Да го набия или да не го набия – извечният въпрос на възпитанието

Веднъж станах свидетел на отвратителен побой над дете на около 7-8 години…биеше го някакъв олигофрен, който очевидно не му беше баща, но беше с майката ( това, разбира се, няма никакво значение), докато самата майка седеше на пейка и гледаше в една точка, без да направи или каже ни-що!. Бях на терсата, когато ги видях, развиках се на изрода да спре, попитах майката дали е сляпа или луда……..момченцето, което беше набито, се ЗАСРАМИ и му каза- стига, НЕ ТУК, хората ни ГЛЕДАТ!!! докато звънна на 112, си тръгнаха….не мога да си го простя все още…. факт е, обаче, че детето се почувства унизено не само от побоя, а от това, че някой го вижда.

И мен не са ме били и резултата е ….не знам доколко не е антиреклама за “пацифисткия” метод. Все пак, аз също с пръст не докосвам хлапетата. И мисля, че ако не дай, боже в някакъв момент се сдобия с фатална диагноза, саморазправата с насилници над деца чудесно би запълнила остатъка от дните ми…

А аз вчера, както си лежах изнемощяла на спалнята и наоколо се мотаеха деца, като ме питаха “искаш ли; можеш ли, би ли?” им отвръщах “ми аз нямам дроб”, както ти в един твой Фейсбук статус.
Трябва да го пуснеш тука в сайта…

Аз със срам ще си призная, че въпреки, че мен никога не са ме били, моят син съм го пляскала няколко пъти в годината между прохождането му (около 9 мес.) и втория рожден ден. Тогава още носеше памперс и пляскането по памперса беше една идея по-оправдано в моята глава, защото цялото това действие целеше да му се покаже, че някъде е сбъркал, а не да го заболи. И в интерес на истината работеше без сълзи, мрънкания или ‘защо така?’.

Обаче веднъж го пляснах, задето беше счупил нещо, без да иска, бутайки го с пластмасовата си кола, с която щъкаше навсякъде. Аз реагирах от яд, а то веднага разбра, че тоя плесник, макар и по памперс, е абсолютно незаслужен. И тогава това едногодишно човече, дето едва си казваше името (к и с една до други са голямо предизвикателство за всеки проговарящ :D) се разрева, обиди ми се и дори не пожела да спи при мен вечерта, а нацупено си легна сам в кошарата. От тогава се разбираме само със забележки и още ме е срам като се сетя.

Преди 120 години: била съм първа смяна, превела съм много страници, главата ме боли. Прибирам се следобяд в къщи и казвам на двете си момичета: “Лягам да спя и моля, пазете тихо.” Все едно им казах “вийте като сирени в минутата, когато легна.” Измъкнах се от леглото и в страшен вид отидох в стаята им и креснах: “Ако не спрете веднага, така ще ви набия, че няма да знаете къде да се денете със синините си!” Настана такава тишина, и два чифта ококорени очи ме гледаха изпод бюрото, където нещо деляха. Аз изведнъж се чух и сигурно с нещо съм се издала, защото и трите прихнахме. Оттогава това ни е крилата фраза, когато нещо съм недоволна от тях (те са на 43 и 37 години вече). Не съм ги била никога и аз не съм била удряна от родителите си. Виж, бащите им съм ги замеряла – къде с пепелник, къде със стол.

Баща ми ме е бил един път като дете. Би ме сериозно, помня го като да беше вчера и бих казала, че беше съвсем оправдано. Ако моето дете направи такава глупост, сигурно няма да съм жива да го набия – ще съм получила инфаркт или доброволно ще съм се метнала през терасата. Та – не съм бита. Признавам, че моето съм го шамарила по дупето няколко пъти, разбира се не с цел да заболи. Освен един път в който просто си изпуснах ръката. После плаках много, а то горкото ме гледаше все едно съм откачила тотално (защото си ме знае, че съм откачила по принцип). Никога обаче не съм го шамарила пред друг човек, а още по-малко навън, където може някой да види и да се почувства унизен (едва съм се сдържала, но съм съзнавала, че няма да помогне, само ще навреди, не че помага, когато и да е). Честно казано понякога едва се сдържам, защото съм обикновен човек – просто вече не знам как да реагирам. Единствената дума в речника на детето ми е “не” и толкова. И съм се молила, и съм плакала, и съм викала (много добре се справям с викането, при евентуално състезание ще съм в челната тройка) и отговора е “не”. Например казвам му нещо, то ми казва, че иска по друг начин. Съгласявам се и повтарям това, което ми е казало, за да потвърдя и отговора е пак “не”. И така до безкрай. Инат е за десет, вероятно и повече. Опитвам с добро, с молби… Не. Ако случайно някога чуя “да” цялата рода научава и вдигаме банкет. Предполагам, че е някаква фаза за отстояване на своето, обаче аз съм доста либерална и не разбирам защо толкова се пъне. Има свобода да взима решения подходящи за възраста си – да си избере какви дрехи да носи, кои обувки (редовно ходи с различни обувки), какво да яде. Никога не съм се карала, когато е счупил нещо без да иска или се е нарисувал (с все дрехите) до ушите. Идея нямам как да процедирам и затова и понякога се стига до шамар по дупето. Не се гордея със себе си, обаче вече нямам идея какво да правя. Та, не че оправдавам някого, но бих разбрала. Не и тези дето си пребиват детето, ‘щото им е накривило на шапката, разбира се. И тъй като стана вече доста дълго, да кажа и за обидите. Веднъж в пристъп на бяс след 10993478 на брой “не” го обидих и в същия момент се чух. Не повторих, и няма и да повторя. Почувствах се много, много зле – лоша майка и лош човек.

Аз съм от системно млатените и обиждани пред хора и у дома. Помня колко ме беше срам и пламвах, тайничко се надявах някой да ме спаси, но по ония времена никой не се месеше или публичният бой е бил нормален. Редовно беше, като имам няколко ярки случая, едно комоцио в следствие удар с обувка с токче отзад по главата след закъснение вечер – свличане на земята и близо 24 часа разместен фокус в очите. Майка и сестра ми се комбинираха и беше страшно. Яла съм бой и за счупени сухи пастели, които след това не смеех да пипна. Нямаше закрила, нямаше нищо. Само баба ме е спасявала, баща ми не ме е докосвал с пръст и въпреки че не живееше с нас го уважавах и обичах много повече. Трудни години бяха. После се самозащитавах в пубертета, а майка ми само се оплакваше, че има синина. Не можах да я обикна, не ми беше приятел. Не знам дали осъзнава какво ми е причинила – май не… Тя не е яла бой никога. Благодаря, че имам възможност да споделя.

който жали пръчката не жали детето си.Не говоря за пръчки и точилки

Това не е нищо! Моята съседка нарича 16-годишния си син си “копеле”, “адово изчадие” и “ще те обеся на червата ти”. В отговор той я рита и блъска…Ако някой ден достигна до това положение искам някой да ме застреля, за да не се мъча!

Fleur Подкрепям на 100 % ако някой ме чуе да говоря така на сина си “копеленце” направо да ми тегли ножа.Но явно е много модерна тази дума и аз чух онзи ден в парка една майка да я крещи с пълно гърло на 8 годишния си син.

Аз да споделя пък моя опит, че ме заинтригувахте с тази тема.
Свои деца нямам, така че опитът ми е изцяло личен и от странично наблюдение.
Още помня с умиление как ме наказваше майка ми и се опитваше да ми втълпи “за твое добро го правя, да се научиш”. Не смятам че съм била тероризирано дете, но са ме били до 10тата ми годишнина, а между 10 и 14 са ме заплашвали, видиш ли, може да съм голяма вече и от 1-2-3 години да не са ме били, ама като нищо ще ме ошамарят.
Пояснявам: бита съм само и единствено от майка ми, баща ми един единствен път ми е ударил шамар – при първата ми псувня вкъщи. Като цяло ме хвалят, че съм била кротко и послушно дете.
Помня само 2-3 провинения, които са ми се запечатали в съзнанието – Гонена съм с дрянова пръчка веднъж, при закъсняване да се прибера вкъщи 8какви легенди съм слушала за дряновите пръчки, добре че не съм ги изпитвала въху себе си). Веднъж ме наказаха с вдигнати ръце до стената за неопределено време, на мен ми се стори поне час. Беше отменено в момента, когато маминка реши, че съм почнала да си говоря сама (тихо си шепнех псувни и заклинания всякакви, сега си мисля, че това може да ми е отприщило афинитета към ругатните, които сега са ми интересни като езикова реалност :D). Любимата ми случка е последното ми наказание, когато бях заставена да седя на колене (както сядат японците) на едно чакълесто пространство с много малки камъчета, а бях с къси гащи. Това не бих го пожелала на никого.
Не помня причините, за които съм била наказвана, но най-често това са били неказана двойка, лъжа, нещо счупено, неоправена стая и подобни.
Не мисля, че това е довело до някакви психически травми, но пък ми е създало убеждението, че “така не се прави”.
Разбирам, че това е било част от възпитателните традиции и с всяко поколение клони към смегчаване и изчезване. наслушала съм се на разкази как, баба ми, най-малкото от 6 деца, бива пребивано от бой, защото брат й я бил натопил за нещо, и всякакви такива.
Помня, обаче, как след една огромна беля слушах как съседските деца ги спукват от бой, а аз бях подложена само на караници – при решението ни да се разходим из близката слънчогледова нива без да съобщим на никого, много години след това осъзнах в какъв шок са били всички. (Как се търсят 6-7 годишни келешчета сред пораснали слънчогледи?!).Това пък ми е създало усещането, че родителите ми и в частност майка ми, всъщност не са лоши хора и боят не е любимото им средство за възпитание.
Такива ми ти размисли. Сега гледам с насмешка на оскъдните си спомени на тази тема, уважавам майка си за всички останали причини, заради които смятам, че го е заслужила.
Известно време имах “щастието” да наблюдавам как се възпитават деца от млада майка – с всекидневни шамари, обиди от лайно нагоре и т.н. Признавам си, не съм реагирала в моментите на бой, просто не знаех как, но съм се опитвала с разговори да изразя своето мнение за ситуацията и че в повечето случаи е напълно излишна въпросната реакция. За щастие бивах разбирана и се надявам, че поен малко съм успяла да помогна. Изводът ми е, че в повечето случаи детето си е просто дете и има нужда да бъде насочвано, а не окастряно и потискано, а останалите са безсилие, преумора и привикване към въпросния метод. Наистина се привиква. В един момент, човек усеща че не е редно да се отнася по такъв начин с иначе умното си и отговорно дете, което много обичя, но спира да се усеща и така се завърта един кошмарен кръг, който изисква много воля и усилия да бъде прекъснат.
Надявам се, няма да решите, че защитавам родителите насилници, просто се опитвам да си обясня причините и да разбера защо го правят хората, без да ги оправдавам.

Щастлива съм, че в 18 годишният живот на синът ми, съм стигала единствено до там, че го замерих 4 пъти с чехъла си и то след негови доста крайни изстъпления в пуберитета, който се случи тежък. Именно и в това време два пъти го нарекох “ Идиот“, което не мога да си простя и до сега, а и той помни и изважда моят срам, при някои от сблъсъците ни. Виж от вербалното насилие и изнудване, никой от нас не е защитен. Подавала съм се нееднократно, след което съм се опитвала да успокоя и олекотя нещата. Никой от нас не е научен да бъде майка. Това е като скачане с бънджи върху цимент. Та си удряш главата доста пъти, докато се научиш да респектираш детето без то да изпитва уплах. Докато се научиш, че приятелството не винаги върши работа, и прекалената свобода понякога е ненужна, защото самите деца се объркват и не знаят какво да правят с нея. Да бъдеш майка се учи в движение и до края на живота. 🙂

Аз също съм от тези, на които никога не са посягали и заради това ми е трудно да повярвам и разбера що за родители са тези, които бият децата си. Ще ми се да задам най-важният въпрос: ако някое дете е системно малтретирано физически, какво би могло да направи в случая? Как да се пребори с кошмара от домашното насилие?

Леле, това с боя не е хубаво. Някой и друга плесница, за да се поставят границите докъде може да стигне детето в опитите си да бъде самостоятелно, и кои бели са позволени – бива. И то само, ако вече му е казано 1 или 2 пъти кое бива, и кое не бива. На малките деца до 2 години, които според мен не разбират – всякаква форма на шамарене е неоправдано насилство. Те, милите малки сладки душици, не разбират. И се чувстват предадени ако им посегне човекът, към който изпитват безкрайна обич и афинитет.

Виж, като поотраснат и станат на 3 или повече годинки, има един период, в който само с обяснение не става. Ти си говориш, те си трошат чаши и правят каквото си знаят. Тогава както споменах, някоя плесница действа отрезвяващо. Не че е задължителна, но – в различните ситуации родителят може да подходи според преценката си.

А когато станат на 7-8 и повече години, тогава може да бъдат възпитавани и чрез други мерки – примерно качване и слизане до 10-ия етаж на блока три пъти. Ай да видим дали на следващия ден пак ще мислиш за бели.

Изпадането в другата крайност – разлигавянето, обаче също не приемам.

Само на публично място не са ме били.
Важното е ,че запазих себе си като добър човек и винаги съм знаела ,че това не е редно.
Знаех, че не е редно дори ,когато се появих пред любимата си баба(майка на баща ми) и любимата му сестра с посинено око и те дори не ме питаха добре ли съм.
Важно е в обществото да се говори ,че това не е нормално. Да спре предаването от поколение на поколение “боя изгражда/заслужи си го” и т.н.

Аз съм жена на 26 години още нямам деца но едвали ще ги бия. Мен като малка са ме спуквали от бой. Най често беше заради слаби оценки. Майка ми ме биеше с една хилка за тенис на маса. Но най големия бой изядох на 14 след като се прибрах леко пияна и баща ми ме би с колана си. После 2 седмици не можех да си седна на задника.

Пък аз си мисля че, ако някой постъпи така както съветвате, вашето дете не само че няма да си изгради самозащита, ами напротив, ще расте със страхова невроза, защото ще се чувства незащитено от родителя си, няма да ви уважава и въобще ще знае че всеки може да дойде и да нагруби, набие родителя който отговаря за него. Освен че въпросният родител в лицето на детето си губи авторитета си/ без да коментираме какъв е той/ то се стресира излишно..според вас това редно ли е? И редно ли е да цитирам:”Как е възможно 8-ма година да не можеш да намериш един чифт чорапи в този твой живот?!” казвате това на детето си…много думи една цел-да го накарате да се чувства смотльо. Има една стара поговорка:” Дълбока рана зараства, лоша дума не се забравя”.. Да крещиш като психически неуравновесен човек+ категоризация на детето ..това е психически тормоз= шамар…. В днешно време всеки пише каквото си поиска в интернет..жалко че все по-малко се опитва да гледа от чуждата камбанария. Всеки е съдник на другият..”Гредата в своето око не вижда, но треската в чуждотовижда” ..Всеки учи другият как да си живее живота, вместо да си живее своят..

Мен майка ми ме е удряла (лек шамар, който дори не ми е причинил болка)три пъти заради други деца и после ми се е извинявала. Нямам деца, но мисля, че боят е отвратителен. Била съм свидетел на всякакви ситуации, а една от най-отвратителните беше, когато една майка, пушейки и приказвайки си с нейна приятелка, изпусна от поглед около 2-3 годишното си дете, то се спъна и падна, а тя кресна и буквално го преби. Никога няма да го забравя. Тогава бях по-малка и не посмях да се намеся, но сега , ако ми падне……и така. Но имам въпрос към майките тук-тъй като съм отгледана само от майка и нз как е с бащите, какво бихте направили, ако мъжът ви смята, че малко подпляскване е от полза? Винаги ми е било интересно и съм се чудила какво бих правила, ако мъжът ми прилага различни методи на възспитание от мойте. Предполагам, че е въпрос на синхронизация и вярвам, че само хора, които мн се обичат и мислят еднакво, могат да отгледат силно и щастливо дете, но не знам, затова споделете.

Аз със срам си признавам, че като малка Биляна се е случвало да я пошляпвам не до там да че да има някакви физически последици, като синини и подобни извращения. А така, че да разбере че е направила нещо лошо. Сега е на 21 и някакви сериозни проблеми не съм имала не пуши не пие.

Аз смятам че има разлика между децата и ако едното ти е добро и послушно другото ти се качва на главата.Аз пошляпвам моя син когато съм се опитала да му обясня и съм направила каквото мога,за да не го повтаря.Но той се инати и прави същото точно защото знае,че ме изнервя.Баща му не ми помага особенно.И аз се усещам,че не издържам на моменти.Но това не е причината да го бия а и бой по памперса не е бой според мен.И има резултат колкото и всички да го отричат.И предпочитам да има респект от мен отколкото утре да се надруса и да каже “А майка ми ме обича и нищо няма да ми направи”Аз съм бита по същия начин не ме е боляло уважавах ги и ги слушах.Сега също ги обичам безкрайно . Но винаги съм се питала това ако го направя дали няма да е грешно?И станах едно много добро дете.Наще в пубертета нямаха никакъв проблем с мен.Не боя разваля хората а това че или всичко му позволяваш или не.И двете крайности са лоши.Ако му даваш да прави каквото иска не го чакай да те слуша един ден.То ще смята че всичко му е позволено.Ако му не му даваш ще направи всичко това в пубертета защото го тресат хормоните и си мисли “Тя ще се разсърди ама ще и мине .”Не казвам пребивавате децата.Но не е грешно ако му натупаш памперса.И не всявайте вина на хората.Всеки си знае как е най -добре да си го възпита.Комшиите над нас и тях не са ги били.То затова не им пука ,че долу има дете и тропат по 2,3часа.Така,че никой не може да ме убеди че като му кажеш не го прави мамо грешно е ето наакал си килима пак сега трябва да го нося пак да го перат.Защо го направи нали знаеш,че има тоалетна.Виш лошо е.Нали знаеш че всички деца ходят в тоалетната например.И то другия път ще каже няма да правя така.Ако детето направи веднъж белята ок.Изпуснало се е и тн.Ама ако се случва редовно значи приказките не работят.Но всичко си е въпрос на преценка.А това дето им крещите е 100 пъти по болезнено и грозно от тупането на памперса!И оставя много повече травми!Но аз не съм никой,
че да ви поучавам.Не го правете и вие с родителите на другите деца!

Аз си признавам че дъщеря ми съм я пердашила като малка. Но тя не спираше да върши бели дали най демонстративно ще счупи нещо, като не става нейното. В училище все ни викаха с баща и заради поредната и дивотия. И единственото нещо което имаше някакъв ефект беше пердаха. В никакъв случай не съм я била така че да има някакви трайни последици но да и зачервя дупето беше достатъчно. И сега дори ще ви каже че това не и се у отразило психически. Има голяма разлика между пляскане и побой с колани, пръчки, точилки и тем подобни извращения. И другото е че пошляпването не е препоръчително след 12-тата година след нея вече наистина не само че не помага но и влошава нещата.