Да родиш в Джакарта

Когато майките на България обикалят света и живеят космополитно, съвсем естествено е Майко мила да получава чудни разкази от цял свят. Този път на гости ни е Ралица Пейчева с разказ за раждането си в Джакарта. Смяхме се и се забавлявахме малко на неин гръб, но тя не се сърди, сигурни сме.

Дъщеря ми се роди през месец февруари, 2012, в Джакарта. И аз преди си мислех, че е в Африка, ама не е. Това е столицата на Индонезия, която е най- голямата мюсюлманска държава в Югоизточна Азия. С мъжа ми заминахме по работа през 2010 година и прецених, чв няма за какво да си летя до България, в крайна сметка и там жените раждат. А и индонезийците обожават деца. Въпреки това, здравноосигурителната компания каза, че е рисковано – болниците са хубави, но лекарите не са на ниво, и ме посъветваха да отида в по-развита страна. Аз, обаче, настоях. В крайна сметка, бях само на 27 и имах безпроблемна бременност.

Като лична мома обаче, ме изпратиха да раждам при най-големия специалист, който бил израждал и бебето на президента – д-р Сафрудин. Д-р Сафрудин беше мил, усмихнат и закръглен чичко, от когото струеше позитивност и спокойствие. Кабинетът му беше в болницата. Болницата приличаше на хотел и спа едновременно. Гледаше ме всеки 3 седмица на 3D видеозон и ми разказваше колко добре ще мине всичко.

Разбрах, че може би нещо малко не му е наред, когато му казах, че ми е паднала тапата, а пък той ми отвърна: “Ти си се объркала.” Е, как мога да се объркам…какво беше това тогава?” “Ех, ти май много четеш”, казва ми той и после с неoхота добави: „Ще трябва да те прегледам.” Впоследствие разбрах, че гинекологичните прегледи в Индонезия не се правят често – от религиозни съображения.

Настоявах по време на раждането задължително да ми дадат упойка. Обясних също с леко неудобство, че имам много нисък праг на чувствителност към болка, че като малка съм хапала зъболекари, бягала от лекари и че ставам агресивна. На него му стана много смешно, но след като среща каменния утвърдителен поглед на мъжа ми, познал балканския ми нрав в не една и две ситуации, стана сериозен и потвърди упойката.

След като д-р Сафрудин потвърди съмненията ми, че ще родя след три дена, ме изпрати вкъщи. Мъжът ми Пиер (французин) беше много развълнуван. След 3 дена в полунощ започват да изтичат водите, с тях изтича малко и от вълнението на Пиер, който тъкмо е заспал. „Сега ли бе, шери?!” Свестява се обаче бързо и го обзема лека паника. Качваме се в таксито и само се молим да няма задръствания, типично за многомилионна Джакарта, че иначе ще стане страшно.

Пристигаме бързо и тъй като нямам контракции, сме в супер настроение. Говорим си глупости, слушаме музика и леко подремваме. В просъница разбирам, чe ме слагат на окситоцин, защото продължавам да нямам контракции. По едно време ми казват, че ме местят в залата за раждане. Аз съм ухилена до ушите, от болка няма и помен. Питам сестрите дали е нормално, ама те не говорят английски, а моят индонезийски не е много достатъчен. Свиват рамене само…Пиер продължава да ме разсмива до откат. Изобщо, купонът тече. Вече съм по нощница и мъжът ми ми прави фотосесия. И точно в този момент първата контракция ме качва на черешата. Като ураганен вятър в слънчев ден. Бам…и пак бам бам. Няма такова постепеннно учестяване, за което съм чела по книгите. Болката е проницателна, внезапна и честа.

Започвам да псувам на български, по много. Сестрата пита Пиер (който разбира български) какво говоря, а той само деликатно ѝ отговаря, че нямам търпение да стана майка. Казвам им, че искам сега да ми бият упойката. Не мога вече така, два часа вече се мъча! Познавайки буйния ми нрав, Пиер ме поглежда нежно и ми казва, че само 5 минути са минали. Един поглед му е достатъчен да разбере, че ще удуша някого с голи ръце. Поглежда сестрата и иначе винаги спокоен и уравновесен, започва да ѝ крещи: „Дайте й упойката! Веднага!”

Сестрата обяснява, че имам 7 см разкритие, ще родя скоро и че е късно. Хващам я за яката и ѝ крещя, че обещанието си е обещание, не е коректно и етично, не може така! Тя е очевидно притеснена от лудата, която я заплашва да я убие, и вика доктора.

Д-р Сафрудин пристига и е видимо объркан. „Такова чудо не съм виждал!”, клати глава и ме наблюдава с интерес. “Ако не ми дадеш упойката и още много други чудеса ще видиш”, крещя му обезумяла. Той вкарва психологическия подход и се опитва да ме успокои, че всичко ще бъде наред. Упойка ще получа обаче само ако неговият приятел анестезиологът е на работа, иначе на друг не се доверява. Излиза и след малко се връща с един странен човек, който e притеснен, припотен и леко зашеметен, все едно цял живот си е слагал упойки на себе си. Пиер превключва на балканска вълна: „Няма да се притесняваш, шери, ще го пребия, ако обърка нещо.” Това ме успокоява донякъде, че няма да съм сама в отмъщението в стил Кил Бил, което вече замислям.

Обръщат ме с гръб и Пиер ме държи здраво, за да ми забият най-дългата възможна игла в една точно определена микроскопична точка. Докторът обяснява точно навреме, че това е много деликатна порцедура и само едно грешно движение може да има фатален край. Пиер изтръпва, казват му да ме държи здраво, на мен нищо не ми казват. Зениците на очите му са по-големи от главата му. Страх го е! Човекът скачал с кану от водопади, пътувал къде ли не по света, спал на открито в джунглата…го е страх.

Пищяяяяяяяяя… И после идва блаженството …“Ооооо йессссс!!!” и се тръшкам на леглото. Оттук нататък спомените ми придобиват леко размит вид, защото са ми дали свръх доза и три дена след това ме държи още.

Помня само как д-р Сафрудин ми казва да напъвам и аз започвам да му обяснявам, че съм ходила 3 месеца на курсове по напъване и сега ще му покажа какво мога. След това неговият глас: „Изобщо не можеш да напъваш, дайте вакуума.” И 2 минути по-късно моето сияние е на гърдите ми, а аз и Пиер ревем с глас и благодарим на целия екип за страхотната работа….нищо, че ми докараха пост родилен кръвоизлив. Точно в този момент ние ги обичаме повече от всичко.

Изобщо не си ги бях представяла така нещата…. Сега живея в Хошимин, Виетнам, и съм бременна в осмия месец с второто си дете. От здравноосигурителната компания пак ме посъветваха да раждам в по-развита страна. Този път ги послушах.

Post Views: 967