Да не ти се случва това, дето майка ти ти го мисли

Хората помнят различни повели и препоръки от родителите си, а аз съм запомнила едно – „Да не ти се случва това, дето майка ти ти го мисли“.

И наистина, има ли по-хубави, но и по-ужасни неща, които минават през майчиния мозък? Как е издържала майка ми навремето, като нито имахме телефон вкъщи, нито смартфони, нито имейли… Оставяш децата сутрин, хукваш на работа и се молиш вечерта да завариш всички в пълен състав. Това ли е било?

Как ли ни се е доверявала, че ще пресичаме правилно, ще се оглеждаме в двете посоки и няма да се спънем на булеварда баш когато по него минава тролей?

Горките ни родители – сигурно не им е било лесно. И все пак, някак си сме оцелели и сме се научили и да пресичаме, и колани да ползваме, и дори да караме автомобили.

И ето ме и мен сега, имам едно дете на 5 и половина и всеки ден си казвам „Господии, добре че не знае какви ужасии ми минават през главата!!“ И докато за някои от нещата знам, че са тотални глупости, то други са съвършено сериозни – като например пресичането на улици и пътувания с кола насам-натам.

Честно казано, ако минавате привечер из центъра на града, сто процента ще чуете женски глас, който крещи „СПРИ!! СПРИ ВЕДНАГА И МЕ ИЗЧАКАЙ ДА ПРЕСЕЧЕМ!!“, и това най-вероятно ще съм аз.

Същият глас крещи и в колата: „АКО СИ СВАЛИШ КОЛАНИТЕ, СПИРАМЕ И СЕ ВРЪЩАМЕ, И НИКЪДЕ ВЕЧЕ НЯМА ДА ХОДИМ!” (следва тирада за коланите, високите скорости и образно описание как при силен удар човек изхвърча през прозорец и се разбива в асфалта).

Ако някой ме чуе, сигурно ще каже, че съм прекалено откровена и груба, но, да ви кажа, аз друг начин вече не виждам.

Понякога съм се чудила – колко ли време им отнема на животните в дивата природа да научат децата си да спазват законите там?

Лисицата дали учи в продължение на три години малките лисичета как да пресичат гората, без да паднат в капан или да ги блъсне мечка? И защо при хората е толкова сложно да се научим да спираме накрая на тротоара и да НЕ продължаваме да тичаме на улицата точно когато по нея завива камион за събиране на боклук?

Разбира се, аз все пак гледам да се държа като нормален човек и тия неща не му ги говоря на детето. Вместо това му обяснявам откъде се пресича, как трябва да изчаква, да се оглежда и да не тича като дива коза по пешеходната пътека.

Показвам му, че и аз се возя с колан и дори сме му демонстрирали как при по-рязко спиране, коланът те задържа на място. Дори отидох по-далече и наскоро, в една ранна неделна утрин, когато по улиците няма почти никакви движещи се коли, му казах: „Айде, идвай с мен до градинката долу и оттам ще идеш сам до магазина отсреща“.

Леле, как се зарадва това дете! Нарами торба, взе пари, ключове, повтори осем пъти „яйца и мляко“ и тръгнахме. Казахме си с баща му – ами все отнякъде трябва да почнем, до абитуриентския му бал ли ще пресичаме хванати за ръка?

И така проведохме първия експеримент с пресичане на улица. Инструктирах го обстойно, накарах го да ми повтори как точно ще пресече и го изпратих… да напазарува на 50 метра от мен.

Признавам, че детето беше изключително съсредоточено в задачата, а аз бях достатъчно разумна да не му подвиквам и да го разсейвам. Разбира се, бях на няколко крачки, но знаех, че за него това е абсолютно ново ниво на самостоятелност и го оставих да го изживее пълноценно.

Сърцето ми се изпълни с благодарност и радост, когато видях, че продавачката в магазинчето излезе с него на улицата, огледа се и го пусна да пресече обратно. Мисля че в този момент разбрах поговорката: „Трябва цяло село, за да отгледаш едно дете“.

Това, което видях в целия експеримент, беше следното:

– ако има паркирани автомобили, малките деца НЕ виждат дали идва кола по улицата, съответно, шофьорите също не ги виждат, и това създава потенциален риск от инцидент. Задължително е децата да пресичат от точката, където се пресичат улиците, демек от кръстовището – така имат пълна видимост в двете посоки и няма паркирани коли, които да скриват детето и да му пречат на видимостта.

– децата, особено по-малките, нямат никаква представа от разстояние и време. Те не могат да си дадат реална представа колата, която виждат в далечината, с каква скорост кара и колко бързо ще се доближи. Нямам представа колко време отнема на човешкия мозък да натрупа достатъчно голяма база данни с такива ситуации и да започне да преценява по-правилно, но със сигурност не става за 1 или дори 2 години.

Затова е честа гледка дете, което стои на тротоар или пешеходна пътека, и не смее да тръгне – то вижда, че някъде в далечината има кола, научено е от майка си и баща си, които са му повторили два милиарда пъти, че когато идва кола, НЕ ТРЯБВА ДА ПРЕСИЧА, и то стои, и не пресича. Като видя дете, което чака на тротоара, винаги спирам и му давам път – иначе си представям колко още време ще изкара в чакане двете посоки да се освободят от автомобили.

– децата често търчат като гламави веднъж, открили възможност да пресекат. Опитвам се да разбера защо това е така и стигнах до извода, че от толкова родителско говорене за пътя, автомобилите, пресичането и светофарите, децата започват да приемат процеса на пресичане като нещо МНОГО ОПАСНО (то не че не е) и гледат да избягат колкото се може по-бързо от него.

Личният пример е изключително важен. Той ще остане в главата на детето и то ще започне да го възпроизвежда. Затова непрекъснато си повтарям, че не се пресича на забранено с дете, не тръгваме на червено, не го влачим като чувал след нас, бягайки на зиг-заг по булеварда, все едно никога повече няма да светне зелено или да дойде автобус.

Знам, че животът е напрегнат, аз самата съм тичала след много автобуси и трамваи, понякога и с риск за живота, и после съм си казвала „Добре, бе, какво ще стане, ако го изпусна? Майната му! Ще дойде друг“. Та вече не търча за нищо, освен ако не е автобус 72, разбира се – за него винаги се търчи, че е не е ясно кога пак ще го видиш.

Разбира се, тепърва ми предстоят много майчини мисли за това как ще ходи сам на училище някой ден, как ще го пускам тук и там, и си давам сметка колко много работа имаме ние, възрастните, за да направим от тия деца хора, които могат да се опазят на пътя.

И не само това – да ги научим, че трябва да пазят и другите, защото рискът винаги е и за двете страни и един миг разсейване или самонадеяност може да доведе до ужасни последствия.

И после си викам „А другите хора как се справят? Как ТЕ си научават децата да пресичат както трябва, да се оглеждат, да не подскачат и да не търчат като кокошки по улицата, да не си свалят коланите в колата и да не отварят вратите в движение?“.

Вие как се справяте с това? С кое срещате най-големи трудности, когато обяснявате на детето правилата за движение по пътищата? Как го научихте да пресича? И въобще – кажете си, да ви олекне.

Ето, аз си казах и се надявам, че след още няколко години ще мога да съм сигурна, че това дете е способно да иде оттук до училище и обратно, без да ми се изправя косата от ужас.

А междувременно в момента се провежда кампания за безопасност на движението по пътищата за деца – „Пресичам безопасно с ТЕDI”. Тя обхваща 30 училища в страната и над 8000 деца от първи, втори и трети клас. В кампанията участва едно симпатично мече – TEDI, както и няколко негови “помощници” – инспектори от отдел „Пътна полиция“ към Главна дирекция „Национална полиция”.

Инициативата е разработена от “Тимбарк България” и е подкрепена от Министерство на образованието и науката и от Министерство на вътрешните работи, като експерти от двете институции активно участват в подготовката и реализацията на проекта.

Препоръчвам ви да покажете на детето си трите видеоклипа с участието на тази мила мечка, и така да продължите разговора за пресичането и поведението в колата – аз лично ще го направя още тази вечер. И после и следващата, и по-следващата… защото вече съм видяла с очите си, че може и да сме венецът на природата, но що се отнася до пресичането на улици е по-добре, както се казва, да не лежим на тая кълка, и колкото по-рано подготвим малките венци на природата – толкова по-добре.