Голямото надплакване - една година с близнаци

След като мина през най-екстремното си приключение – бременност с близнаци, пътешественичката Диляна Георгиева отново е тук с вдъхновяващ разказ за първата година на своите бебета Йоан и Габриела, които се раждат на Бъдни вечер, 2017-а, ей така за изненада на всички! Една година по-късно продължават да изненадват. Все по-приятно…

С бебетата Йоан и Габриела се прибираме от болницата през един хладен, но слънчев януарски ден. С мъжа ми Слав сме горди и щастливи родители на близнаци. Животът е прекрасен.

Натоварваме двата дребнички вързопа в колата, като единият от тях започва да плаче и не спира през целия път. Прибираме се, разтоварваме ги на дивана и ги гледаме стреснато. Започваме да поизтрезняваме от радостното опиянение, в което сме изпаднали.

А сега? Какво ще правим с двете новодошли бебета? Как ще се грижим за тях, кой ще ни казва какво искат и как точно ще се случва съвместният ни живот?

За щастие, към наплашения ни екип се присъединява силна бойна единица в лицето на майката на Слав, която с извънземни сили успява да ни предпази от полудяване и тежка депресия, като обгрижва нас и бебетата.

Началото

Много неща може да не помня ясно, но първата нощ я помня. Бебетата заспиват в кошарата до нас и със Слав решаваме, че и ние ще спим. Хахаха! Оказва се, че някои новородени бебета са доста шумни, дори когато спят. Затварям очи и веднага след това се облещвам. От кошарата започват да се чуват странни звуци, наподобяващи нещо средно между блееща козичка и грухтящо прасенце. Скачам изплашена, но то бебето хем издава ужасяващи звуци, хем спи.

Било нормално, ни казва после педиатърът. За няколко месеца щяло да мине…

Да си призная, други ясни спомени от първите 3 месеца на Йоан и Габриела нямам. Прекарвам ги в полубудно състояние. Понеже е зима и навън така или иначе е мрачно, тотално губя представа кога е ден и кога – нощ. Все едно живея в тъмна пещера. Околният свят изчезва и на моменти съм убедена, че никога не е съществувал. Грижата за мен самата се свежда до измиване на зъбите веднъж дневно (не винаги) и смяна на една развлечена тениска с друга, по която няма ако или повърнато мляко. Торбичките под очите ми стигат до бузите.

Бебешкият плач е почти непрекъснат. Като се укроти едното бебе, напълно в реда на нещата е другото да се събуди от 13 минутната си дрямка и да се активира с нови сили. В редките моменти в които никой, в тово число и моя милост, не плаче, аз, Слав и майка му изпитваме известна доза неловкост, понеже сме позабравили що е то тишина и редно ли е да я има.

Имам си нова най-близка приятелка и това е помпата за кърма. Тя виси на гърдите ми през 2 часа и половина, ден и нощ. Първо стартирам с ръчна помпа, но след това минавам на механична, за да може поне ръката ми да отпочива периодично. Цедя кърма, замразявам, размразявам, надписвам, топля, разливам, всичко лепне, храня. Задрямвам, някой плаче. Гушкам, успокоявам, потича мляко, цедя, замразявам.

Други нощни изживявания

Нощите са свързани с регулярно хранене на бебета. Със Слав се провъзгласяваме за господарите на шишетата, тъй като бебетата така и не засукват. След няколко безсънни нощи, нивото ни на концентрация обаче спада драстично.

В ролята си на организатор на процеса по хранене и мастър шеф, примъквам бебетата в леглото. Едното ще храня аз, другото настанявам до Слав. Връчвам му пълно шише с мляко, което той взима с готовност. Веднага след това заспива и в просъница започва да движи бутилката в предполагаемата посока към лицето на бебето, така че евентуално шишето да пропадне в отворена уста.

Хващам ръката му и я местя, защото биберонът попада или в очите, или под брадичката на бебето. Или пък директно се забива във възглавницата. Намествам ръката му, но не бива да се разсейвам, защото всеки момент може да я отпусне. В такъв случай се изисква незабавна реакция от моя страна, за да я върна в малката уста, преди тя да нададе вой.

Когато среднощната закуска приключи, в продължение на 10 минути обикалям из стаята, залитайки от умора, за да чуя така заветното оригване, чиято важност, признавам си, дълбоко съм подценявала в немайчинския си период.

То това оригването е голяма работа, направо животоспасяваща. Не чуя ли оригване, изпадам в луда паника, че бебето може да повърне, да се задуши и аз нищо да не разбера, понеже ще съм заспала. Бебетата се оригват и заспиват, а аз спокойно се насочвам към моята приятелка помпата, защото гърдите ми ще експлоадират всеки момент.

Е, вече не ми остава нищо друго освен ведро да се насладя на оставащия час и половина до следващото хранене.

Почти навън

Във всички книги и статии, с които съм се запознала, пише, че новородените трябва да дишат свеж въздух, но в никакъв случай да не се извеждат на минусови температури. Решаваме първото им извеждане да е на балкона. Опаковаме ги с 4 ката дрехи, увиваме ги с дебели вълнени пелени и напъхваме половината им лица в шапки.

Изнасяме победоносно бебетата на терасата, като си представяме колко очаровани ще останат те. Часът е някъде между 2 и 4 следобед. На мен ми става топло, хм, май не е толкова студено. Като по команда започва рев в моите ръце и в тези на Слав. По-скоро са крясъци, на които и маймуна-викач би завидяла и веднага би се преселила по нашите географски ширини, за да почерпи от този талант. Със сигурност събуждаме къде що има човек, отпуснал се в сладка следобедна дрямка в квартала.

Сама, но не съвсем

След първия месец обитателите на нашата пещера рязко намаляват. Майката на Слав си заминава, а той тръгва на работа. Ето ме на̀— въоръжена с шишета, храна, памперси, люлеещи се шезлонги, биберони, одеялца за гушкане и две бебета.

Най-трудно е, когато и двамата плачат заедно. Често подобна ситуация ескалира, защото те се нахъсват и надплакват един друг. В най-лошия вариант плачещите ставаме трима. Има и случаи, в които Йоан, понеже е извънредно гръмогласен, узурпира позицията на водещ вокал. Габи млъква и го гледа с възхищение, а очарованият ѝ поглед говори: “Ех, как бих искала и аз да мога като него!”

Първоначално ме плаши и едновременното хранене на бебетата. Не си представям чисто физически как жонглирам с тях и с две шишета. Да, обаче аз съм гениална и намирам различни работещи решения за всичко. Смея да твърдя, че надминавам и най-смелите си очаквания в тази област. До такава степен развивам изкуството на едновременното хранене, че бих могла да напиша дисертация по темата.

Първите дни, като всеки лаик, държа бутилката на едното бебе, полегнало в шезлонга, докато другото бебе е в мен и се храни от шише, подпряно на брадичката ми. В последствие делегирам правата за хранене на различни други обитатели на дома ни – плюшения бял едряга от Big Hero 6, който ние кръстихме Пенчо; зеления женски бухал – Бухлата; възглавницата за кърмене, която не кръстих и още ми е гузно, защото тя много ми съдейства, макар и не чрез оригиналното си предназначение. Всеки от тези самоотвержени помощници придържа по някакъв собствен начин бутилката на едното бебе, докато аз храня другото.

На вашето внимание – близнаци

Да разхождаш близнаци в София е почти като да си съдържател на атракционен парк. Хората се спират и им се радват, приказват им, поздравяват ме, благославят ни, пожелават ни здраве, щастие и сила. Говоря за всякакви, най-различни хора. Дядото, който храни гълъбите в парка Заимов, продавачката от плод и зеленчука, забързаната група млади хора, отиващи на обяд, изрусената тийнейджърка с тежък черен грим, малките деца, възкликващи екзалтирано: “Две бебета!”, бабата, която продава розови домати на улицата, колоездачът, който пожелала на Слав още една двойка близнаци, случайни жени и мъже – всички те се радват на нашите бебета.

В началото се чувствам малко неловко, че Йоан и Габи обират толкова овации и събуждат спонтанно умиление у напълно непознати хора. После свиквам и ми става хубаво и горделиво. Като видя насреща си човек, чиято усмивка се разлива по лицето му, щом ни зърне, знам, че предстои кратка и хубава среща.

След третия месец бебетата и ние изведнъж излизаме от пещерата и започваме да се виждаме и да се откриваме. Вече не е мрачно и тъмно.

Наистина навън

Когато стават на 6 месеца лятото буквално и преносно нахлува с бясна скорост в дома ни. Малките вързопчета вече са малки човечета, които се смеят, докосват и прегръщат. Имаме си чудесни летни вечери навън, в които ние пием вино, а те спят в количката. Вече познават вкуса на морската вода и този на пясъка. А, и на един жълт фас, намерен на плажа.

Месеците се изнизват неусетно, макар и някои дни да ми се виждат безкрайни и да съм сигурна, че точно ей сега ще полудея. Има вечери, в които Слав се прибира, а аз напълно отказвам да си комуникираме, защото ми е много по-важно да си сипя чаша вино и да я изпия в тишина.

Но през повечето време всичко си е супер и малките ни човечета се променят всеки ден.

Имат си собствени особености и характери

Йоан има гъдел навсякъде и със смеха си оглася цялата къща. Габи, като чуе музика, започва да се клати и да танцува. Сутрин в продължение на половин час ги слушам как се смеят в тяхната стая и си приказват разни там бебешки неща от леглата. Пълзят из къщата и бутат важно столовете из кухнята, изправени на краката си. Могат да гледат как върти пералнята в продължение на половин час и после да тупат с ръце по един празен кашон още половин. Йоан си има меч, с който кръстосва победоносно, а Габи не понася чорапи и на секундата ги разкарва от малките си крачета. Всяка минута им е запълнена, не искат да почиват. Прекалено много имат да откриват.

А ние със Слав само гледаме и се дивим на всичко, което се случва. Два чифта очи, които ни гледат влюбено: едните – сини, другите – маслинки. Два детски смяха ни разтапят: единият – звънче, другият – силен и заразителен. Два чифта ръчички ни прегръщат: едните – по-едри, момчешки, другите още по бебешки пухкави, момичешки.
И когато вечер сме грохнали от умора, все си казваме какво голямо щастие си имаме.

Оригиналният текст е в medium.com