Да отидеш с деца на кафене, да ти…

Всяка майка има поне един разказ за онези “инциденти в гащите” на децата – те винаги се случват навън и сред много хора! Наскоро ви запознахме с една разкошна случка, споделена ни от Деница Гроздева – Детето каза: “Мамо, ака ми се!” и всичко се покри с… конфети, но днес имаме нещо още по-силно! Мая Рангелова ще ви разкаже за безгрижните дни, в които е била бавачка на две чудесни момченца – е, с изключение на ОНЗИ ден, в който… ъъъъ… по-добре да прочетете сами. Сигурни сме, че ще го оцените подобаващо, ще се смеете и ще си кажете – “Господи, дано НИКОГА не ми се случи и на мен!!”.

**************************

Освен майки, баби, лели и т. н. , на света има и детегледачки. И те обичат децата, и те преживяват емоции, и те ходят до парка „Заимов“ с тролея: големият е с колелото, малкият е в количката, раницата е на гърба, мама е на работа.

Препускането след баткото и бутането на количката ми носеха (освен изпотяване и червено лице) и по-фина фигура, и по-ниско кръвно.

Като станаха по-големи и по-самостоятелни (те са породени) отглеждането им ме сдоби с орлов поглед, още една двойка очи (на гърба), рефлекси на фехтовач и навика да обяснявам всичко с менторски тон и на висок глас, изисквайки от събеседника си да ме гледа в очите. Нали се сещате, от статиите за детското развитие – „за визуалния контакт“ и т. н.

Рутината ми стигна до там, че на един коледен банкет с бивши колежки, съвсем естествено и непринудено, докато си говорим, изтрих устата на приятелката си със салфетка, защото ми се стори, че има нещо изцапано. Тя има малки деца и разбра откъде идва това скудоумие, а пък другите вече бяха на „Бяла роза“, та ми се размина само с един свиреп поглед.

Но незабравимата ми случка, тази, която ще напиша в мемоарите си и ще разказвам на собствените си внуци, дето се казва „на смъртния си одър“, е случката в кафенето.

Единият е на 2 години, другият – на 3 и половина. Близо до дома им има кафене със собствен двор, дървета, зелена тревичка, люлки, пързалки, пясъчник, пътечки, пейчици….и всичко това чисто и добре оградено – Рай! В същото време самото заведение е лъскаво и никак не е евтино. Там хората седят на изящни масички и пият коктейли. Но заради пустия му двор бях съгласна да пия кафе от 3 лв и да давам за сок и сладолед по 5!

След като сме пили, яли и се веселили и на двамата, РАЗБИРА СЕ, им се приаква. Първо на големия, но веднага зовът се предава и на малкия.

Тичаме към чистата и ухаеща тоалетна: малкият на ръце, големият хванат за дънките ми. Нахлуваме вътре. Бързо смъкване на панталони и гащи и……нищо. „Ми не ми се ака“.

Добре.

Докато се изясняваме, виждам червеното личице на малкия. Въпреки памперса не мога да оставя тая работа така! Смъквам гащи, памперс, бутам в джоба, хващам на ръце в поза „акам и пишкам над тоалетната“ и строго нареждам на големия, който е някъде зад гърба ми (в помещение метър на 80 см) никъде да не ходи и нищо да не пипа, защото микробите и т. н.

Усещам, че си говоря сама, огъвам врат. Да! Няма го! Ами сега? Поглеждам под дупето на малкия, но няма време да го чакам. С памперса в джоба, носеща под мишница двегодишно със смъкнати гащи, тичам през заведението към двора.

А по алеите – маси с чадъри, тиха музика, хора обсъждат последните офисни клюки, но детето не го виждам! Най-после, след няколко секунди, но за мен кошмарни векове, виждам върха на главата му между масите.

Изтичвам и гледам: хора, той клечи над най-голямата купчина, която някога съм виждала! На 3 години! Такова количество! Между масите с коктейлите и скъпите бири!

Това бяха някакви много тактични и интелигентни посетители. Изнесоха се мълчешком, дори не ги усетих, заета да бърша и съскам в ухото му: „Защо избяга от тоалетната?! Ами ако те вземе някой?!“.

Барманката ми даде руло тоалетна хартия, а после аз си взех и метличка и шише с вода. Изчистих, измих. Двамата акльовци седяха на тревата и сладоледът капеше по голите им кореми (аз ги събличах да не се цапат). Беше лято, беше хубаво. Бяхме свободни да правим каквото искаме. Нямахме задължения. Не бързахме за никъде. Аз бях спокойна, спокойни бяха и те. Аз бях щастлива, без да го зная. Те бяха щастливи, защото бяха деца.

Не се оттеглихме като Наполеон от Москва. Напротив, тръгнахме си с гордо вдигнати глави. Е, не ходихме там няколко седмици, докато ни забравят. Но аз не съм забравила.

Толкова ги обичам. Тези двамата! След всички мои родителски грешки, те ме научиха как трябва да се обичат децата.

Те имат специално място в сърцето ми и, ако не ги видя няколко седмици, това място става дупка, която трябва да запълня със смеха им, въпросите им, играта „на кучета“, обясненията им за анимационни герои, от които аз безнадеждно изостанах, откакто не съм с тях. Че дори и с „лошите“ думи, които по-малкият учи в градината и преподава на брат си-първокласника.

Те имат чудесни родители, които ще ги отгледат големи и силни мъже. И аз се радвам, че ги познавам.

Но аз знам колко струва „Мая, липсваш ми. Обичам те.“. Няма цена.

Post Views: 410