради факта, че стотици пъти съм обяснявала на детето си никога да не допуска негов съученик да остава сам срещу всички; че най-тъпата и грозна проява на „сила“ е да участваш в група срещу едно уязвимо дете.

Става дума за 11-годишни момчета, така че не е било невъзможно да бъда разбрана. Оказва се обаче, че идеята да направиш крачка извън групата си, за да защитиш някого не е привлекателна за децата. Извинете – за детето МИ. Защото най-лесното оправдание е „ми то повечето са така“.

Преди разговора с тази майка, буквално довчера, бях слушател на десетки истории на други родители, които са ми обяснявали как децата им са „набедени“ за насилници. И в тези истории се е прокрадвал „аргументът“, че тормозеното дете „малко, като че ли ги провокира нашите“, че майката на тормозеното дете „малко, като че ли преувеличава“.

Никога не съм давала оценки на този странен родителски опит да се измъкне от отговорност, търсейки някакъв недостатък в профила на тормозеното дете. Защото не съм била в тази ситуация.

Но днес знам, че това е най-сигурният начин да задълбаеш проблема. Никое тормозено дете няма вина за отношението към себе си и се опитах да обясня това на майката, която ми се обади, за да ми се извини, че ме притеснява…

После задействах решаването на проблема. Оказа се, че повечето майки на децата от групировката, която системно обижда и се подиграва на въпросното дете, са съгласни, че синовете ни са виновни (казвайки това, майките са напълно наясно с отговорността си).

Малко място ще отделя на това, че вкъщи момчетата ни са „ангелчета“, че ни купуват оранжеви рози за рождените дни (защото червените са клише), че пазаруват, помагат в чистенето и знаят „Хубава си, моя горо“ на Любен Каравелов наизуст.

Това пак е задълбочаващо проблема оправдание – „ми как да знам как се държи в училище, като вкъщи полива цветята и им пее“. Това значи, че полагаме нула усилия да разберем личностите на децата си, виждайки ги единствено в рамките на собствените си очаквания към тях.

Разбира се, някои от майките на момчетата от въпросната групировка се опитаха дезертират с реплики като„то моето дете май само е присъствало, не е участвало“, както и „не знам дали да вярваме, че децата ни са способни на това, преди да направим очна ставка“.

„Очна ставка“, хора! В свят, в който имаме на разположение услуга като психотерапия и в който децата ни вече решават уравнения с две неизвестни от началото на четвърти клас, така че вероятно могат ясно да видят проблема „петима срещу един“, ние искаме да се съберем с едни родители и да ги убедим с размахване на пръст, че детето ни не е толкова опасно за емоционалното здраве на съученика си (и за себе си), колкото изглежда.

Вместо просто да направим рисърч за най-подходящия психотерапевт за подобен проблем и да си запишем час при него. Да имаме още няколко контакта на психотерапевти, в случай, че детето ни не промени поведението си. Да говорим с учителката му с молба да ни дава непрекъсната обратна връзка не за отношението му към историята и математиката, а за отношението му към другите деца. Да говорим с детето си за всички неща, които го вълнуват, да го попитаме какво изпитва, виждайки разплакан съученик, да се опитаме да разберем защо не ни е повярвало, когато сме обяснявали, че няма нищо „мъжкарско“ в това да нападаш най-уязвимия.

Това е само някакво начало. Загрявка, с която да не допуснем падението „ми те всички са така“. Давам си сметка, че тепърва навлизам в ужаса и че бих могла да се разколебая в убеждението си, че имам огромен проблем с детето си, виждайки го как прилежно си решава уравненията с две неизвестни вечер или отваря галантно вратата на някоя бабичка. Но мисля, че когато една майка ти се обади разплакана, че детето ѝ не иска да ходи на училище, заради твоето, пътят е един: осъзнаването, че някъде не си се справил. Че не СЪМ се справила. И имам пръст в тая гадна среда, в която децата ни растат с изкривено разбиране за надмощие.

По темата: