Това е едва началото на една епична история за автентично аюрведично лечение в Индия, чиято пациентка пожела засега да остане анонимна, заради все още колебливото си отношение към ефекта на терапията. Как ѝ се е отразила в крайна сметка ще разберем в следващите епизоди, а сега – ето как минават първите дни от хоспитализацията
Признавам, че мястото, което за някои е Incredible India, за мен никога не е било магнит. Дори вярвах, че човек би се озовал по собствено желание там единствено, ако е много закъсал грешник, който иска да преметне системата – да прескочи няколко нива накуп, защото му е писнало да го връщат на тая грешна земя.
Обаче, когато изтеглиш късата клечка автоимунно заболяване, не в Индия, а и в Бангладеш ще отидеш да чоплиш червеи от калта и да ги поглъщаш веднага – защото топли-топли са най-лечебни.
И ето ме на самолета, пътувайки сам-сама към някакъв зачукан индийски щат, където белобрад шаман обещава с билки и аюрведа похвати да те съчлени обратно в здрав, похватен индивид, обещаващ, за ужас на наследниците, да доживее стотака.
Кацам посред нощ и ме посреща момък, който ми махва да се натоваря в някаква триколка. Макар да не съм първа младост, не съм от глупавите и знам, че тук бял милф се търгува съвсем високо. И ако на возилото не беше изписано името на т.нар. аюрведична клиника, щях да се просна напреко на пътната лента и да откажа да тръгна където и да било, преди лично обаждане от шамана.
Неуверено се настанявам до момчето, като за всеки случай оставям като Фред Флинстоун левия си крак отвън, та ако нещо ме усъмни, веднага да закантя в асфалта и сред следа от искри и мирис на изгорели копита, да се гмурна в спасението на нощта. Пък после да му мисля…
Пътуваме вече 40 минути, сред все по-непрогледна джунгла, пътят се стеснява все повече, палмови листа шибат предното стъкло, чува се вой на койоти… Тъкмо си представям как на огледа за новопристигналата стока се моля на главатаря на бандата да ме разпредели за бяла робиня, а не за донорство, т.нар. превозно средство „тук-тук“ спира. Момчето сваля куфара ми и по това разбирам, че сме пристигнали.
Непрогледна тъма засилва убеждението ми, че не харчат ток там, където ще се продава човешко. Момчето затътря куфара в неизвестна посока, а аз неуверено тръгвам след него. Качва го на втори етаж от бог знае какво, отключва и ме настанява в прилична наглед стая. И понеже някак комуникацията ни куца от самото начало, заради факта, че няма и една дума, която да знаем и двамата, просто се оттегля.
Гладна съм, но аз съм така винаги, когато ме е страх. Лягам и стискам очи. По видело, въоръжена с дръжка от метла, подавам едновременно око и ухо навън. Съзирам пъстро облечена жена, на която излайвам международната парола: „Doctor?” Оказва се, че тя е внимавала в час по английски. След среща с местни докторици, щото шаманът бил някъде да бере билки, ми се назначава първа процедура – масаж, който да си призная, ме постресна.
Вкарват ме в тъмно помещение в някакво приземие, в което се помещава гладка маса с улей за изтичане на (телесни?) течности като за клане на прасе. Карат ме да се съблека гола и да легна отгоре. Жената, назначена ми за свещенодействието, отправя една гореща молитва към горен десен ъгъл, и започва да ме посипва с някакъв прашец. Викам си, край, гарнират ме за разядка на вожда…
Следобяд шоупрограмата включва кожен цилиндър върху главата, в който наливат топло олио. Стоиш неподвижно и без приказки с него около час и половина-два. Това било от съществените компоненти на лечението. Или вероятно, понеже тук няма телевизия, индийците се събират в някой ъгъл тайно и започват да се заливат от смях на гаврата с клетите пациенти.
Вече съм огледала околната среда. Току в двора на комплекса от бунгала има кравешки обор, където скромно, но свято обитава кравата Бърбъри. Телето ѝ още не са го кръстили, но по-малко от Гучи нема да е. Научих, че индийците тук работят 26 дни в месеца последователно, после почиват 4 накуп. Явно комай не са толкова ефективни, защото седмиците минават, а всичко успява да си изглежда същото, без особен напредък. То затова, на неуморните индийци им викат японци.
Стигам и до dancing hall. Наричам тази скромна площадка пред централната им сграда така, защото тук е единствената точка с интернет, в която висиш на един крак, за да се свързваш с външния свят. Нещо като в „Черна котка, бял котарак“, където бабата караше внучката да полива телефонния стълб с вода, за да може да чува събеседника…
Ден втори. За сутринта имам назначен масаж с масла и специален масажен чай. Пак в кланицата, но този път първо ми натискат марма точките с някакво масло, после ме къпят с чая. Въпросният чай го гребат от една кофа с голям съд с дупчица отдолу, като струята, пусната отвисоко, ти прави масажа, а в друга кофа през улея се оттича водата.
Самият масаж е приятен и водата е много топла, но масата си е просто твърда пластмаса, та си е бая ръмбесто и неудобно. Добре, че вместо в 8 вечерта, си бях взела хапчетата в 8 сутринта, та ми беше все тая. Хапчетата били за релакс и успокоение. Молят ме повече да не им бъркам реда, но на мен не ми пука, ако ме разбирате.
Ден четвърти от престоя. Бях започнала да се притеснявам, че нещо не е наред – защо, по дяволите, нямам диария, но днес всичко си дойде по местата. На всеки 15 минути експлодирам като фойерверк (но без щастливите усмивки).
Преди кожената шапка, мислех, че любимата ми част от деня е обядът (споменах ли, че ни дават хапчета за апетит)! Сега вече е свалянето на шапката. Седя под навеса с гледка към реката и терапевтката ми разделя косата в сложна прическа. После, с нещо като гъсто лепило с бозав цвят, което мирише доста гадно, маже дебел слой, който препасва главата ми от веждите, през слепоочията, и отзад през средата на тила. На цялата тая красота, оформя цилиндър от (според мен) парче битум. След като добре го залепя за мен, отгоре в получилата се дупка излива поне чаша сгрято олио, което се кандилка вътре при всяко мое движение.
Казва ми да стоя така поне час и 10 минути, и отива при другите да ми се подиграват.
Схващаш се, мирише ти непоносимо и тая пущина по някое време започва да тежи. А още малко след това си почти сигурен, че първото, което ще направиш щом ти го свалят, е да разкъсаш смешната роба, в която са те спретнали, и ще тичаш гол и омазан до компютъра си, от който незабавно ще си купиш билет за връщане.
После те изливат като бокал с главата надолу, и те пускат да се развиваш. Единственото, което ти идва да направиш в този момент, е да се оваляш и в малко пера и да ходиш до селото да те донабият с камъни…
Вечерта заварвам гущер на вратата на банята ми. И на двамата ни става адски неприятно. За капак, не спира да вали, и на мен наистина вече ми минават мисли за връщане. Най-добрата ми приятелка се опитва да ме окуражи да стоя, искала със златен медал да се върна. Викам ѝ, че ако това значи нито веднъж да не се насера в гащите, докато тичам към стаята, сграбчила гъз в шепи, то и бездруго вече съм си за сребърен…
Толкова засега, повече в следващите епизоди.
Може би ще харесате
Още от И аз съм човек
Риана и втората ѝ бременност като за Суперкупа
Риана е истински майстор на това да разкрива бременността си по впечатляващ начин. Първата ѝ бременност обяви със снимка …
Какво прави мъжът ми толкова време с телефона в банята?
Така зададен въпросът от заглавието не предполага кой знае колко различни отговори. Авторката на този текст, която предпочита да е …
Отпуск заради менструация – супер на теория
В края на декември долната камара на испанския парламент прие първия по рода си в Европа закон за отпуск при …
