Все някога ще намерим работа

Знаете, че в Майко Мила! смятаме правото на жените да работят и да бъдат независими за свещено. Всяка жена има право да може да се осъществява и извън попрището на майка, като работи и печели пари. За съжаление, много често се случва жените да срещат трудности с намирането на работа след майчинството – повечето работодатели не са супер щастливи да чуят, че вкъщи имаме малки деца, които ходят на ясла и се разболяват. Това е темата и на днешния ни анонимен разказ, който публикуваме, за да покажем на други сред вас, които се намират в подобна ситуация, че не са сами. И че ги разбираме. Продължавайте да търсите работа или пък се замислете за нещо собствено, мили майки. В някакъв момент нещата ще се получат! А в следващите дни ще ви запознаем и с правата на бременните и майките на малки деца по отношение на трудово-правните отношения, така че да сте подготвени при евентуални трусове в отношенията с работодателя.

*****************************

Пиша това, не за да се оплаквам, а може би да помогна на някоя майка или просто да ѝ вдъхна спокойствие, че не е сама и не е дошъл краят на света.

Аз съм майка. Имам прекрасно момченце на 3 години, което от няколко месеца ходи на ясла.

Когато го пуснах на ясла, не бързах да си търся работа. Исках първо да посвикне, а и аз да съм на разположение при необходимост. Аз също да посвикна и най-вече да си почина малко.

Когато майчинството ми изтече, напуснах старата си работа, тъй като не ме устройваше работното време. Често се случваше да оставам и след работно време, а и е отдалечено от града. Така че напуснах.

В началото не се притеснявах. Все ще намеря нещо подходящо, има време – това беше мантрата ми. Само да поясня, че живеем в малък град и, за съжаление, нямаме на разположение баби, дядовци или каквито и да е други роднини. Единствено на съседите съм разчитала, когато ми се е налагало да оставя детето за малко. А те са прекрасни хора, но няма как постоянно да ги ангажирам. А съпругът ми работи много – почива един ден в седмицата и работи по много часове, но поне е прилично заплатен за това.

И така, мисля че съм кандидатствала поне на 466861567 места, едва ли остана някой, който да не е виждал автобиографията ми. И съм ходила почти на толкова интервюта. Ще кажете – нещо ти има сигурно.

Ами няма да сте далеч от истината.

Имам диплома за висше образование, която си пазя, в случай че тоалетната хартия свърши. Компютърно грамотна съм (оказа се, че имало някои хора, дето не знаят какво е това живтно и го смятат за плюс). Както и да е, външният ми вид е представителен, средно интелигентна съм и толкова. Замалко да забравя – знам и що-годе английски, ама не като американците, ами този, другият.

И толкова – нямам специални умения, наклонности и подобни.

Ето как обикновено протичат интервютата – представям се, обяснявам къде и какво съм работила и като се стигне до семейния статус – и, хоп, отиде коня у ряката.

Ами да – имам дете. На 3 години е и ходи на ясла. Да, разболява се. Като всеки човек, като всяко дете. Не, не често, но се разболява.

А сега искам да ви питам всички – ВАС МАЙКА НЕ ВИ ЛИ Е РАЖДАЛА? Не сте ли се разболявали? Само аз ли няма на кого да разчитам?

И за сведение на всички работодатели – ще ви кажа, че една майка е много мотивирана да работи и с честен труд да изкарва прехраната си!

Вследствие на дълги часове ровене по обяви за работа с нормирано работно време (и поне минимална заплата), стигнах до депресия. Мога да кажа, че имам добре развити защитни механизми, та бързо излязох от дупката.

А тя е черна и дълбока, вярвайте ми. Но след много сълзи (мислех си – ако сълзите могат да говорят …) и най- ужасни мисли, преодолях и това. Стигнах до там, че се задушавах (не ми стигаше въздух), изпадах в пристъпи на паника, не ми се излизаше, нито говореше с хора.

В тези моменти излизах на слънце, усмихвах се и се обаждах на някого. Убеждавах роднините си, че съм добре. Ето така мина и това. Още не съм си намерила работа, но продължавам да търся.

Така че, ако сте в моята или подобна ситуация, и ви е тъжно – не се предавайте. Ако ви се плаче – наплачете се скришно, но после се вземете в ръце. Ако не искате да виждате хора – излезте. Стойте на слънце и говорете с хората. Бъдете силни.

Все някога ще намерим работа.

Post Views: 1,083